0
1621

Житие и страдание на поп Иван
от Лъжане

chasoslov-prepis-sofronii

Огледален образ на своето време е историята на всеки човешки живот. Свидетелството на един духовник пък е още по-интересно заради класическата „обратна перспектива” на повествованието с вместването на личния живот в Божието провидение. Уви, осезателна е липсата на подобни текстове, които биха хвърлили светлина върху реалния живот на българина в Османската империя, чиито краски умишлено се сгъстяват или разводняват. Житие и страдание грешнаго Софрония на преп. Софроний Врачански си остава първата бяла лястовица в тази книжнина, която за съжаление не е подета и доразвита от други духовни лица. Може би защото самото Житие на Софроний, макар и писано в самото начало на XIX в., си остава неизвестно за съвременниците чак до обнародването му от Раковски през 1861 г. Към този род изключително рядка мемоарна литература безспорно трябва да се добави и животописа на поп Иван Попилиев (1842–1920) от с. Лъжане, на който се натъкнах съвсем случайно. Впечатляваща е простотата и искреността на този разказ, както и неговият език, далеч от книжовната норма, наложила се след Освобождението. Това е народният език на Орханийско (дн. Ботевград), допълнен с църковнославянския език, овладян от „псалтира и наустницата”, както пише сам поп Иван. Всичко, което знаем за него, се съдържа в кратките биографични бележки към единственото издание на тези спомени, дело на проф. Ст. Романски и на неговия син Георги Попиванов.

Ето и свидетелството на проф. Романски: „Помня дядо поп Иван, висок мъж с руса брада и съсредоточен поглед. Ходил съм често у дома му в Лъжане: най-младият му син, Васил Попиванов, правник, убит през 1913 г. на Чаталджа, бе мой другар от ученическо и студентско време. Поп Иван беше един от ония неколцина свещеници от същата епоха и същата школа на Орханийско, които, ако и слабо образовани, имаха съзнание за своето призвание на духовни бащи и дълг към паството си със своя начин на живот и отзивчивост към страданията на ближните си… Такива бяха почти всички свещеници от онова време. Те могат да служат за пример на днешните образовани наши духовници, които, ако и свършили специални средни, а даже и висши духовни училища, забравят голямата си задача като пастири народни, призвани да въздействат с примерен живот и блага реч за укрепване на вярата и облагородяване на душата, а търсят да се проявят в други области на живота”.

Що се отнася до написване на самите спомени, синът на автора – Георги Попиванов, свидетелства, че неговият баща е сторил това в самия край на живота си, искайки да разкаже за собствените си „уплахи и тревоги пред неизвестността на днешния ден”.

„Баща ми – пише синът на поп Иван – беше само със старото килийно образование и тъкмо на неговата слаба образованост от днешна гледна точка се дължат и качествата, които виждаме в неговите спомени и които се ценят изобщо в спомените от този вид: искреност в израза на личните преживявания, обективност в разказването за лицата и събитията, народен език в синтактичните обрати, като някои звукови форми се дължат на черковния език, влияние, характерно за нашите стари писатели духовници”.

В което безспорно е и голямата ценност на това животоописание, започващо с раждането и ръкоположението и завършващо с равносметката, че „человеческият живот е като кораб: колко повече му туреш товар, той толкова повече се подава на водата. Тъй е и человек: колкото повече живее, толкова повече греши. Токмо един Бог е безгрешен. Ему же слава во веки веков“. 

Тони Николов

otez_ivan

 

Свещеник Иван Попилиев

 

Спомени от преди и по време на Освободителната война

 

1. Роден съм в 1842 г. Образованието си получих в родното си село и учението ми беше само по псалтира и наустницата. В 1868 г. втори март бях ръкоположен за священик от Ловчанския митрополит Иларион.

