Начало Книги Житейското кредо на един рок музикант
Книги

Житейското кредо на един рок музикант

1622

„На прага на времето“, Кирил Маричков, изд. „Книгомания“, 2023 г.

Този текст е посветен на житейското кредо на Кирил Маричков – личност добре позната в обществото ни както със своята професионална дейност, така и с обществената си позиция. Многократните му публични изяви като артист музикант и интелектуалец през последния повече от половин век вече са му създали реномето на ярка личност с ясно отношение към събития, явления и процеси от културния, социалния и политическия живот в нашата страна, случили се през различни периоди от най-новата ѝ история. Задачата, която си поставям тук, е на базата на наскоро публикуваната му автобиографичната книга „На прага на времето” (изд. „Книгомания“, 2023, 576 с.) да дам чрез характерни негови твърдения по-цялостна представа за ценностната му система, която го ориентира и му дава опора в мрачните години на тоталитарния социализъм. Смятам, че от човек, който е носил радост и е вдъхвал кураж на три-четири поколения българи с песните и публичното си поведение, има какво да научат и нашите съвременници. Натрупаният от него професионален и житейски опит, както и достойното му поведение на гражданин, могат да послужат за пример на днешните ни сънародници. Мъдростта на един близо осемдесетгодишен борец за свобода и толерантност в отношенията между хората си струва да бъде представена, макар и в сбит вид. Разбира се, нейното най-достоверно възприемане може да бъде постигнато след прочитане на книгата му, което искрено препоръчвам.

Книгата на Кирил Маричков представлява летопис на голяма част от един изпълнен с разнообразни случки и перипетии1 живот, които според емоционалното им преживяване от него варират в емоционалния регистър от радостта и еуфорията, до разочарованието и унинието. Няма да се спирам върху тях, въпреки че много от тези събития са поучителни, а и дават много добра представа за историческото време, в което са се състояли. Все пак не мога да пропусна огромните трудности, с които е трябвало да се справя Маричков като един от пионерите и признат от мен за „патриарх“ на българския рок, най-вече като лидер на най-известната и влиятелна в продължение на десетилетия наша рокендрол група „Щурците“. Неговите разкази за многобройните непотърсени напътствия, наставления, поучения, мъмрения, предупреждения, препятствия, капани, саботажи, заплахи, закани, нелепи обвинения, прекратени и отменени изяви, наложени наказания и забрани, илюстрират отлично „соления вкус на времето“, който е трябвало да платят не само музикантите от „Щурците“, а и всички свободни по дух хора в епохата на тоталитарния социализъм. Самият той си дава сметка, че има смисъл да припомня за станалото през онзи период „не само заради изкривената истина и всеобщата безпаметност“ за него, а и за да сподели „своята гледна точка за събития, които без съмнение дълбоко са ме развълнували“ (32)2. В книгата му присъстват и разкази за събития, случили се с ярки личности на емблематични места в родната му София, които кореспондират с текстовете на Тони Николов по темата.

В началото на своето изложение Кирил Маричков отделя немалко страници, за да изрази признателността си към своите родственици, живели в по-далечното или по-близкото минало, а и пряко повлияли върху неговото личностно оформяне. Неговият морален компас е изграден върху огромното уважение към духовните устои на предците му, както и върху готовността му да следва техния пример. За своя прадядо Христо Маричков той пише, че „бил учител и учел калоферските деца на трудолюбие и любов към българския език и история“ (37). Другият му прадядо Коста казвал на дъщеря си Теопи, че „хич не харесвам хитреците, тарикатите. Знаеш ли, че народът го е казал – тарикатите на баламите вода носят. Казвай, момиче, винаги истината, без да се страхуваш. Гледай хората в очите и им казвай истината, ако ще да те намразят. Така се живее по-лесно и се спи по-добре“ (61). Кирил Маричков заявява, че е бил от малък „научен, че истината е нещо свято и трябва да бъде защитавана“, като освен нея „трябва да бъдат защитавани слабите и онеправданите“ (90). Той категорично застава в защита на истината, като се ангажира „на планините от фалшиви новини, които все повече запълват т.нар. социални мрежи“, да отговори в книгата си с разкази за „достоверни случки и събития“ (32). Същевременно с горчивина признава, че на него откровеността и гледането в очите му носят по-скоро неприятности (23). Това не означава, че не се възхищава на куража на своите баба и дядо, които „не разбираха смисъла на думата „страх“ и въобще нямаха инстинкт за самосъхранение“ (61). Маричков оценява високо и позицията на родителите си, които не изпитват „омраза или озлобление към властта, която сериозно беше ощетила семейството“ (15).

