Начало Книги Жълтата библейска жега
Книги

Жълтата библейска жега

2996

stankov1

В поезията на Борис Христов няма сезони, няма годишни времена. Няма пролети, есени и зими. Няма движение в космическия календар. Няма климатични преходи, няма географски пояси. Няма Антонио Вивалди. Няма акварели. Няма природа. Пейзажите са пометени от пустинните портрети на Човека.

Лирическите персонажи на Борис Христов почти без изключения са закрепени статично към някаква смазваща библейска жега. При пълната липса на разгърнати пейзажни картини, в стихотворенията се промушват деколорирани фрагменти в сепия, в които пясъкът и пепелта придават видимост на вятъра. Горещина, суша, безплодие, неприютност и вглъбеност. Всичко в поезията му е толкова библейско, че самият образ на поета от портретните снимки започва да прилича на пророк. Многозначителен факт е, че по пътя от дебютния цикъл („На седмия ден“) към дебютната книга („Вечерен тромпет“) изпадат всички „зимни“ стихотворения – „Студено“, „Чай“, „Януари“. Следователно идеята за жега, за пустинност е една от „демиургичните“ идеи за света на Борис Христов още в началото на неговото създаване.

Жълтата жега, непоносимото слънце на рамото, сухите треви, пресъхващата река, градът, захвърлен като мида на пясъка, запалената тишина, поголовната суша, тоталната доминация на август като единствен месец от календара – всичко тава са елементи на въобразена българска география, доведена до върховна условност. Персонажът на Борис Христов живее в някаква невъзможна, но реално съществуваща библейска България.

От едната страна имаме работа с липса на конкретен, детайлизиран бит и радикалната му редукция до няколко топоса – домът, църквата, кръчмата, градецът и хълмът. От друга, минимализиране на персонажите до критичния минимум – майката, мъртвия баща, старците, жената Мария, малкият човек в ъгъла, ближният Лазар, лудият и поетът. Всичко това, прибавено към откровените старо- и новозаветни сюжетни конструкции създава дори и за неподготвения читател недвусмислена библейска атмосфера в поезията на Борис Христов.

На всичко отгоре двете му стихосбирки могат да бъдат разгледани и като два завета. В първия му завет, „Вечерен тромпет” (1977), доминира законът за двете обърнати страни сред тежката провинциална заспалост на времето и сред тъпчещата на място История. Докато във втория му завет, „Честен кръст” (1982), доминира смененият закон на активното бунтовно несъгласие със социалните реалности. В „Честен кръст” потича реалното историко-политическо време и героят заявява в силно метафорични текстове не старите си провинциални отчаяния, а радикалните си несъгласия с Кесаря.

Усещането за библейска художествена реалност идва още на нивото на първоначалните възприятия, преди да потекат сюжетите и персонажите. Това се дължи на библейскостта на самата рамка на стихотворенията. Тази рамка обикновено е някаква бегла, метафорична „природна картина”, която побира и разполага в себе си лирическия разказ. Тук оставям настрани въпроса как именно този разказ, тази малка художествена биография тежнее към библейските сюжети. Сега е важна рамката.

Много от стихотворенията започват по един и същ начин – знойно-слънчева строфа, която трябва да създаде усещане за непоносимост, за битийно несъгласие, за напрегнатост, в крайна сметка – за дълбочина.

„Къпане на самодива“:

Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.

„Тъга“:

Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш – ще се запали.

„Август“:

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

„Вечерен тромпет“:

Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък

„Вик в тишината“:

Вятър иде от земята – август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба
.

„Котка на пътя“:

Топла и бавна неделя – стъпки на птици почукват.
Гледат се стаите бели, реката спира от скука.

Сенките – сиви кобили, потни в прахта се търкалят,
няма врата да процвили, нито жена да се скара.

„Кост от глухарче“:

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

С подобно начало на лирическия текст персонажът като че ли няма големи възможности за избор. Вследствие на  пустинната „пейзажна” предзададеност, той вече е в някаква степен библейски.

Тоталната жегава суша предполага събитийна замрялост и статичност на персонажа. В стихотворенията не е заявена никаква социална или трудова активност. Липсва и налагащата се в подобни случаи съзерцателност. Героят като че ли предпочита себе си пред света като обект за наблюдение. Натоварен е с особена самодостатъчност, по никакъв начин шопенхауеровска или ницшеанска. Съзнава, че той самият е достатъчна представителна извадка на света, за да го мисли чрез себе си. В „Дух” това е заявено в прав текст:

Къде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш –
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?

Вглъбеността, вътрешната концентрация попълват опразнените места на умишлените социални, исторически и психологически липси. В смазващата жега героят няма друг изход, освен да библейства, да мъдрее, да мисли себе си, сиреч света. Много от персонажите в поезията на Борис Христов са библейски форматирани именно от въвеждащата в стихотворението знойна рамка.

Има обаче и цели стихотворения, в които картината на летния зной придобива статут на самостоятелен персонаж. Например творби като „Тъга”, „Август”, „Котка на пътя”, „Вик в тишината” и др. В тях реалният и смисловият обем на библейския пейзаж са много високи. Напрегнатият човек насред сушата се изравнява с напрегнатата суша насред човека. Ето как са изравнени те в „Тъга”:

Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш – ще се запали.

Бавно вървят часовете следобедни,
сякаш някой се учи да свири
и се разбиват във сините кораби
на гърдите ни татуирани.

Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.

Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.