2. В 1872 г. ходеше по селата Димитър Общи, предрешен по вид на търговец. Наричаше са, че купува свинье. Дойде и в нашето село, въоружен с пушка с две цеви и с леворвер. Собрахме са 25 души човеци. Излязохме една нощ на лозята и дадохме клетва под открито небе, каквото ще работим тайно. И собрахме за пушки от кого по 200 гроша, от кого по 100, от кого по 50 гроша, и Димитър Общи дойде втори път, и му ги дадохме. Тетевенските и орханийските комите обраха царската хазна в Клисурата. Хазната са задала с воловските коли, заптиетата вървеле и пеяле. Като пристигнале на уреченото място, комитете дигнат пушките и ударат на едно заптие коня, а друго заптие ударат в ръка. Заптиетата хукват назад, а тия земат парите и земат право нагоре, та през Грохотта и през Зелинска поляна, та на Равното буче, дето си починале малко. Оттам се по билото, та през Бялото камене и по гребеня, та минат покрай Равна, па из реката под Правец, та у Цветкова хан на джадето. Остават парите в мазата. Турците зеха големи мерки. Дойде презнощ пашата от София. С дохождането му барабар пукнаха му конете от силно каране. Отиде по джадето към Правец и се отби на почивка в Цветкова хан. И тъкмо тогава влезе пашата в хана, кога Цвятко излизаше из мазата с оканица ракия в ръка. Като видя пашата, опусти оканицата, и тия[1]се строши. Пашата извика: „Нищо, нищо чорбаджи!” И Цвятко затвори капака на мазата при парите! Предрешили се турци в български дрехи и тръгнаха по селата да шпионират българете. Зеха и моя собрат священик Михаил Стоянов, дадоха му един турчин, предрешен в български дрехи, и тръгнаха по селата, като казваха, че ходат да вадат владишки пари. Ния са устрашихме да не хванат и назе и – нали страх лозе пази – зехме сичките книжа и ги занесохме в черковата. Изкопахме един гроб и ги заринахме, като че е закопан човек.

3. В 1874 г. в Тетевенската планина се появиха комите. От Орхание тръгнаха срещу них башибозуци. Имаше един турчин, викаха го Мола Мехмед, той им беше главатарин. Избиха няколко души от комитете и донесоха главите им, набодени на прътове, и ги носеха по селата за устрашение. Голямо смущение настана. Щом та види някой помак, тоя час: „Ей, пезевенк, ти си комита!”. И земе някой камик, три-четири ока, па плюс! По гърбати, и ти паднеш по очите си. Една вечер дойдоха в нашето село 350 души башибозуци и от конака пратиха, та им приготвихме печени ягнета. Още се не мръкнало, чухме, че точат ножовете си да ни изколат през нощта. В Орхание имаше един стар турчин, неговата дума се слушаше – каквото кажеше, то ставаше. Оплакахме се на тоя турчин, и в тоя час каймакаминът заповяда да са дигнат башибозуците из селото ни. Дигнаха се още вечерта, когато бяха зели да ядат; дигнаха ги, едни яле, други неяле.

4. В 1877 г. настана още по-голямо смущение. Тия варваре се наежиха срещу нас като някои аслане. Наизлязоха керкезе, башибозуци, едни отиват нагоре, други отиват надоле, пакостат, обират. Една неделя, като си дойдох от черкова, попадията отиде у сестра си, пък аз затворих портата и полегнах в бахчата да поспа малко. Спал съм, колко съм спал, кога се пробудих, чувам глъчка. Заслушах добре – не отбирам, оти гълчеха нито на турски, нито на български, току са чуе шам-шум. Видох, че не е добра работата, та още повече се протегнах и са направих, че съм заспал дълбоко. Права са, че спа, ама добре слушам и разбирам, че едни са по двора и берат сливи, а други са дошле около мене. Тия около мене зеха да викат „папас, кълкаш”[2], докато един откъм улицата извика: „Какво гледате, дигайте попа и го водете в ъщи!”. Тогава един ма ритна и вика: „Кълкач бе, пезевенк!”. И аз станах, като са протегах и прозевах: давах си вид, че бях заспал дълбоко. Един ми вика: „Хайде да отидем вкъщи да си запалим цигарите”. Като отидохме, зеха да ма мъчат за пари. Един ма хвана за ръцете, а друг ми наведе главата да ма коли. Благодарение на Бога на часа си дойде попадията от сестра си и извика, колко я глас държи, и тия ма пустиха. Ама пари, колко имах, зеха ми, задигнаха брашно и едно каче сирене. Имаше още сирене и го оставиха, та се ядосваха, че не можеха да дигнат и него.

5. Кога се зададе мъглата, т. е. русина откъм Дунава, като напълниха ония бежания помаци в селото, нема де да се поберат. Завладяха къщите ни, а нашите деца изпъдиха на дворищата. Поставиха един от тях за кмет, отвориха в една бина кафене и зеха да се собират там на мезлич. Имаха си и ходжа и посвоиха селото, та, ако дойдеше човек да погледне от страна, ще кажеше, че селото е турско. След няколко седмици надойдоха още бежания, та нямаше къде да се дянат по къщите. У мен дойде на ходжата зет му, казваше се Мола Солиман. Турците се настаниха в собата, а ния с децата се прибрахме „в къщи”[3], та беше донякъде добре. Не щеш ли, надойдоха още бежания, та попълниха дворищата и градините. Моята градина беше с кукуруз, и една сутрин гледам: турците накарале говедата си в кукуруза и едно турче, около двайсегодишно, стои при говедата и тия ядат кукуруза. Аз гледах, гледах, па ми домъчне, като се правеше такъв зян, та извиках: „Бре цигльо, защо напусти кукуруза?”[4]. А то са изправи към мене и само ма гледа, нито говори, нито мърда, сякаш че беше статуя. Изпъдих добитъка и то си стои на едното място. После отишле моите деца по градината и то ги попитало: „Какъв бе тоя, щото изпъди говедата?” А тия му казале: „Това е баща ни”. Тогава то им казало: „Ами какво му е това на главата?”. Не виждало поп с калимавка, та са изплашило, че съм от комитете.