Освен към своите роднини Кирил Маричков от детинство е закърмен с примери за подражание от други светли личности. Така например белоемигрантката Вера Розанова силно го впечатлява със своите „обноски, възпитание, култура и топлота“, които за него са „като един светъл контраст в грубата и мрачна работническо-селска действителност“ (31). Той изпитва „искрена симпатия, дори обич“ към Никола Мушанов, когото не познава лично, но високо цени, заедно с хората от неговия тип: „Демократи в дълбочина! Толерантни и уважаващи правото на всеки да има различно от тяхното мнение, друга гледна точка. Една порода хора, които вече са на изчезване. Какви широки познания и забележителен усет за историчност! Каква прозорливост и политическа далновидност!“ (83).

Кирил Маричков се гордее с далечните си предци, обладани от възрожденския дух на оптимизъм и вяра в доброто: „Ето как в тъмнината на мракобесието проблясва светлината на доброто и успява да победи злото дори и в най-мрачните времена“ (15). Той възлага надежда на разума, като констатира: „Макар че като се огледам наоколо, забелязвам как „историята не ни учи на нищо“ (казано от Хегел, изпято от Стинг), аз все още вярвам и се надявам, че е останала капчица разум“ (32). Намира упование в религиозната вяра и се учудва от безверието на немалко свои съвременници. В това отношение той възприема обяснението на баща си: „Много хора не вярват в нещо, което не могат да видят или пипнат. Повечето от тези хора не вярват, че има Бог, защото не го виждат“ (55). Същевременно си дава сметка за важността на максимата „В начало бе Словото“, с която започва Евангелието на Йоан: „Ние трябва да се научим по-внимателно да си служим със Словото. Защото думите могат да градят, но и да рушат, да вдъхват вяра и сила, но и да обезверяват. Негативните словесни излияния и лошите новини, произнесени на глас и повторени от хиляди хора, не водят до нищо добро, а само увеличават негативизма по света“ (534).

С течение на времето житейската позиция на Кирил Маричков еволюира. Като юноша и младеж той изповядва „наивен позитивизъм“ – „лесно вярвах в хубавите новини, а подлагах на съмнение лошите“ (90). Постепенно този „наивен позитивизъм“ се превръща в „умерен скептицизъм“ (91). Процесът на трансформация започва с някои „открития“ в детството му: „И възрастните, също като децата, могат да правят хитрини“ (95); „и възрастните могат да бъдат двулични“ (101). Завършва със заключението на един наивен Дон Кихот – „сега вече си давам сметка, че някои от тези битки са били с вятърни мелници“ (17). Маричков стига до извода, че „човек трябва много да внимава кого защитава и кога да се намесва в непозната ситуация. Но на мен явно отвътре ми идва все да се вра между шамарите, да преборвам някоя и друга вятърна мелница“ (90). Той прави важно за себе си прозрение: „През дългия си житейски стаж разбрах, че мнозинството от хората недолюбват онези, които опитват да ги защитават. Още по-малко – които ги призовават сами да се борят за правата си. Властта според тях трябва да дава, а ако ѝ се репчиш, ще се разсърди и ще дава по-малко. Или никак. Получавал съм доста ритници в опитите си да защитавам своите и правата на близки около мен хора, но почти никога – подкрепа“ (91).

