0
4469

Жилото на съмнението ме държи буден и жив

Томаш Халик

Томаш Халик е роден през 1948 г. в Прага. Завършил е социология и философия в Карловия университет в Прага. По време на комунистическия режим има забрана да преподава. Самостоятелно и тайно изучава богословие. През 1978 г. е ръкоположен за свещеник в бившата ГДР. До 1989 г. участва в т.нар. Катакомбна църква. През 80-те години е близък съратник на кардинал Франтишек Томашек, а в по-късни години е един от съветниците на президента на Чехия Вацлав Хавел. Професор по социология, пастор в Академичната енория в Прага и президент на Чешката християнска академия. Папа Бенедикт XVI му присъжда почетната титла Папски прелат на Негово Светейшество. През 2010 г. той получава наградата Романо Гуардини, а през 2014 – наградата Темпълтън, почетен доктор на Оксфордския университет. Автор на много книги, сред които: Вяра и култура (1995), Нощта на изповедника. Християнската вяра в епоха на несигурност (2012), Искам да бъдеш: за Бога на любовта (2016). Публикуваме разговора му за немското списание 3E от 2020 г. и фрагменти от интервюто му за Хердер Кореспонденц. 

Говорите много добре немски! Какви са връзките ви с Германия?

Не към живял дълго време в бившата ГДР, но многократно посещавах страната. В Ерфурт бях ръкоположен за свещеник и после прекарах няколко седмици в един манастир. При нас, в Чехословакия, манастирите бяха затворени през 50-те години. За мен тези места бяха рай, остров и убежище едновременно. Дни и нощи прекарвах в библиотеките, за да изучавам богословската литература, която при нас липсваше.

Вашата автобиография показва, че сърцето ви бие за живата Църква…

Така е! На 18 години аз открих християнството интелектуално, естетически и политически. Липсваше ми всъщност само човешкият опит.

Какво имате предвид?

Църквата в Чехословашката социалистическа република беше напълно изтласкана от обществения живот. Тогава срещнах един обаятелен свещеник в Прага. Той беше изключителна личност, приятели му бяха много художници и студенти. От неговите проповеди се излъчваха оригиналност и чувство за хумор. В него аз за първи път видях една църква с човешко лице, църква, която имаше какво да каже на моето поколение.

След това идва 1968 г., Пражката пролет…

В тези вълнуващи месеци се запознах с богослови, някои от които бяха прекарали 15 години по затворите. Свидетелите на вярата не бяха огорчени, имаха чувство за хумор и големи сърца. Това ми направи огромно впечатление. Всички те бленуваха за една бедна, икуменична и братска църква отвъд властта.

После се присъединявате към Катакомбната църква. Какво научихте там, което ви е полезно и до днес?

Християнството е религия на инкарнацията, на въплъщението. Вярата трябва да бъде въплътена в обществото, в културата. Тъкмо това преживях. Свещениците от Катакомбната църква имаха други професии в светския живот. Имаше нещо привлекателно в тази връзка между свещеническата служба и обикновения живот. Тя изразяваше сила и чувство за общност.

Как това се усещаше в практиката?

Чрез близост! Близостта между хората я правеше особена. Тази Църква не се отличаваше с формалности, не беше известна със заповеди и забрани. Нямаше го клерикализмът, който впрочем папа Франциск смята за съществена причина за злоупотребите в нашата Църква.

Едно от най-известните ви произведения е книгата Търпение към Бог. Къде напоследък сте проявявали нетърпение към Бог?

Ако вярата наистина е жива – то кризите, тъмните нощи и моментите на изоставеност са част от нея. Ние трябва да преминем с доверие и през тази фаза. Затова се нуждаем от търпение. И трябва да си го извоюваме. Към християнството и подражанието на Христос принадлежат Кръстът и викът „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“. Към тях се добавя и Възкресението. То не е завръщане в миналото. Напротив – Възкръсналият е преобразен. С книгата искам да дам кураж на хората да превърнат своите въпроси в молитва и да се доверят на промяната. Вяра, надежда и любов са три възможности да се понесе скритостта на Бог.

Прокламирате една търсеща Църква. Какво стои зад това определение?

Вярата не е притежание, не е идеология, не е завършен отговор, тя е търсене. Убедеността и чистотата на вярата са цел. Нашата надежда е, че някога, в ръцете на Бог, ще разберем лутанията, тайните на вярата! Ала тук, на този свят, ние ще останем общност от странници. По пътя към целта моментите на съмнение са неотделими от живата вяра и следователно от търсещата Църква. Исус взима своите ученици и евентуално нас на планината на Преображението, ала той ги отпраща, както и нас, отново надолу, по пътя.

