От дете си спомням как съседката леля Естер твърдеше, че любовта пресреща човек на най-невероятни места – тя например видяла за първи път бъдещия си съпруг, когато метял улицата. Не крия, че като всяко хлапе съзирах определена романтика в заниманията на коминочистачите и хората в каручките, но даже в най-развинтеното си въображение трудно можех да си представя как достолепният чичо Жак, винаги в двуреден костюм, чисти с дълга метла софийските улици. Докато веднъж леля Естер малко троснато не уточни, че, макар да била с родителите си, забелязала слабия къдрокос младеж заради жълтата звезда.
За такава жълта звезда аз, израсналият в разлома между 1300-тата български години и 35-те от тях (отброени от 9 септември 1944, разбира се), не бях и чувал. Звездите за мен, най-общо, бяха два вида: или нахвърляни с шепи искри по небосвода, или парадни символи като рубинената петолъчка, включвана вечер над Партийния дом. Тепърва ми предстоеше да науча защо в годините на Втората световна война едни човешки същества са били заклеймявани от останалите с този вид „звезда” – та да се знае, че са от Израилево коляно. И то в жълто – цветът на неприетите други – опасните или душевноболните…
За да подпомогна бъдещите изследователи на епохата на „реалния соц” с убеденост мога да свидетелствам, че именно през такива разкази и спомени още от деца ние разбрахме, че историята се разполовяват на две – на официален и премълчан разказ.
В първия – онзи от „зарите-проверки” пионерчета с червени връзки стояха на почетна стража, а безчет активни борци (комай повече от репресивния апарат на Царство България) разказваха за своите геройства, включително и за това как другарят Янко (Тодор Живков) провел акция в София, с която спрял „ешелоните на смъртта”, на които са щели да бъдат натоварени българските евреи.
В паралелния и приглушен разказ из софийските домове изникваха обаче сенките на други лица и събития. Именно там, покрай разни официални чествания или пропагандни филми, човек можеше да чуе за намесата на Църквата по време на „противоеврейските гонения”, за „еврейските апартаменти”, брутално отнети, но така и невърнати, в които сега се ширеше един или друг комунистически големец, за подписката на група депутати (никой не помнеше Димитър Пешев!), за писмото на Елин Пелин до царя и какво ли не още.
Някъде тогава, вече не помня в чий семеен албум, за първи път видях снимка на гимназистки-евреи с жълти звезди, приковани на ученическите престилки. Оттогава са минали много години и аз, разбира се, не си спомням лицата на тези момичета. Не съм забравил обаче особеното излъчване в погледите им, навярно в резултат на понесеното унижение, което ги открояваше сред веселата момичешка компания.
Защото онези три или четири момичета от албума бяха „обозначени”, сиреч посочени. С днешна дата вече бих могъл да кажа, че участта им е била предначертана. Знаем за какво – да бъдат „жертвани” или „спасени” (дадени или недадени, ако използваме заглавието на един току-що тръгнал български сериал по БНТ).
Параметрите на другия, реален жизнен сериал също са добре известни: 48 000 български евреи от историческите граници на Царство България остават живи (с цената на споменати унижения). Други 11 343 от Беломорска Тракия и Вардарска Македония имат обаче различна съдба. Събрани в етапни пунктове (с помощта и на българското Комисарство по еврейските въпроси), те поемат към лагерите на смъртта, като масово загиват в Треблинка.
Припомням тези факти, защото въпросната част от историята продължава да ни тревожи и днес. Дотолкова, че 70-тата годишнина от събитията отново постави под въпрос терминологията на случилото се – спасени или оцелели, недадени и дадени…
А историята е такава, каквато е – наистина уникална. В нея има много добро, но и не малко зло. И винаги тя е огледален образ на настоящето.
В един свой текст писателят Ели Визел нарича оцелелите от Холокоста евреи „надежда за човечеството”.
Надеждата е живот, който осмисля забравата. Обратното на историята е забравата. Тя е духовна смърт и отказ от живот.
Ето защо жълтата звезда, с която започнах началото – този знак на унижението, но и символ на любовта в живота на леля Естер – ми се струва толкова ключов в двойствеността на историята.
В нея наистина се фокусира всичко. Злото и доброто, отчаянието и надеждата, ненавистта на едни и съпричастността на други. Логиците определят подобни символи като конюнкция – израз, в който всичко е и-и, а не или-или.
Виждаме го съвсем ясно в целия този времеви отрязък, драматично белязал съдбата на българските евреите.