Всяка строфа на стихотворението е симетрично организирана, едната половина носи обективна информация за сушата отвън, а другата  разказва вътрешната битийна безприютност на лирическия персонаж. Макар да е умножен по идеята за Другия, героят е в състояние на битийна самост. Непосилната жега още в самото начало се успоредява натрапчиво на екзистенциалната непоносимост на героя, той иска да се скрие, да избяга от градеца и от живота, представени като лятна чакалня, и алюзията се развива по посока на усещане за затвор под нажежения небесен купол. Още в първата строфа, постановяваща сезонната непоносимост, животът като цяло е уязвим и заплашен. Птицата не смее да мине. А и с камък да драснеш, ще се запали. Поетът пази значещо мълчание по въпроса какво именно ще се запали и в такъв случай вероятно визира целия живот. Светът е в някакво предапокалиптично очакване. Напрежението между човека и света е представено като пожароопасно.

Героят на „Тъга” живее в лятно социално безвремие, в лятно социално мъртвило, превалил е пладнето на биографията си. Ритъмът на живота, мелодията на живота са примитивни, недодялани, сякаш някой се учи да свири. Но героят остава непобедимо мечтателен, мечтае за пътуване, татуирал е кораб на гърдите си. Пътува в себе си. Океанът е самият той.

Скитането под жегата не е за сам човек. Животът е за двама по двама. Ближният е присъствие, в което диалогично се оглеждам, в което чувам мислите си. Ближният е доброто мое огледало. Ближният е моят слънчобран, в него е спасението от всичките жеги в света и в мен. С него живеем под адското слънце, но се топим от надежда.

Спрели сме на моста над пресъхващата река, под нас тече свършващият образ на времето, скоро то ще пресекне. И сега, на границата на небитието, ние стърчим в запалената тишина и мислим живота в неговата прелестна цялост, с морската флора и фауна, която никога не сме виждали и няма да видим, освен в миговете на битийстване. Тук, сред конкретната непоносимост на живота, аз и ближният мислим отвъдността не като обсесия на фрустрирани провинциалисти, а като реално постижима част от Цялото, в което сме и ние.

Насред жегата, която не позволява нищо наоколо да се случи, ние екзистираме, свидетелстваме за битийната изпълненост. Може да се каже, че библейската пейзажистика в този тип стихотворения контрапунктно развива героя в екзистенциална посока. Тя му помага, стимулира го в трансцендентните му излитания. Освобождава го от товара на поробващи природни красоти, с които видимият живот ни държи като заложници на сетивността. Макар да е открай докрай условна и ненатрапчива, библейската жега е много важна, органична част от екзистиращия персонаж на Борис Христов. Той е изцяло летен, непоносимо летен, изложен на директната атака на слънцето, началника на светлина, който скубе косите си и ги сипе върху света. Съпротивата му е обърната навътре, там са всички решения, от които се страхуваме, и затова човекът на Борис Христов и убийственото слънце са си взаимно необходими. Не могат един без друг и заедно разказват живота си. Заедно разказват живота ни.

Макар смъртта да е много важен герой в света на Борис Христов, в библейските негови жеги няма нито една смърт. Процедурата по умирането не е занимание за философстващи под палещото слънце провинциалисти. В Борис-Христовата картина за свят разликата между умирането и смъртта е колосална. Смърт у Борис Христов наистина няма, но има процедура по умирането и тя е изведена извън знойното лято, изместена е през есента. Няколкото умирания са дъждовни, мъгливи. Така е в „Камбана”:

На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими – отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят.

Така е и в „Есенен дъжд”:

…възлиза над дома, почервенял от свещи,
минава на дърветата през скъсаната цедка
и бавно се изкачва името човешко
по тъничката стълба на дъждеца.

Предсмъртното човешко тяло върви по калните дъждовни улици и изписва отчаяния свой девиз: „Живей като птица, умри като куче” („Тяло”). Читателят остава с убеждението, че поетът брани библейската жега и от най-малко замърсяване с идеята за възможно умиране, защото тя  сама в себе си носи значение за някакво безсмъртие. Няма пролети, няма реални есени с жълти листа, няма зими. Сякаш думата зима и снежните й атрибути биха привнесли в света на поета непоправими и недвусмислени смъртни семантики.

И наистина, единственият случай, в който има периферен намек за зима, е стихотворението „Спомен за живота”. Живеещият в гроба си персонаж си спомня живота и едни от най-свидните спомени са неделите зимни, когато в леглото / вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.

Тези спомени са на човек, минал през процедурата на смъртта, но е  отвъдно жив. Лежи под земята, припомня си живота и като част от него –  някаква анонимна зимна неделя. Мисълта за зима е допустима едва в отвъдното. Там, където ще ни бъде дадено цялото и пълно знание и където няма да имаме нужда от екзистенциални полети за удостоверяване на битийната изпълненост. Тук, отсам, на власт е жегата.

Летният зной е задължителен за трансцендентните човешки излитания в поезията на Борис Христов. Безприютната жега е тотално състояние на дневния космос. Най-вероятната причина за това е в огромните възможности на нашенската лятна непоносимост да алюзира библейската пустинна география, сред която безсмъртието е било не само потенциално, но и реално осъществено.

Текстът е от книгата на Иван Станков „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, 2016).

Иван Станков е писател и преводач, преподавател по българска литература във Великотърновския университет. Автор на книгите „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1992), „Йовковото творчество“ (1995), „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (1996), „На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев“ (2001), „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (2010), „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (2012). Преводач от румънски на творби на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др. Автор на трилогията с разкази „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017), „Имена под снега. А7“ (2019) и на книгите „Вечерна сватба“ (2020), „Късна смърт“ (2022).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display