6. На другия ден излязох на края на селото до реката да прибера телците. Качих са на моста и гледам: керкезе търчат с конете си. Трима, като ме видоха, дотърчаха до мене: един ма удари с бича си и ми каза да го вода по овчарете за овце. Аз казах, че не мога да го вода и тогава друг извади сабля и замахна на мен. Аз побягнах, а тия ма погнаха. Като бягах, мислех си кой час ще ме удари някой куршум. Имаше един барешник[5], конете не можеха да го минат и аз избягах колкото сто шага. Като бягах из улицата, помаците са смеят и викат: „Бягай, попе, бягай!”. Дойдох до тая къща, дето живееше турчето, щото са уплаши от мене. Влязох в двора и с влизането си затворих вратата. Булите извикаха от прозорците: „Що щеш, попе, тука при турски жени?”. После видоха, че съм се уплашил, па и аз им казах: „Гонат ма керкезе. Оставете ма, ща ви дам, каквото искате”. В това време керкезете дойдоха на вратата и завикаха: „Ане папас?”[6]. Тия турци бяха сиромаси: обещах на булите сто гроша и тия ма пустиха в къщи. Керкезете отвън искат да трошат вратата, а булите реват извътре, та се собра цялата махала, па се и мръкна, та тия дяволи се отведоха. През нощта са събудих и зъбите ми тракат от страх. На другия ден дадох още сто ока кукуруз на булите, дето ми спасиха живота.

7. След няколко деня дойде у мене още един помак с жена си и с четирмата си сина. Аз ги не пущам, ама ходжата дойде и ми каза: „Приеми ги попе, тия са мои роднини”. Приех ги с условие да не пъдят моите деца от дома. Не щеш ли, не чекаха, дорде се мръкне, и изпъдиха децата ми на двора. Казах на ходжата: „Каква ни беше приказката?”. А той ми каза: „Не слушат, пезевенците”. Вечерта синовете на турчина разхождат се из двора, гледат насам-нататък. Видох, че не са добри тия турци. Попитаха ма: „Имате ли черкова?”. Дорде да им отговора, баща им ма варна, та им каза: „Еле хее черковата!”. На сутринта, когато отидох да служа утрена, що да вида? Черковата строшена, обрана, колкото имаше сребро, земено, даже и престолът съблечен. Отидох си дома разтреперан от яд и казах на турците: „Защо обрахте черковата? Дигайте се от тука, че ви земат дяволете”. Тия се подсмиват и се оправдават, че не са биле тия. Отидох и разправих на нихния кмет. Той дойде и им каза да се дигат от моята къща. Бог да ги порази, разлютиха се като оси. Зеха да се товарат и ми поискаха воловете, за да четворат[7] воз Раба конак. Казах им, че не си давам воловете. А тия товарат и ми се заканват: само да минат планината и щат да се върнат да ма затрият съвсем. Най-после стегнаха колата и си тръгнаха, ама на улицата са спреха. Имах едно много хубаво конче на две години. Поискаха да го земат, като ми даваха за него един бакърен казан, тежеше 45 ока. Казах им, че не си давам и кончето. Видоха, че не могат да земат от мене нищо – нито конче, нито волове – и си тръгнаха, като още повече се заканиха. Аз са доста уплаших, та зех попадията и децата, та ги оставих у майкини й. У дома оставих един старец, оставих и сичкия добитък, само кончето пренесох на друга къща. Казах на стареца: „Като дойдат ония дяволе , давай, каквото искат, а за назе казвай, че сме още тогава побегнале в Орхание.” Аз отидох в една къща накрай селото: ноще седа при хората, а дене се крия вън по буреня. Седях у тая къща и са крих по буреня около четиресе деня, като пращах хора да видат какво става у дома. Тия ми казаха, че турците са върнале и лежале две нощи и потале за мене и за попадията, а старецът им казал, каквото му бях заръчал. Турците казале на стареца: „Няма да си идем, ще го съсечем на парчета”.