Кирил Маричков не спестява горчивите си наблюдения върху манталитета, мисленето и поведението на преобладаващата част от своите сънародници. По повод липсата на реакция при унищожаването на книгата „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски той пише: „Народът май не е много разстроен и не му пука кой знае колко от факта, че целият тираж на една българска книга е изгорен. Вероятно си казваше: „Онези там, интелектуалците, по-добре да не плямпат много („Който дрънка, е за вънка”, пише в същата книжка). И какъв е тоя Дубчек, дето иска да ни налага свобода!? К’ва е тая негова свобода, яде ли се, пие ли се?… Тъкмо се е нагодил народецът към правилата, и сега отново бъркотии. Приютил се е в панелното си гнезденце и не ще някой да му разваля рахатлъка. Затворил е прозорците заради мъглата, сипал си е една ракийка и чака „Мелодия на годината“ (293).

В хода на разказа си за отколешни събития Маричков вмъква и свои наблюдения относно явления и тенденции от съвременното общество. Той влиза в задочен спор с изпитващите носталгия към живота през епохата на тоталитарния социализъм. Оборва с аргументи тези, които „хленчат, че сега сме по-зле от всякога“ (266). Той признава, че в родината ни сега качеството на живота „можеше да бъде много по-добре, но за да не е така, сме виновни всички. И все пак страната ни днес няма нищо общо с онази“ от времената на „бай Тошо“ (пак там). Той констатира, че „България днес е отишла напред“ и всяко сравнение между тогава и сега е в полза на настоящето. Единственото по-хубаво нещо през онези години е това, че „бяхме млади“ (пак там).

Маричков не се отказва от съпротивата срещу скудоумието и агресивната посредственост, като своевременно реагира на техните нападки: „Винаги съм бил директен и с бърз рефлекс, особено ако трябва да отговоря на някого, който ми декламира лозунги или опорни точки. Казвах това, което мисля“ (291). Той е категоричен в позицията си, въпреки несгодите, които му е носила: „Никога не съм се съобразявал с правилата на „политическата коректност“. Както тогава, така и сега. Не съм се крил, не съм се свивал, не съм се снишавал, докато мине бурята. Казвал съм и казвам какво мисля. Не твърдя, че това е качество. Може би е недостатък. Понякога съм плащал твърде висока цена, но това съм си аз, така съм устроен“ (147). Той последователно следва убежденията си и отстоява тяхната правота, като устоява на множеството опити за пречупване на волята му, един от характерните примери за това е неговият отказ да пее съветски песни.

В книгата си Кирил Маричков мимоходом дава редица точни оценки на комунистическата идеология и политическия режим, създаден върху нейната основа. Той установява, че комунизмът „е тоталитарен, потъпква всякакви човешки права, заменя равенството с уравниловката, а диктатурата на пролетариата – с диктатура на посредствеността“ (31). Задава реторичния въпрос „Не е ли именно завистта основният двигател за репресиите и терора на посредствените върху просветените и успелите?“ в условията на тоталитарния социализъм (31). Особено възмущение изразява относно внушавания още в детския дом страх: „Това беше целта. Непрекъснато да ни е страх от многобройните врагове, които ни мразят и искат да ни изтрепят до крак“ (57). С омерзение констатира, че „комунистическите догми като „западно влияние“, „идеологическа диверсия“ и други подобни даваха богати възможности на посредствеността да накисва и дърпа обратно в своето блато всеки, който направи опит да се отскубне от него“ (256). След смазването на Пражката пролет окончателно се убеждава, че „социализъм с човешко лице не може да има, както не може да има и всякакви надежди за истинска свобода, докато съществува съветската империя“ (285). А открай време Руската империя в различните ѝ превъплъщения „обича да „освобождава“ народи и цели държави, които не искат да бъдат освободени от нея“ (274). Тази своя „освободителна“ задача тя се стреми да изпълнява и сега. Маричков пророчески заключва: „Като гледам как вървят нещата, си мисля – дали след като „освободи“ Крим, на Русия няма да ѝ се прииска да „освободи“ и цяла Украйна?“3 (274).

