0
1862

Журналистиката на черния пояс

denev

 

Много се изкушавах да нарека този текст „Браво на Шарабов”. Не само заради римата. Макар че и римата е важна. Защото си представих изведнъж  как цялата гилдия скандира „Бра-во на Шара-бов!” И се изпълних с възторг.

Но главно заради великата правда, която носи краткият анализ на журналиста от в. „Труд” Георги Шарабов, публикуван във вестника.

Великата шаячна правда на нашего брата, журналиста.

Той, българският журналист, също трябва да яде. Да си гледа семейството. Да си плаща сметките. При еднакви с европейските цени – при десетократно по-малка заплата. Как да го обвиниш в челобитие? Дори когато това челобитие така се старае и престарава, че е превърнало, с извинение, в глава гъза. Така ми се стече животът, че поработих доста по вестниците. Познавам огромна част от колегите. Не искам да упреквам никого в нищо. Макар че попарата на Бойковата нечувана медийна свобода нещо взе много да присяда. Ял съм я таз попара, знам я добре. Който не вярва, да ме пита. И аз, като повечето българи, предполагам, бих желал да се информирам от нашите медии какво наистина се случва, какво става, какво се крои. А насреща – най-често вълма от думи. Дунапрен.

Истинският журналист обелва събитието, както се бели лук. Истинската журналистика е игра на котка и мишка с политиците. Политиците обикновено говорят много, за да скрият най-важното. Журналистът обаче трябва да намери тъкмо това най-важно и да съобщи за него. Защото тъкмо то много често касае съдбите на хиляди, на стотици хиляди хора. На милиони хора.

Това е добрият журналист.

Хайде сега, който e ровил във вестниците и е щракал телевизиите с дистанционното, да каже с ръка на сърцето – какво се разбра за покушението срещу Доган; и защо цял Бял дом чакаше, както се чакат годежари, новината, която произведе официално Цветанов – че Хизбула е замесен в атентата в Сарафово.

За няколко седмици България два пъти попада в световния новинарски обмен – с покушението срещу Доган и сега с новината след заседанието на Консултативния съвет по национална сигурност при президента Росен Плевнелиев. А ако броим Баретата и Буда – четири пъти.

Не е шега работа да си в устата на световните агенции. Това влече неописуеми последици за малка страна като нашата.

Има, вярно, няколко светли глави в гилдията, които се опитват да правят точно това, да белят лука люспа по люспа. Да ги кажем ли поименно? Иван Бедров. Любослава Русева. Веселина Седларска. Владимир Йончев. Иво Беров. Иво Инджев. Палми Ранчев. Д-р Тони Филипов. Николай Фенерски. И др.

Но, барабар с „и др.” те не стигат да се изгребе гюбрето.

И изведнъж текстът на Шарабов.

Но нека да видим най-сетне този текст. Ето го, освен в „Труд”, и тук:

Дипломацията на черния пояс

Вчера стана ясно, че Барак Обама е прав – Бойко Борисов е ефективен световен лидер.

На 3 декември 2012 г. в Белия дом българският премиер изрази неудовлетворение от застоя в разследването на атентата в Сарафово и липсата на доказателства срещу извършителите. Цели 5 месеца чуждите партньорски служби не можаха да идентифицират терорист, от който им дадохме глава, ДНК и пръстови отпечатъци. Президентът се стресна и му обеща, че спецслужбите на САЩ ще заработят по-усърдно. И ето – два месеца по-късно резултатът е налице! Онова, което Тел Авив каза минути след атентата, вече е доказано.

Неслучайно в Овалния кабинет Обама предупреди: “Той има черен пояс по карате, така че – внимавайте!”

Край на цитата.

Затваряме кавичките.

И сваляме шапка.

Ето така трябва да се пише. С техните камъни по тяхната глава. Като същевременно с това копче да не могат да ти кажат. Съвсем по кривата на генералната права линия. Този текст е такава пързалка, че Бойко дълго ще се носи по нея.

Защото новината, която произведе Цветанов, означава война. От онези войни, които вече се случиха в Афганистан и Ирак.

Означава и индулгенция срещу минали и бъдещи грехове.

Към народа, който изчезва най-бързо на земята.

Георги Шарабов изобрети нов журналистически жанр. Това трябва да му се зачете.

Ето това аз наричам „журналистика на черния пояс”. И сред журналистите имало каратисти, така се оказва. Не само сред политиците.

Бра-во на Шара-бов!

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияФалстарт на пряката демокрация
Следваща статияГеорги Марков. Да пишеш, за да можеш
да умреш