А какво означава това в практиката?

Не трябва винаги да предлагаме най-простите отговори. Има въпроси, които са толкова хубави, не бива да ги разваляме с отговори (смее се).

Вие определяте понятията „вяра и съмнение“ като двойка, какво имате предвид?

Вярата без критични въпроси, без съмнение може да доведе до фундаментализъм. Ала и съмненията без първично доверие могат да доведат до огорчение, прагматизъм и цинизъм. Вярата и съмнението се нуждаят един от друг. Жилото на съмнението лично мен ме държи буден и жив.

Как се справяте с кризите на вярата?

Не се страхувам от кризи. Те са част от живота на вярата. И тъкмо тези въпроси ние споделяме с търсещите.

Представете си, че влизате в едно кафене в Прага – там на една от масите е седнал Фридрих Ницше, а на друга – апостол Павел. Къде ще седнете и с кого ще разговаряте?

Чудесно предложение! Трудно ми е да направя избор. И двамата са ценни събеседници. Бих избрал Павел (замислено).

Защо не Ницше?

Мисля, че Павел е по-актуален. Той е извел християнството от една юдейска секта до свободно пространство, до религия на цялата Римска империя. Мисля, че понастоящем ние живеем в подобна епоха. Изправени сме пред предизвикателството да изведем християнската вяра отвъд ограниченията и закостенелите структури на Църквата. Ние като Църква сме тук не само за вярващите, но и за търсещите. При търсещите можем да отидем само като търсещи, а не слизайки отвисоко.

Какво е нужно за това?

Нормален език и хора, които изповядват своята вяра, но също показват уважение и способност да влизат в диалог с вярата и житейските нагласи на другите хора.

В новата си книга пишете, че Бог среща хората в тишина и скритост. Къде сте преживели такава среща?

Не я забелязах, защото не пазех тишина (смее се). Сериозно: аз познавам Бог, служейки на хората, когато се вслушвам в нуждаещите се. В мълчанието получавам вдъхновение, идея от дълбините. Аз съм прост инструмент в Божиите ръце и най-често сe чувствам щастлив, когато седмици след като са се изповядали, идват хора и казват: „Казахте ми важното, същественото, пътеводното!“. А аз си мисля: „Въпреки че почти нищо не бях казал!“. Бог ме е използвал, без да зная.

Защо днес християнството се нуждае от повече тишина?

В нея е скрита Божията сила. Без култура на духовния живот ние, християните, нямаме какво да дадем. Само чрез съзерцанието ние, търсещите, имаме какво да предложим. В тишината живото придобива сила. На повърхността помощ не се открива.

Не трябва ли Църквата според вас повече да слуша?

Да, непременно! (Пламенно.) Ние се нуждаем отново от кураж, за да водим духовен живот, и от Църква, която е тиха и се вслушва в Бог!

Днес Църквата е в голяма криза. Как преценявате ситуацията и какъв съвет бихте дали?

На прага сме на нова реформация. Необходими са структурни реформи, ала не те ще спасят Църквата. Нуждаем се от нова духовна революция. Нуждаем се от метаноя (обръщане на ума или покаяние). Не бива да съграждаме контракултура, а да размислим върху знамението на времето. В нашата култура се крият отговорите на въпросите на хората. Нужно е да намерим път между фундаментализма, т.е. гетоизирането на Църквата, и безкритичното ѝ приспособяване. Този път е тежък и същевременно тесен, ала това е царският път.

Кога според вас едно богослужение е добро?

То не бива да прилича на анонимно театрално посещение. Добрата служба трябва да създава общност между хората. Трябва да е открита и да предлага пространство и за тези, които биха поискали да погледат за малко. Освен това трябва да излъчва чувство за святост. Доброто богослужение трябва да излъчва жива литургия и мистична дълбочина.

Какво е мястото на проповедта?

Тя трябва да е мост между библейските текстове и опита на хората. Нуждаем се от херменевтика, от малко ораторско изкуство и всекидневна близост. Евангелизацията трябва да е ангажимент към ценностите на културата. В Чешката църква се назначават и полски свещеници. Преди това обаче трябва да са чели чешка литература и да са гледали чешки филми. Евангелизацията не функционира само в американски стил: „Сигурни ли сте, че сте спасени?“, а именно чрез съобразяване със спецификата на културата, в която се проповядва християнството. Необходимо е въпросите на слушателите да се познават, да се мисли върху тях, да можеш да ги понесеш. Препоръчвам и щипка хумор.