8. Аз мислих, мислих, па се качих на коня и отидох нощно време в касабата.[8] На сутринта срещнаха ме познати и ми казаха: Що щеш, дядо попе, тука? Керкезете разгрибат земята за тебе. Заканваха се, че щом та намерат, няма да те остават жив.” Благодарение, че дядо Стоян Брънчов ма заведе на владишкия конак. Кончето везах в двора за плета. Стоях ден, стоях два, няма отде да зема храна за кончето и няма как да го напоя вода. Навън хич не смея да изляза: яйце да хвърлиш, не може да падне на земята от аскер. Една сутрин стоя на вратата, гледам към кончето и към селото, мисла си какво съм оставил у дома, и то ми се нажалило на плач, и трия си очите с кърпа. Тъкмо тогава мина край мене един турски офицерин, влезе в двора и отиде в яхърите при конете на конака. Като излезе от при конете, видя моето конче, везано на плета, и попита: „Чио е това конче?”. Аз отидох и му казах: „Ефенди, мое е. Земи го от тука да не ми го гледат очите как се мъчи без храна и без вода”. Той ма попита отде съм и защо съм тука. Разправи му защо съм избягал и че съм оставил дома жена и деца, и дваесе глави едър добитък. А той друго ми не каза, само ме попита: „Могат ли се намери прасета из вашето село?”. Аз се задивих, като рече тия думи, и си замълчах. Той ма попита повторно за сущото и тогава му казах: „Ефенди, защо ме питаш за прасета? Вия прасета не ядете”. Той ми каза: „Ядем, не ядем, могат ли се намери?”. Казах му, че могат да се намерат. И това бе, излезе си. Мина се около три часа, пак дойде, сега на кон, и аскерът му държи подкозирог[9]. Казва ми: „Айде да вървим във вашето село”. Качих се на кончето си и тръгнахме. През чаршията не може да са мине от аскер. Тъкмо на излизане от града, ето че иде пашата пеши от табиите, дето стоеше аскерът на чадъре. Като се срещнаха двамата, спряха се и зеха да се карат по турски. По едно време пашата дигна бастоня воз него, а тоя му хвана бастоня с ръце. Аз се изтръпнах. Хеле оставиха се и ния продължихме пътя си. Из пътя той мълчи и аз мисла как да го подкача на разговор. И му казах: „Какво може да направи московецът на султана? Яле[10] колко е турски аскер само тука!”. А той ма изгледа зле и ми каза: „Ти не си български поп като говориш така. И не виждаш ли, че аз съм българин?”. Пък аз си мисла да не е някой шпионин и го попитах: „Защо се карахте с пашата?”. А той ми каза: „Ами ти като си поп, не знаеш ли турски?”. Казах му, че хич не знам. Тогава той ми каза: „За тоя кон се карахме, дето съм го ояздил. Той е земен от русите в Кавказкото мурабе и пашата казва да стои той, да са не язди, та да са поправи. Аз му казах, че аз съм доктор на конете и аз се грижа за них, а той да си гледа аскера”.