В края на 1940 г. в България е приет Законът на защита на нацията (ЗЗН), който копира антисемитското законодателство на Третия Райх. За да смекчи протестите, от трибуната на парламента вътрешният министър Петър Габровски заявява, че законът ще се прилага разумно, човешки и с морал. Появата на закона се съпътства от огромен брой протестни петиции – не само от интелектуалци, но и от професионални сдружения, както и от писма на обикновени български граждани. Изявлението на Габровски поуспокоява общественото мнение – нали в България е валидно правилото, че законите се приемат, за да не се спазват. Но не става така.
Налице и е и друго. Малочислена тълпа кресльовци тогава, както впрочем и сега, се упражняват в реториката „България за българите”, „Вън чужденците”. Чупят се витрини на еврейски магазини. Насаждат се идеи, че „някои” пият кръвта на българския народ, че виновни за кризата са онези, дето вдигат лихвите и задушават родното производство. Отнемат се имущества, облагат се с огромен данък еврейските спестявания.
И все пак разликата с днешния ден е голяма. През 40-те години на ХХ век българското общество, въпреки войната, бедността, претърпените национални катастрофи и какво ли не още, е в далеч по-добро морално здраве.
Доказателствата: писмо с 42 подписа в защита на евреите, сложени от депутати от проправителственото и прогерманско мнозинство по инициатива на Димитър Пешев. Повечето от тях са убедени националисти, а присъствието на подписа на Александър Цанков и днес стъписва мнозина. Всъщност още поне трима народни представители подкрепят декларацията, но не успяват да поставят подписите си,. В спомените си Димитър Пешев разказва как депутатът от Брезник Александър Симов подписва писмото-изложение до премиера проф. Богдан Филов с думите: „честта на България е спасена”.
И това е вярно. Историята на Втората световна война не познава друга парламентарна акция в защита на евреите с такъв размах, при това от страна-съюзник на Третия райх.
Втори аргумент: „кюстендилската акция”, в която особено се откроява ролята на членове на ВМРО като Владимир Куртев. В организацията явно е бил жив споменът за защитата на онеправданите в Османската империя, а не е надделявала битката срещу малцинства, която, уви, се води днес.
И на трето място, имаме безпрецедентната по своя характер позиция на Българската православна църква. Не дори на отделни митрополити като Стефан или Кирил, а на целия Св. Синод, който излиза с общата позиция и декларация.
Какво се е изляло в отговор върху Православната църква, е лесно да си представим.
Ето откъс от статията на народния представител Серафим Георгиев от официоза в. „Вечер”, запазена в Държавния архив:
Няма религия за нас вън от вековната религия на българския народ да пребъде обединен и независим на Балканите. Няма морал вън от неговите свещени отечествени интереси. Няма право вън от неговото признато историческо право да съществува горд, могъщ и свободен. Няма човещина вън от доброто и злото, които засягат самия него…Тогава коя религиозна догма ни позволява да съизмерваме дълбочината на едно лигаво християнско милосърдие в София с дълбочината на студената гробница, която очаква българските национални идеали при една победа на фарисеите от Лондон или на иконоборците от Москва?
Слава Богу, отговорът на Св. Синод в протестното писмо наместник-председателя митрополит Неофит до министър-председателя Богдан Филов (22 март 1943 г.) е не по-малко категоричен:
Угнетителните мерки на Почитаемото Ви правителство срещу евреите и християните от еврейски произход се засилиха твърде много, особено в последно време. Така от сведенията, които се получиха в Св. Синод, в много градове от страната (например Скопие, Пловдив, Кюстендил, Дупница и др.) християните от еврейски произход и евреите са били насила вдигани от домовете им и на общо основание, без да се търси вина, без оглед на пол, възраст, били изпращани в концентрационни лагери, като не им се давало достатъчно време за приготвяне и не им се позволявало да вземат със себе си малък багаж. Според обществената мълва тия концентрационни лагери дори не се намирали в нашата страна, а твърде далеч от нея. Пак тази обществена мълва твърди, че поради извънредните обстоятелства на интернирането, някои от така взетите християни от еврейски произход и евреи не достигали дори до концентрационните лагери.
Ако официални писма като тези, при това в разгара на нацисткото „окончателно решение”, не бяха факт (а те са изключение в Европа!), т.нар. български ешелони на смъртта наистина нямаше да спрат. И тогава споменатата жълтата звезда щеше далеч по-болезнено да жигоса съвестите ни.
Както е вярно и друго. Един духовник наскоро ми разказа как на млади години запитал патриарх Кирил чия е заслугата за спасяването на българските евреи. А вече възрастният патриарх го погледнал, помълчал и отсякъл: „Дългът не е заслуга”.