Как може да помогне чувството за хумор?

Без хумор всичко става много подозрително. Бях на едно заседание във Ватикана. До мен седеше един индийски свещеник. Той ми каза: „Виж онзи кардинал. Вече четири дни съм с него и нито веднъж не съм го видял да се усмихне. Той е опасен човек“. (Смее се.) Чувството за хумор е добър сигнал за духовно здраве.

Какво значение има истината в проповедта?

(Смее се.) На въпроса на Пилат „Що е истина?“ Исус няма отговор, няма теория, няма дефиниция. Сам Исус беше истината. Истина, която е отделена от пътя и живота, не е истина. Истината винаги е нещо динамично, тя е живот, път и промяна.

Една от вашите книги носи заглавието Докосни раните. Защо е нужно Църквата да докосва раните на хората?

В раните ние докосваме Божията голота и непосредственост. Бях на посещение в индийския град Мадрас. Според легендата там е погребан апостол Тома. Сутринта проповядвах за Христовите рани. Следобед посетих един дом за сираци. Беше ужасяващо. И внезапно осъзнах: това са раните Христови днес. Ако не забелязваме тези Христови рани в света около нас, нямаме право да изречем с апостол Тома: „Господ мой и Бог мой!“.

Раните следователно са присъщи на Църквата?

(Страстно.) Да! На Исус, на църква и на вяра без рани не може да се вярва. Възкръсналият Божи Син се легитимира чрез раните си. Следователно – не бива да си затваряме очите пред раните на този свят, защото те са раните на Исус. А Църквата трябва да е полева болница насред световните болести.

Как да се научим да говорим за вярата?

Трябва да преоткрием същността на Евангелието, милосърдието, като разгърнем Библията. Това познание обогатява и подготвя нашата реч. А вярата ти се дава, тя е учене един от друг.

Пледирате за взаимодействие между религиите. Кои задачи могат да се решат само в единение?

Налице са плодотворни срещи между вярващите от различни религии. Те ни помагат да не изпаднем във фундаментализъм или политизиране. В нашия свят съществува една голяма опасност – религията да се инструментализира от политическата идеология. Срещите и обединенията между духовни хора от различни религии обезсилват омразата. Макар скептиците да клатят глави в знак на несъгласие – струва си заедно да разгърнем потенциала на религиите за мир и спасение.

В какво е същината на религиозния опит на различните общества в Европа?

Преди повече от сто години Уилям Джеймс е писал в своята прочута книга за многообразието на религиозния опит. В наше време многообразието е станало още по-голямо. То характеризира религиозния живот днес, не секуларността. Най-характерният духовен опит всъщност е скритостта или дори отсъствието на Бога. Новото време е знаело твърде много за Бог. Днес ние трябва да намерим повече място за Божието мълчание и за нашето мълчание пред Божията тайна. Пред цялото оживление, което цари на религиозния пазар, истинният Бог мълчи. Божията действителност остава амбивалентна: Блез Паскал с право е казал, че има достатъчно светлина за тези, които искат да вярват, и няма за тези, които не искат. Въпреки това: благодарение на атеизма и критиката на религията, баналният Бог на модерността е мъртъв.

Как се е стигнало дотук?

Днес ние знаем, че няма бог, който да действа непосредствено зад кулисите на природата или на историята. Ако има Бог, Той се открива в дълбочина. Днес повече от преди вярата е свободен акт, едно действително решение. То изисква смелост да се пристъпи в тайната. Тук не могат да ни помогнат никакви доказателства за съществуването на Бог.

Твърде баналните представи за Бог не са ли причина за все по-голямото скъсване с традициите в християнството?

Поне отчасти. Макар че атеизмът е направил излишно твърде семплото разбиране за Бог, някои вярващи все още са привързани към него. Иде реч, разбира се, за онези представи за Бог, които са родени в модерността и които са направили Бог бездомен. С оглед на разделението между природа и свръхприрода Просвещението е дефинирало естественото като действително. Така свръхестественото е отпратено в царството на духовете и други приказни герои, в които наистина не може сериозно да се вярва. Ако се допусне, че Бог е в тази компания, тогава е наложително да се каже, че няма Бог. Слава богу, един такъв бог наистина не съществува.