9. Като влязохме в селото и ма видоха селяните, че идем с тоя турчин, тия си помислиха, че ма кара под конвой. Като отидохме у дома, каза ми да изпрата да си дойдат децата. Вечерта погледнахме из малките врата и видохме, че идат из улицата десетина души турци и цигане, кои с коне, кои с магарета, и карат обир от другите села. Той зе пушката, излезе, та ги изпревари и ги вкара в двора. И викна им, та стовариха сичко, щото караха: жито, сирене, орехи, ракия, желязо. Щото им паднало, се земале. Един циганин, дето му зехме обира, иде при юзбашията, дето беше поставен от каймакамина да пази тишина в селото, та ме наклевети, че съм довел един турчин, та сме му зеле житото. Съобщиха ми и аз го казах на турчина. А той ми каза: „Попе, аз съм чист българин, името ми е Стефан, и съм от Калофер. Като дойде юзбашията, вия да ми казвате Рушид бей. Ще зема да го бия, а вия се спуснете да го отаминяте.” Не са мина много, ето че иде из улицата юзбашията и вика: „Какъв е тоя поп, че зема на царската рая зехирето? Това не е поп, товае московец!”. Вика, колкото го глас държи. Ето влезе в двора и реве: „Какъв си ти, поп ли си или комитин?”. И дига тоятага, готви са да ма бие. Зе да се качва воз стълбата и се качи горе на отвода[11] при мен. Хванах му тоягата и му казах: „Влез в собата, та да видиш кой ти е зел житото”. Тогава Рушиб бей завика воз него: „Топас ефенди, недер бу?”[12]. И отвори собната врата. Юзбашията се разтрепера и са изправи с пушката в ръка. Рушид бей завика воз него: „Не бериоосун бе кефир?”[13]. И му удари два-три шамаре и фесът му падна на едната страна, а чалмата му падна на друга страна. Тогава аз хванах Рушид бей за ръцете и му казвам: „Остави го ефенди, него са излъгале циганите”. А юзбашията плаче и трепере, и току вика: „Аман, ефенди”. Най-после Рушид бей го остави и му каза: „Ще ти проста, ако намериш кола да закараме това жито на пашата”. И той: „Пеки[14], ефенди, ще намера още сега кола”. Рушид бей го пусти и мана се колко два часа, и той докара две кола. Рушид бей ма викна, та са качихме на конете и закарахме житото в Орхание. Ама не закара го на пашата, ами го продаде по 60 пари оката и излезе 874 ока жито. На връщане из пътя той се вайкаше, че го е продал ефтино. По едно време, като вървяхме, той каза, че е лошо времето. Аз му казах: „Как да е лошо времето, нали е ясно?”. А той ми казва: „Абе толкова ли си будала, та не са сещаш? Божем си поп. Дядо Иван след една неделя най-много е тука!”. Вечерта зех да му са оплаквам, че става два месеци как не съм вечерал дома с децата, както сега. А той ма изгледа и им каза: „Кой ти е крив? Дай на кучето кокал да гложди, а ти си върви, където щеш”. Цяла нощ мислих и на заранта стана та ида при уйкьо Стоян Цанов: той беше състоятелен човек, турците го беха мъчили за пари. Разправих му какъв човек съм довел у дома си. Па станем с него, та отидем и при други няколко по-състоятелни человеци, разправих и на них за Рушид бей. От тогава секи един от них идеше вечери у дома и носеше или кокошка, или прасе, или гъска. Ядем и пием заедно с Рушид бей и сичките спат у дома, а зарани го изпращаме за Орхание. Занасяше по седем-осем кокошки. Една вечер попинахме и той зе да казва: „Ако искате, синца ви, заедно с децата ви, завеждам при русите, без да ма узнае някой – не паша, не юзбашия”. Аз му казах: „Нали тогава ще запалим селото?”. А той ми викна: „Какво мислиш за селото? Гледай себе си!”. После ни каза: „Мога да прата аскер да запази селото и добитъка, ама трябва да се даде нещо на пашата”. Тогава ния додохме кой по 200 гроша, кой по сто, кой по петдесе, събрахме 1500 гроша и му ги дадохме. Той ги зе и ни каза: „Отсега нататък секи да се седи дома без шупе[15]“. Аз се ослабих[16] и зех да хода на черкова.След няколко деня една заран се върнах от черкова и когато отворих портата, що щеш: дворът ми пълен с аскер, а Рушид бей се качил горе, в собата. Като ме видя, зе да реве воз мене и да вика: „Папас, къде ходиш, защо ма лъжеш да троша царския аскер, а ти си правиш кефа”. Качих са при него, викам му: „Добре дошал”, а той са смее, не може да ми отговори. Казах му: „Уплаши ма”. А той ми каза: „Аз правя това за очи пред аскера”. Казах на домашните да ни направят кафе, а той каза: „Не трябва, а по-скоро намерете из махалата малко хляб, дорде дойде техният”. Дадохме им хляб и ги разпратихме на три страни из селото по един наш човек с тях. И настана голяма тишина из селото, ама само денем, защото керкезете са научиха да парват пакост нощно време.

10. Стана аз та ида пак в Орхание и разправих на Стефан как зеха керкезете да пастостат нощно време. Той ма попита: „Може ли са намери в селото ви сено за конете?”. Аз му казах, че ще са намери. На Владишкия конак имаше беглишки коли и той викна, та спретнаха две кола. И каза ми да карам колата в село. Аз зема, та вежа кончето за колата, па с него заедно – той на коня, аз на колата – излязохме от Орхание, и то са здрачи, мръкна са. Като дойдохме спроти чадърете на аскера, той ми каза: „Тука да стоиш, доде ида да обадя на пашата, че отиваме във вашето село за сено”. И аз запрех да чекам. На това място имаше около 300 кола бежания, запалиле ония огньове, деца кога реват. Заобиколиха ма 20 души помаци, плачат ми и викат: „Попе, къде да идеме? Яле децата как ремат: няма какво да ядат”. Аз им казвам: „Не знам, кардаш, какво да ви кажа. И аз съм като вас”. Зе да ми реве един турчин: „Завчера ходихме през баира оданат[17], та забрахме по малко жито, ама от Лъжане попът ни го взе, и сега нямама хич”. Тогава се изстапи друг турчин и каза: „Бе Сулю, нали е тоя поп!” па като се обърна воз мене, каза: „Нали ти си с високата къща?”. Аз един стих изтръпнах[18], после видох, че няма лъжа, та казах: „Житото го зе на пашата човекът. Тия кола са негови, и той ме остави да обади нещо на пашата”. Тия ми казаха: „Той го зе, ами ти му рече”. Тия ма наобиколиле, и аз хем чекам да се върне Стефан, мех се надея кой час ще ме убият. Хеле поцвили везаното конче за колата и Стефан с коня дойде през бежанията. Из пътя питам го: „Защо са толкова бави?”. А той ми каза: „Не пуща ма пашата. Казах му, че сме с попа, а той ми каза: „Нямаш работа нощно време. Нека дойде и попът, да спите тука при чадърете, па сабахле вървете”. Излъгах го, че няма как да дойде, защото и жена му е с него – как ще лежи тя тука, при аскера?“ Тогава пашата помислил и му казал: „Върви, ама си отваряй очите”. Из пътя той ми каза издалече, да са сетя, и ния после сабрахме още пари, даже земахме и от някои жени, та му дадохме. И той допрати още толкова аскер, още 36 души, едни ходат ноще, а други дойдат сутрин, та ходат дене, сменяват са. И са запази нашето село, а другите села беха опостушени, защото беха се избегале.