Особено ненавистна е тоталитарната политическа система за Кирил Маричков заради съзнателното ѝ покушение срещу истината, което има дълготрайни последици чак до ден днешен: „Системата, в която живеехме, не се интересуваше каква е истината. Нещо повече – тази система се плашеше от истината и защото не можеше да я унищожи, я заместваше с лъжи. Не е важно как в действителност са стояли нещата – важното беше да изглежда така, както ѝ се иска на властта. За целта принуждаваш хората да повярват в нещо, което не съществува, и повтаряш тази лъжа дотогава, докато накараш и последния човек да проумее, че няма смисъл да се казва истината. Да създадеш една фалшива фасада, изградена от лъжи, и доволно да потриваш ръце, че народът повтаря тези лъжи, без да му мигне окото. Не защото им вярва, а от инстинкт за самосъхранение“ (345). Обаче съзнателно насажданото лицемерие между гражданите и властта не може да предотврати краха на едно общество, основано на лъжата. Маричков още като младеж разбира по поведението дори на професионалните копои на тогавашния режим, че той няма дългосрочно бъдеще: „Поради естеството на работата си ченгетата първи разбраха, че тая система няма да я бъде. Знаеха го далеч преди Тодор Живков да каже: „Социализмът се оказа едно недоносче!“ (199).

В хода на своето изложение Кирил Маричков между другото прави някои будещи размисъл наблюдения върху съвременното състояние на нашето общество и поведението на членовете му. Според него „това, че младите хора доброволно се съгласяват да бъдат заробени и в пълна зависимост от технологиите и Facebook, няма да завърши добре“ (32). Той ясно изразява тревога за бъдещето на родината си, но и не само за нея: „Питал съм се не е ли започнала да деградира човешката цивилизация, щом семейните ценности на добрите стари български фамилии лека-полека изчезват. Нима наистина ще се наложи модерната теза, че патриархалност, вяра в Бога, почтеност, трудолюбие и уважение към традициите са някакви отживелици?“ (59). На тези пагубни тенденции той противопоставя примера на „строителите на модерна България“: „Какъв възрожденски дух е имало в началото на ХХ век, когато една бедна, кална и поробена страна България се превръща в европейска държава? И какво падение на този дух – в края на същия век?… Падение, олицетворено от чалгата – не само като музика, но и като манталитет“ (78). Задава трудни въпроси: „Защо се случи това? Какъв ще бъде резултатът? Ще оцелее ли духът, или ще се удави в пошли звуци, ориенталски ритми, силикон, неориентирани хормони и желание за все повече материални блага?“ (78). Все пак плахо изразява надежда „планът“ за опошляване, оглупяване и деморализиране на нацията да се провали“ (78).

Кирил Маричков е притеснен не само за моралната поквара на българското общество. Той разсъждава и за бъдещето на човечеството, което е застрашено от възраждането на идеологията на насилието и войната. Във „философията на боздугана“, следваща принципа „да постигнеш целите си, като сееш смърт и разрушение“, открива ярък израз на нравствената деградация на човешкия род. Маричков смята, че на нея трябва да се противостои, тъй като „човечеството няма бъдеще, ако не захвърли боздугана завинаги“ (463). Според него „нашата цивилизация е невероятно напреднала в технологиите, но и те дават възможност все по-бързо и лесно да се руши. Вижда се, че и много научни постижения, смятани за съзидателни, в крайна сметка се оказват разрушителни“ (пак там). Маричков е притеснен от перспективата дали „някой, изповядващ философията на боздугана, няма да посегне към червеното копче и да сложи край на човешката цивилизация? И дали тази цивилизация в безпределната си алчност и глупост не е подготвила сама своя край…“ (пак там).

Към края на книгата си Кирил Маричков споделя опасения за бъдещето на демокрацията и хуманизма: „Макар че през ’89-а демокрацията победи комунизма, днес в областта на свободата, равенството и братството нещата въобще не изглеждат добре. Задава се нов вид робство. Човекът става все по-зависим от технологиите и доброволно се оставя да бъде заробен от тях. От една страна, в стълкновението между свободата и равенството само педофилите още не са започнали да протестират за равни права, но очаквам скоро и това да се случи. Та нали всеки имал „правото да обича и да бъде обичан“. От друга страна, около „братството“ ситуацията стана най-опасна. Сега, в началото на 2022 г., се чувствам силно разтревожен, че е възможно да се започне едно насилствено „побратимяване“, от което камък върху камък да не остане“ (491).