Въпреки това онези представи са оформили историята на християнството в Европа. Това поставя ли под въпрос християнските ценности?

Твърде крайно казано. Ала тези наивни представи за набожността на народа имат своята обществено-културна биосфера – традиционната селска култура. През модерността тази култура изчезва малко по малко и така по-старите представи за Бог започват да изглеждат недостоверни. Затова днес християнската вяра трябва да се интерпретира по нов начин. Но и преди е било така. Традицията винаги е преосмисляне на предишното – по този въпрос традиционалистите изневеряват на смисъла на традицията. Съхраняването на традицията е творчески акт. Верността към съдържанието на вярата изисква творческо преосмисляне – не просто повърхностно напасване по последната мода, а смел диалог с интелектуалните предизвикателства на съвременната култура. Хората, които са привързани към въпросните представи за Бог, живеят в своеобразна културна шизофрения, защото те – както и Църквата като цяло – в края на краищата са част от нашия модерен свят. Неслучайно фундаментализмът е в същността си модерно явление.

Успешна ли е тогава новата интерпретация на вярата на други места? Какъв е вашият опит от срещите със студенти и други млади хора?

Предаването на вярата на младото поколение става все по-трудно, защото то живее в съвършено различен свят. Младите очакват аргументи. И когато трябва да се стигне до интелектуален размисъл върху духовното в дълбочина, неосъзнатата вяра, която трябва да се приеме само като наследство от по-възрастните, се отхвърля. По тази причина традиционната народна вяра има малки шансове да оцелее в Европа.

Засилват ли отслабналите църковни структури кризата на вярата?

Всяка криза е шанс. Тази криза трябва да ни покаже, че институционалните структури наистина са важни, ала не са най-важното. Тук се разграничавам както от традиционалистите, така и от ориентираните към реформа, защото и двете групи правят една и съща грешка и надценяват значението на структурите. Решаващото и в двата случая е дали ще останем на повърхността, или ще влезем в дълбочина.

Вие сте поели в свои ръце разговора с невярващите. Какви са различните проявления на атеизма днес?

Наистина зад етикета „Атеизъм“ се крие голям спектър. Има хора, които са съвсем апатични към религиозните въпроси, има религиозно невежество и широко разпространен „нещо-изъм“ – „не вярвам в бог, но има нещо над нас“. Много т.нар. атеисти си създават собствени представи за Бог. Най-често твърде примитивни представи, които отчасти са свързани с живота им – затова те са прави, когато ги отхвърлят и вече не вярват в този бог. Освен това съществуват атеистичните постулати на Фридрих Ницше: няма бог, защото не мога да понеса, че аз не съм бог. Макар че атеисти като Лудвиг Фойербах, Карл Маркс, Зигмунд Фройд и Ницше са ни помогнали да се освободим от наивните представи за Бога, техните терапевтични предложения често са генерализиращи. Критиката, че представите за Бога сами по себе си са човешки проекции, може да стигне и до обожествяване на човешкото его. Това е началото на модерния нарцисизъм и егоизъм. Ала истинската противоположност на вярата е идолопоклонничеството – абсолютизирането на отделни, в крайна сметка, относителни ценности.

„С атеистите – така започва една от книгите ви – съм съгласен по много въпроси, с изключение на вярата им, че няма Бог.“ Къде близостта ви с невярващите е най-голяма?

Агностицизмът се доближава много до негативното богословие. Антиклерикализмът крие в себе си имплицитна вяра. Когато някой е твърде критичен към Църквата, той често е имал достатъчно големи очаквания от Църквата, които са били разочаровани. Атеизмът често е и протест срещу мизерията, насилието, войната и злото в света.

Въпросът за теодицеята неслучайно е описван от критиката на религията като основа на атеизма.

Злото и раните на света са предизвикателство да се търси Бог. Ако светът беше съвършен, той самият щеше да е бог и щеше да е излишно да питаме за Бога. По отношение на Аушвиц въпросът не трябва да е: Къде беше Бог? Трябва да се пита за ролята на хората. Бог Сам беше там – чрез Своята заповед: „Не убивай!“. За мен е много важно да покажа, че ние сами трябва да носим историческата си отговорност. Когато проектираме тази отговорност върху Бог, Сам Бог се превръща в проекция. И на това място диалогът с атеистите тутакси става възможен.

Не е ли проблемът в това, че безразличните са най-голямата група и че относително малко хора са наистина търсещи или готови да спорят за Бог?