11. Един ден извика един човек: „Дядо попе, тука ли е Рушид бей?”. Казах му: „Тука е”. Той си зема пушката и каза ми да ида и аз с него. Отидохме, и керкезете откарале биволете колкото триста шага далеч от селото. Той са пусти след тях и зе биволете на човека, върна ги. Като се връщахме, гледаме край селото трима керкезе на коне стоят и гледат къде нас. Рушид бей им викна по турски: „Какви сте?”, а тия му не отговарат и зеха да хвърлят с пушките на нас. Зе да пушка и той на них. Тия пушкат, и той пушка, доде са стемни, та са не види. На сутринта извика кехаята: „Дядо попе, нека излезе Рушид бей, че има човек загинал край селото”. Казах на Рушид бей и той се хвана за главата. Излязохме заедно и видохме убития: лежи соблечен гол, както го е майка му родила, главата му съсечена, като кога кълцат месо на скара да се пече, и срамът му отрязан, да се не познава, че е друга вяра. Рушид бей са замисли и после ми каза, че неговата работа в селото е свършена, че той ще си иде в Орхание и няма да се връща, а ния да кажем в конака как вечерта керкезе са връщале от обир и са збиле край селото, та тоя турчин е убит от них си.

12. Една заран току ке загърме каде Орешака и не са мина много, и видохме шест души руси, че слизат нанадоле из баира и пушкат. Кога погледнахме долу на полето – 50 души керкезе, без коне, наредени в цеп, и тия пушкат на русите. Русите слязоха в дола спроти керкезете. Току видохме, че керкезете побягнаха и качиха на коня един убит керкезин. И полетяха към селото. Ния са уплашихме и казахме помежду си, че друго спасение няма, освен да бягаме и ния като другите села. Денят беше са изминал, оставаше един час, доде зайде слънцето. Кога погледнахме на баира, дето са канехме да бегаме, и то се чернее горе като някоя череда биволе. Зехме да се питаме какво е това. Едни казват, че е добитък, други казват да не бъде турски аскер, други казват, оти не би ще московецът, т.е. русинът. Доде още са така питахме, че се пуши дим на това място право нагоре като комин и веднага след това ревна топът. И ния са уверихме, че е войска руска. След малко зарева топът и от турското укрепление под селото. Реват топовете един срещу други, дечурлията плачат и ния са стягама да бягаме. Слънцето зе да захожда и от Горната махала дойдоха около 100 души човеци да бягаме заедно. И казаха ми: „дядо попе, русите заданиха[19] топа на турците в табията и турският аскер избяга, мина през селото и отиде към Орхание”. И то са веке мръкна, кога побягна народът към баира, дето бяха русите. Ния с попадията и с децата зехме през градината към чичовата къща. Току затракаха пушки зад нас. Кога са обърнах – четворица керкезе с коне препускат из улицата и пушкат след хората: кого срещнат, се го убиват. Посочиха пушките и воз назе и аз си казах: „Беше, сичко се свърши”. Хеле не щяха да пушкат воз назе и аз прехврълих децата през плета у чичови и влязохме в саманлъка[20]. Там бяха са скриле и други хора, и сичка плачеха. Чичо имаше едно 18 годишно момче, казваше се Георги. То зе една дрешка и брадвата на ръка и иска да бяга. Казваме му да чека да са стъмни, па тогава синца ще бягаме, а той не слуша, а побягна накъде русите, към баира. Сущите керкезе, четворицата, дойдоха до една къща край назе. Човекът на къщата излезе да ги посрещне, а тия от конете пушнаха и го удариха в гърдите, и човекът викна и са завърте, и падна на земята мъртъв. И ния гледаме из дупките на саманлъка. Тия дяволе зеха махалата ноделе и видоха чичовото момче, че бяга. Един от тях препусти коня по него и го стигна на хиляда шага вън от селото. Георги спря и се обърна км него и зе да му се кланя и да са моли, а той дигна пушката и стреля три пъти, и Георги падна мъртъв на земята. После от баиря няколко дена го гледахме как се чернее на пътя, оти никой не смееше да слезе да го закопае. Тия керкезе после зеха махалата надолу и избиха 17 мъже и една жена. А ния какво да правим в саманлъка? Числих, мислих, па казах на чичо и на стрина: „Синът ви вече загина, а вие хайде вървете с попадията и с децата у бойови Иванови; тамо има хора събрани, седете там и аз ще ви намера”. Байо Иван Георгов беше като кмет в конака и къщата му беше с каменни стени. Попадията и децата плачат и викат: „Ами ти къде ще идеш, та не дойдеш с нас?”