Начало Книги Жив между всички войни
Книги

Жив между всички войни

1859

„Жив“, Емил Тонев, издателство „Фама I“, 2024 г.

Странно и тъжно е, когато осъзнаеш, че „батковците“ ти – тези буквално от поколението преди твоето – вече пишат своите мемоари. Редят почти застъпващите ви се спомени, които уж трябва да идват късно в живота, като равносметка и опит да обхванеш далечното, докато пропускливата ти памет доизмисля съхраненото под формата на „емоции и парчета от емоции“. Още по-тъжно е, когато естественият разказ – съставен от отделни лично преживени случки, но изградил биографията на цяло едно поколение (това на 60-те) – се разнищва трескаво, неспокойно и нервно накрая, превръща се в гневен публицистичен дневник на сегашното: време на безумна война през XXI в. и на настъпващия дори в литературата изкуствен интелект. Първото – отнемащо човешки животи и достойнства в угода на един луд, второто – отменящо ценността на стремежа към автентичност, достоверност и истинност. 

Именно от война – Първата световна (приключила, уви), започва романът „Жив“ на Емил Тонев и във война опира – несвършваща, заплащваща да се превърне в европейския апокалипсис на един съвременен антихрист. Никой от героите вътре, изглежда, не е живял без своя война. И все пак първата, в която авторът ни среща с по чудо оцелелия си дядо на Добро поле през 1918 г., е някак едва ли не „обикновена“, „земна“, плод на трагични човешки грешки, но и място, където то, човешкото, все пак може да се прояви, изкупи и въздигне (както когато събраните от къде ли не войничета пият своята жолта ракия, а македонецът от Битолско спасява живота на дядото от Чирпан). Тя, въпреки своята трагичност, е малко или много обвързана с възможност за чест, за достойнство, за човеколюбие.

Затова пък осколките от днешната демонична „специална операция“ разкъсват способността на автора (който я преживява остро, така както трябва да я преживява всеки от нас) за спокоен художествен разказ. Притеглят го периодично, особено накрая, към публицистиката и директното изразяване на позиции. Отприщват непосилната и нежелана омраза и разрушават илюзията за каквито и да било сигурност и оптимизъм. И отменят препоръката за дистанция при осмислянето на историческите събития, защото:

Не съм историк. Днес ми е тревожно. Днес ми е кофти. Войната е днес.

Като автобиографичен мемоар е замислена тази книга. Но макар личното, семейното, споеното от навици и куриозни случки, от забавни моменти и тъжни епизоди ежедневие да е в центъра ѝ (с еднакъв процент истинско, измислено и смесено между двете, по думите на автора), войната е нейният незаобиколим, засмукващ водовъртеж. Всъщност „извинението“ на самия Емил Тонев, че в някакъв момент изоставя традиционното художествено разказване, за да се отдаде на почти дневникови, дори фейсбукарски, разговорни размишления, е най-логичното, което може да се случи в контекста на една война – тя обърква познатия поток на живота, накъсва мисълта, разрушава всеки разказ. Структурата тук отразява това.

Да, този дух е навсякъде – пресечен неизменно, дори и в безвоенните години, с подчертаното от автора присъствие на руснаците (днес директно и справедливо наричани от него „рашисти“). И много преди преврата от 44-та, когато опълченците от епопеята по освобождението ни говорят всъщност много различни езици, а далеч не само руският, както ни се втълпява. И веднага след 9 септември, когато Тонев припомня с подигравателно гнусене станали градски фолклор истини (някога заменяни удобно от пропагандни лъжи) – за безподобно вулгарното, пияно до откат, нагло до тъпота и нелепост присъствие на „братушките“. И в уж мирните години на зрелия соц, когато – вечно плашени с империалистическо нападение – младежите ни, сред които и авторът, са трамбовали в гротесковото безсмислие на казармите, с техните изстъпления, сакатлъци, арести и злоупотребяващи с властта си ненормалници. Докато стигнем до днес, до тресавището на руско-украинската война – с нейните безропотни, идиотизирани, алкохолизирани, бедни, влачещи се на фронта за едната паница леща орки, „освободители на Украйна от нацизма“.