Почти накрая на книгата си Кирил Маричков изразява своето омерзение и умора от постоянната „война със системата“ на тоталитарния социализъм, която в навечерието на нейното рухване го е довела почти до отказ от съпротива срещу нея: „Омръзна ми да водя битки, за да доказвам очевидни неща. Да преглъщам горчиви хапове и с кисела усмивка да изричам, че те са сладки. Да ме напътстват и поучават неграмотници, вярващи в силата на кирката и лопатата. Да завися от посредствени чиновници, бездарни завистници и корумпирани партийци. Да ме заплашват и „профилактират“ тези, които обучават в страната ни чужди терористи. Да гледам как по нашите концерти бият най-верните ни фенове…“ (570).

Все пак тези нерадостни мисли не го водят до отчаяние, нито го отказват от борбата му срещу тиранията и посредствеността, която води цял живот. Обичта на хората, които го следват в неговия поход през годините, му дава сили да продължи напред по избрания път. „Щурците“ оцеляват „въпреки заканите и забраните, въпреки опитите да бъдем смачкани, обезличени, омаловажени и по възможност дискредитирани“, заради това, че „обичахме това, което правим, вярвахме в него и никога не излъгахме публиката си“, а тя „усещаше нашата искреност и отдаденост и ни отвръщаше с обич и подкрепа“ (224). Маричков и неговите колеги отрано осъзнават, че имат важна социално-културна и идейно-политическа мисия: „Съдбата ни е възложила по-важна задача от тази да забавляваме нашите връстници“ (298). Чрез своята музика те разбиват „на пух и прах табута, догми, клишета, расови и класови предразсъдъци и какво ли не“ (196). „Щурците“ следват примера на „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“ и редица други рок групи, прокарващи в своите страни „нов път към свободата за онези, които не искат да бъдат част от „Стадото на слепите пастири“ (195). Затова и той логично стига до оптимистичен финал на книгата си: „Нима можем просто така да изоставим нашата вярна публика, у която сме събудили дяволчето на свободомислието? Тя има нужда от нас, но и ние от нея. За да оцелеем. Затова някой ден ще се върнем“ (571).

От казаното дотук читателя може да остане с впечатление, че книгата на Кирил Маричков е изпълнена предимно с мрачни мисли, тъжни чувства и поучително морализаторство. То би било погрешно, тъй като по същество тя представлява ведър разказ за многобройни и разнообразни – често смешни и забавни, истории от неговия богат на събития живот. С ирония и самоирония автора представя характерни случки от него. От текста струи тънкото му чувство за незлоблив хумор, личащо особено ярко при преразказа на историите, напомнящи за добрия войник Швейк или шмекера Остап Бендер. В съзнанието на читателя остават редица крилати фрази на персонажи от книгата, като тази на военния мъдрец, че „всичко трябва да бъде в рамките на границите!”, епиграмите на Радой Ралин или професионалното кредо на Леон Даниел. Любознателността и широката култура на автора личат и от уместно подбраните максими на световноизвестни личности като А. Айнщайн, У. Чърчил и др. Като цяло книгата оказва насърчителен ефект за хората с интереси в сферата на духа, които не са безразлични към случващото се в социално-културния и политическия живот у нас и по света. С любопитство очаквам продължението на разказа на Кирил Маричков за събитията, в които е бил въвлечен през посттоталитарния период от най-новата ни история.

Бележки

1. Думите и изразите в Italic, вкл. от цитатите, са отбелязани от мен.
2. Навсякъде в текста по-нататък цифрите в скобите отбелязват страниците от книгата на Кирил Маричков, на които се намират съответните цитати.
3. Книгата е писана преди нахлуването на Русия в Украйна на 24.02.2022 г.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите „Съветската философска култура – типологичен анализ“ (1999), „Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха“ (2002), „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България“ (2009), „Специализираният философски печат в България“ (2009), „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“ (2017), „Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек“ (2019), „Технонаучните „светогледи“ и кризата на хуманизма“ (2023). Съавтор на тритомното издание „Философският ХХ век в България“ (2008–2022). Издал е публицистичните книги „Между другото“ (2005), „Попътно“ (2009), „Напомняне“ (2011), „Езикови“ тревоги“ (2015) и „Духът на съвременника, изразен в публичния език“ (2019). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.

Свързани статии

Още от автора