. Аз им казвам, че ща ида у дома да зема някои неща. Отидох у дома си и то темно, нищо са не види. Пипнешком найдох торбичката с епатрахиля, с требничето и с кръста, и я опасах на гърба си под дрехата, и прекръстих са, и тръгнах да ида при децата. То темно, не смея да хода из улицата, та тръгнах през градините. Ония кучета като залаяле, гръмнало селото, като че са триста вълци. Градините бяха обрани, кукурузлякът беше навезан и изправен на петини [21]една до друга. Под една петиня нещо са зашареня. Аз се уплаших, та побягнах. Обърнах се, а то си стои там. Престраших са и са върнах да вида какво е. Кога погледнах, то черга, и на нея котлета и друга покъщнина. Дойде ми на ума: ния ще бягаме, ами ако останем живи, ще трябва постелки и завивки. И зех чергата. У байови Иванови заварих само попадията и децата, и на байо Иван жената. Като ма видоха, зеха да плачат: „Къде се дяваш, цялото село избяга, само ния останахме”. Попитах: „Къде е байо Иван?”. И жена му ми каза: „Той избяга, още слънцето грееше. Зе си само пушката”. Сам тогава какво да права? Да бягам само с децата и с двете жени, не смеех. Ония псета като залаяле, други като завиле. Стояхме там до около 3 часа през нощта, кога нещо зе да бута на вратата. Видох, че е човек. Той бута да отвори, аз пък подпирам извътре да не са отваре. И от страх нито той се обажда, нито аз са обаждам. И мисла си: „Ккаво ще да е, сега ще да е”. Най-после той надделя, та строши вратата и се изпречи с пушката нанапред. И аз се си втасах, доде влезе вътре и видох, че е байо Иван. Каза ни, че иде от балкана, виждал и руския аскер.

13. Съгласихме са да избегаме синца при русите. Излязохме на балкана, но нали нощно време – темно, па още стръмно, та децата нема де да спат. Земем с едно дърво, та подравнихме малко и нагодихме децата. Доле от турските табии пушките пукат като пуканици. Не са мина много и чухме, че идат още хора воз баира при назе. Дойдоха, бяха и тия от нашето село и ни казаха, че през полето срещнале турски аскер, че и тия бегале и били толкова уплашени, че си дале пушките на нашите хора. Наговорихме се няколко души да слезем в село и да си изкараме добитъка. Дойдохме до селото и нали нощно време – темно. Един зе тая улица, други – друга и аз са управих къде моя дом. Имах около дваесе глави добитък и видох, че не мога да ги изкарам горе на баира, та зех та ги вкарах в сеното, като оставих отворени сичките врата на оборете. Само кончето зех със себе си, защото запази то селото и моя живот. Натурех в едно котле сирене, земах и две черги и увих в них котлето със сиренето. Хванах кончето за юлара и излязох на двора. Навън от кучета нищо не се чува. Тръгнах в темницата, ама що щеш – до вратника чух нещо да хърка. Послушах повторно и разбрах кой е. Имаше една бабичка болна в селото, засипчива.[22]Дошла и тия да бяга с нас, сирота. Тръгна с мене и излязохме двама на баира при дацата и то зе да се зазаре. Като се развидели хубаво, тръгнахме да идем при русите. Като се изкачихме навръх баира, видохме аскер и, нали сме се наплашиле, помислихме, че са керкезе. Изтръпнахме и зехме да се каним да бягаме назад. После ни казаха, че са руси и ния са отслабихме. На полената, дето бяхме, са биле и русите, и турците – имаше около дваесе убити турци, надуле са – да та е страх да ги погледнеш. Един наш човек зе една тояга, за да бие един мъртав турчин. Отде го съгледа един казак, че извади саблята и се спусти на него, и викаше: „Сукин син, защо не дойдеш да биеш с нас живите турци, а биеш мъртвите?”. Да не беше побягнал, щеше да го съсече на място. Седяхме цяла седмица на баира.