Мнозина от тези, които са готови да се изправят срещу Бог, са доста по-близо до Него, отколкото равнодушните. Още в Стария завет има свидетелства, че Бог обича онези, които водят битки с Него. Карл Ранер винаги е подчертавал, че Бог има своя история с всеки човек. Разбира се, за целта е нужна чувствителност, роля играят и културната среда, и духът на времето. Аз се опитвам да покажа, че на дъното на всички човешки очаквания може да се открие нещо свято. Все пак твърде малко са хората, за които няма нищо свято. Какво стои в основата на човешкото доверие? На дъното на всички човешки надежди има нещо, което надвишава човека. Диря от трансцендентното. И в нашето отношение към красотата има следи от святото в човешкия живот. Много хора днес са чувствителни към тези следи, макар че не го изразяват с езика на религията. В този широк смисъл много хора са религиозни. Това, което им предлага Църквата, е твърде тясно и затова те се ориентират към други предложения.

А как да се разговаря с тези, които не чувстват липсата на Бог?

Разбира се, има проблем, когато хората са напълно преситени. Исус казва, че е дошъл при тези, които изпитват глад и жажда. Какво да се прави със ситите, щом няма чувство на благодарност пред Сътворението, а на действителността се гледа като на банален факт? Когато човек остава само на повърхността на живота, наистина е трудно. Следовниците на Исус във всеки случай не са просто доволни от света такъв, какъвто е. Вярата започва със задаването на въпроси – и с чувството за благодарност. Когато човек разбира живота си като дар и мисия – дори и без изрична религиозна терминология, то тогава той е близо до вярата.

А доколко наложително е насочването към правата християнска вяра, щом хората усещат следите на святото? Не е ли дълъг и труден пътят към триединния християнски Бог?

Ала най-дълбокият парадокс е в свързването на божественото и човешкото – още в разбирането на Светото писание. Човекът без трансценденция не е завършен. Божественото без човешкото би било чиста проекция. Как Бог и човек са свързани – това е категорично християнското, което не може да се намери извън християнството.

Какво означава това по-конкретно с оглед на болезнения днес въпрос за Бога?

В моите очи Бог е контекстът, в известна степен хоризонтът на всичко, докато нашият свят се състои само от фрагменти. За да го разберем по-добре, трябва да имаме предвид този контекст. Ала затова и Самият Бог не може лесно да се разбере. С право апостол Павел е казал, че ние съзерцаваме Бог само като в огледало – и Той остава за нас загадка. Затова се нуждаем от есхатологично търпение. Това се отнася преди всичко за онези, които с ентусиазъм и екстаз отвръщат на мълчанието на Бог. Това трябва да се отхвърли, както и начинът, по който традиционалистите игнорират мълчанието на Бог и просто повтарят своите стари формули. Зрялата вяра трябва да може да понесе скритостта – и да влезе в тази тайна с вяра, надежда и любов.

Ала кой е Бог по-точно, щом в края на краищата е тайна?

Още Майстер Екхарт посочва, че в този свят Бог не може да се намери. Той не принадлежи на света на нещата и предметите. Ние трябва да се освободим от фиксацията си върху нещата в този свят. Този, който е свободен вътрешно, е отворен и за Божията тайна и може да Го посрещне. Само в контекста на тишината можем наистина да приемем Божието самооткровяване. Решаващото не е дали ние вярваме в Него, а дали Го обичаме. Само когато издъно познаем любовта, можем да открием наново думата „Бог“. Ала проблемът е, че много вярващи, както и много атеисти, мислят, че знаят много за Бог и че е лесно да говориш за Бог.

Какво означава вашето твърдение, че християнството трябва да се приема, на първо място, като стил на живот?

Вярата не е, на първо място, действие на една институция или доктрина. Става дума за житейски истории, в които се е въплътила вярата и които завършват различно. По този начин впрочем протестантите могат да бъдат запознати с почитта към светците в Католическата църква. Става дума, разбира се, не само за канонизирани светци, а за всички автентични свидетели на християнската вяра. Може би Бог така е заключил в сърцето Си немалко от тези светци, че не издава имената им на ватиканската Конгрегация за каноничните процеси на светците. Има много такива анонимни светци. Всяка от техните житейски истории е творческа, непозната все още интерпретация на вярата с оглед на знамението на времето.

Превод от немски Людмила Димова

Интервюто е публикувано в сп. „Християнство и култура“, бр. 159, 2021 г.