Емил Тонев (някогашен хипар, пацифист) признава, че буквално не може да спи и да съществува, докато някъде съвсем наблизо една чудовищна холограма избива деца. Когато – след като почти целият съзнателен живот, неговият и на близките му, е преминал под съветски-вдъхновената диктатура – сега тя заплашва да се пренесе и да зарази и новия век. Авторът е рязък, категоричен и не спестява нищо в тона си и в своите позиции – такива, каквито липсват с подобна яснота в най-новата ни литература, каквито са необходими на фона на разлома в обществото ни, една част от което носталгизира по лъжата на миналото заради младостта или облагите си, и оправдава войната, фалшифицирайки не само новините, но и самата реалност.

Времето в романа сякаш се затваря и единственият изход е авторът да се върне в Епилога към спомена за своя дядо – оцелелия на фронта учител по литература, зарязал цигарите и алкохола от благодарност към тази милост на съдбата, заживял „чист физически и духовно“, в съгласие със своите неписани дзен правила, според които трябва да правиш „всичко с безкрайната любов, която ти е дарена по рождение“. Защото войната трябва да води поне до пречистване, до поука, до неповторението си във фарс, който всъщност е стопроцентова трагедия. Може би затова историите на предците са написани като че ли с най-много нежност и лиричност.

Освен този, Емил Тонев предлага и друг контрапункт – описвайки всички онези случки в живота си, които по същество представляват малките бунтове на свободата, която човекът винаги отстоява – дори и по най-абсурдните и безплодни начини, дори и в най-нелепия контекст (в случая на зрелия соц). Тук е рок музиката, захранила душите на няколко поколения от това време и превърнала се в най-важното средство за идентификация и разпознаване на другия. Тук са хипарските компании в пловдивските кръчми от 80-те. Тук е автостопът, който може да ти струва арест – където можеш да срещнеш единствено хора ценни, независими, съмишленици. Тук са първите любови, купоните, щурите младежки изпълнения и всички прекрасни чешити, чиито образи са описани с много любов, симпатия и носталгия. Тук, в крайна сметка, е младостта (зрелите, средни години на автора сякаш умишлено не са включени) – защото в нея е надеждата за промяна, за движение, за свобода.

Да, онази специална необикновеност на обикновените хора спасява този роман от това да се превърне в изцяло дистопична публицистика, да се изгуби в дебрите на фейсбук-споделянето на омерзения и непоносимости. Емил Тонев разказва в едри щрихи, превръщайки голямата история в определящ, но същевременно контрастен фон негатив на своите герои. Пренася ни през цялата страна – от Бургаско, Чирпанско, Дряново, село Шипка, Казанлъшко, през Стара Загора и Пловдив та до София. Покрай личните истории, разказани без грам мелодрама или тежест, ни припомня и интересни енциклопедични факти, градски легенди, младите версии на свои приятели, станали впоследствие лице на поколението си.  

И някак небалансирана е тази книга от гледна точка на изчерпателност, фокус, тежест на различните части – но именно защото тъкмо такава е паметта, така мислим миналото: несъразмерно, на „буци“. А и нали много от читателите все още помнят това време, пък дори и през косвените спомени на близките си. Все още, все още… Емил Тонев рядко, само в ограничени случаи обяснява – просто припомня времето, без дидактика, без образователни жестове, с емоцията на обикновен спомнящ си. И с много ирония! Защото това е едно от най-силните оръжия в тази книга, написана през лекотата на смеха. Езикът ѝ е натурален, сладкодумен, понякога уличен и много, много жив, каквото е и заглавието на романа.