14. Слязохме в село чак когато русите заминаха да обсаждат Орхание. И що да видим? Сичко заприличало на пущиняк. Руски казаци търчат из селото на коне, с мадраци в ръка, и дето видят свиня, намушкат я, и я турет на конете: какво намерят, се зимат. Дойдоха и у мен неколцина и зеха да ми гледат книгите из коностаса. Гледат, кръстат са и приказват: „Това е наш батюшка”. И едни ми целуват ръка. Не щеш ли, после дойдоха и други казаци и не та бръснат, че си поп: зеха да къртат дюшемето на къщата и да трошат вратите на стаите, да дират пари. Имах една крава, що не беше се отелила[23], зеха да я колат. Три деня обираха и крадоха из село. Щото имаше за ядене, се зеха: пуйки, кокошки, прасета, сирене. Само житото и кукуриза оставиха. На третия ден им запретиха да ходат по обир, та селото са утиши и ния са отслабихме.

15. Турците са спряха на Рабаконак и на Илдъз табия и от там се биха с русите две седмици. Руските офицере стоеха по къщите в селото и в Орхание, преспиваха ноще, а денем отиват, та са бият на балкана. У мен стояха 15 деня един княз и един капитанин. В училището седеше един евреин, та продаваше на офицерете продукти. Тия двамата у мен му дадоха за 15 дни 100 напалеоне руски. Една вечер аз им казах, че ние, българете, сме бедни и прости, а тия ма казаха: „Не сте вия бедни, у вас има сичко: жито, царевица, вино, ябалки, круши, сливи, боб. Сичко има за ядене, а у нас са ражда само една пшеница. В наша Русия няма училища по селата: само богат чоловек може да изучи децата си и то в главните градове”. Питам ги: „Защо не дават да са учат сиромасите?”. А тия ми казват: „Да не дигат бунт”. После ми казаха: „Батюшка, след четиресе години България ща са бие с нас”. Казвам им: „Как е възможно, нали сте ни освободиле?”. А тия ми казват: „Нашият цар ви даде права, а ние нямаме права. Ния сме монархия, дванаесе души управляват цяла Русия. И ще са подигне нашият народ против монархията, ще каже на цара: Ние освободихме българете, и ти им даде права, а ния нямаме права”. И ще са подигне целият свят да са бие с нас и България ще са бие с нас”. Тия руси щяха да стоят още у дома, но по Божия повеля появи се скарлатина по децата. Умряха ми две деца наведнъж и тия са уплашиха, та си излязоха от дома.

16. Десет години бях поп в турско време. Като почнаха русите да ни освобождават, молех са Богу: „Само да ни освободат, да са отървем от теглото, па тогава да мрем”. Ама когато има дни човек да живее, не са мре: останах жив и до днес, до всеобщия бой…[24]

17. Прекратявам спомените си, защото станаха много дълги. Моля читателите, ако намерят нещо погрешно, да ми простат, защото аз съм от старата наука. Человеческият живот е като един кораб: колко повече му туреш товар, той толкова повече се подава на водата. Тъй е и человек: колкото повече живее, толкова повече греши. Токмо един Бог е безгрешен. Ему же слава во веки веков.

 

Публикацията се прави по единственото издание на книгата: Свещ. Иван Попилиев, Спомени от преди и по време на Освободителната война, Издание на Ботевградската община, Ботевград, 1938, 30 с. Съхранен е оригиналният правопис и изказ на автора.

На главната страница – Преписът на „Часослов“ на преп. Софроний Врачански


[1] Тия = тя. Бележките под линия са дело на Г. Попиванов, издател на книгата и син на автора.

[2] Отче, ставай.

[3] В стаята с огнището, в кухнята.

[4] Пусна добитъка в царевицата.

[5] Малко поточе.

[6] Где е попът?

[7] Да впрегнат в колата два чифта волове.

[8] Орхание.

[9] За почест.

[10] Яле = я виж.

[11] Външен трем на втория етаж на селска къща.

[12] Какво е това?

[13] Какво си се развикал, невернико?

[14] Добре.

[15] Без страх.

[16] Успокоих се.

[17] Отвъд.

[18] Известно време.

[19] Запушиха топа, т.е. вкараха гюлето в него, та му направиха „дано” (дъно).

[20] В плевника.

[21] Изправено купче с пет снопа кукурузляк.

[22] Болна от „засип” (задух).

[23] Дошло й да се тели.

[24] Баща ми се помина на 20 декември 1920 г.