А тази живост е ключовата дума на всичко. „Жив“ е епопея на „живия живот“, както обичаме да казваме. Той е своеобразен портрет на нашия толкова близък и вече (уви!) толкова отминал XX в. Той е подигравателна критика на социализма – с неговите безумия, кражби, норми, наказания, но и надхитряния и неподозирани жилави бунтове. Той е за прорастването на обикновения бит и естествената свобода между бурените на войните, диктатурите и идеологическите миражи. Той е за драмата да обичаш една култура, но и да ненавидиш слабостта на народа, от който (от чиито изключения всъщност) тя произтича. Той е за ваксината, която четенето на въпросните руски автори изключения ще осигури срещу умилението от набивания в главите ни Павел Корчагин. Той е за непоносимостта към фалша и изкуствеността – в живота, в политиката, в литературата. Той е за толерантността и обичта между онези, които властта иска да насъска едни срещу други (леля Сабрие с промененото име, македонските ни събратя). Той е за наивността или смелостта – според прочита – да останеш в страната си въпреки всичко.

Можеш да носиш тежести – и от миналото, и в настоящето, и в бъдещето си. Всичко зависи от количеството обич, което можеш да побереш в личната си, неприкосновена душа.

Винаги, когато чета, по възможност търся и литературен контекст. Така че няма как да не спомена още няколко книги, които се доближават идейно, тематично и като изпълнение до тази. Един от книжните ѝ близнаци е прочитът на XX в., направен от Симеон Ботев в сборника му „Неизбежният наследник“ („Жанет 45“, 2024). Той също събира лично чути или преживени истории, а в някои от разказите двамата автори сякаш са били рамо до рамо – като например тези за страстта на Пенчо Кубадински по мечките и използването на младежи да осигуряват просеки и удобства за лова му. Другата книга е „Макгахански блусове и балади“ на Юли Шумарев („Жанет 45“, 2022) – впрочем Емил Тонев сам я споменава някъде, най-малкото заради прекрасното описание на детството и живота с баба и дядо на родените през 60-те деца в някогашния Пловдив. Споделят града и със Станислава Станоева, която припомня сходни истории за младежкия живот, музиката и кръчмите на града в своята „Трева и звезди“ („Жанет 45“, 2022).

И накрая отново се връщам към войната, защото с война не бива да се свиква (а тъкмо това се случва). Ето, Третата световна е на прага ни, и то обявена от страната, в чието име 45 години сме се пазили и защитавали от другите, от „фашистите“. На този фон прекрасни, почти поетично-екзистенциални са първите страници, в които „един малък войник се е свил в окопа“, „свит в родилна поза“. Защото (както наскоро напомни румънският писател Мирча Картареску в един наш разговор, цитирайки творба на Стендал) в постмодерния смисъл войната, голямата славна битка не съществува. Не и в миниатюрния обкръжаващ свят на един обикновен войник, който вижда и усеща само онова непосредствено около себе си. Човекът е ембрион, свит в окопа. Славната война я създават и описват от птичи поглед историците. Но ние сме тук и сега. Затова и тази книга, писана по време на война, поставя под съмнение смисъла на самото писане:

Защо пишеш, обясняваш и се обясняваш, когато всеки момент един откачен може да превърне в пепел книгата ти, детето ти и кучето ти, приятелите и враговете ти, теб и всичко останало, и всички останали?

Може би защото се остава жив единствено ако помниш – дори и само своя тесен окоп.

Антония Апостолова е завършила английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. Създава литературния сайт „Литературни разговори“, в който публикува рецензии за книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач на израелския поет Амир Ор – „Езикът казва“ (2017). През 1994 г. излиза първата ѝ книга – поетичният сборник „Солена ябълка“. Авторка е още на книгите „Потъване в мъртво море“ (сборник с разкази, 2019) и „Нас, които ни няма“ (роман, 2021). Оперативен критик към „Литературен вестник“.

Свързани статии