0
6822

Жълточовка

За първи път ги забелязах едва преди няколко години. По-големи от врабче, по-малки от гълъб, целите лъскаво черни, а човките им оранжеви или жълти. Около очите си имат изписан кръг в същия цвят като изящен грим. Любопитно ми беше как се казват тези красиви птици, написах „жълточовка“. И за най-голяма моя изненада Гугъл мигновено откликна на тази спонтанна моя дума, появи се информация – оказа се, че жълточовката е кос или черен дрозд. О, това било Косе Босе! Доброто Косе Босе, което дало всичките си яйчица на хитрата Кума Лиса. Но доброто куче му помогнало и в края на приказката изяло коварната лисица, която всъщност се оказала доста глупава.

Това е една от най-популярните приказки, които ни четяха като деца, отраснали сме с нея, а аз не знаех как изглежда Косето Босето. Не само, че не знаех как изглежда, но съм убедена, че никога по-рано не съм виждала кос или черен дрозд. А след като го идентифицирах, той зае място в съзнанието ми, срещам го доста често в гори и планини, по градинки, живее в града сред нас, оказа се наш съгражданин и съсед.

Но за мен косето си остана жълточовка и нещо в мен винаги трепва от радост, когато я видя. Случвало се е да спирам и да я гледам захласнато. Опитвала съм се да я снимам, но птицата не допуска да се приближавам много. Стои си неподвижно на тревата, рови и кълве с жълтата си човка, но когато се приближа на по-малко от 2-3 метра, побягва или отлита. Може би косето ни възприема като онази нахална лисица, която изяла яйчицата му, а накрая искала и него да изяде. Затова се спирам, радвам му се, а когато няма хора наоколо, дори му казвам някоя приятелска дума.

Косът е пойна птица, но много рядко ми се е случвало да чуя песента му. Може би градският шум го заглушава, а може би и да не му е много до песен. В интернет има записи с жизнерадостните му песни – има красив и плътен колоратурен мецосопран, понякога подсвирква с насечени и остри звуци, понякога е като цигулково вибрато, друг път звучи като кларинет, когато пее сякаш говори, песента му слиза и се качва, както мелодията на нашите изречения. Обемът на гласа му е значително повече от октава, има богати изразни средства, мелодиите му са гъвкави, неповтарящи се, с внезапни смени на октавата, с неизчерпаеми вариации. Счита се, че косът е по-талантлив композитор от славея. Композиторът и диригент Хайнц Тисен се занимава особено интензивно с пеенето на косовете и твърди, че това е най-добре музициращата птица в Централна Европа. В Античността и Средновековието са отглеждани в клетки, за да създават радост с красивите си песни. Пее рано сутрин и привечер, а през деня рядко може да се чуе – явно режимът му е разпределен така, че има време за песен и време за труд. Различна е песента му през пролетта и през есента.

Черният кос е малка птица, дълъг е една педя и тежи около 100-120 грама. Средната продължителност на живота му е едва две години и половина. Създава моногамни двойки, които живеят заедно до края на живота си, изграждат уютни, дълбоки гнезда с форма на кошничка, от клонки, мъх, сено и листа, изплетени изкусно и старателно. Женската снася в тях 4-5 яйца и, ако не ги изяде лисицата, след две седмици от тях се излюпват безпомощни, голи и слепи пиленца, които в продължение на още две-три седмици зяпат с огромни жълти човчици, когато мама и татко им носят червей, гъсенички, насекоми и семенца. Порастват бързо, отлитат от гнездото и запяват своята прелестна песен, за да намери всяко своя партньор и да измътят своите яйчица.

Косът не е герой само на нашата народна приказка. Той има силно присъствие както в европейската история, така и в културата. Едно от най-ранните споменавания на коса е от Аристотел в неговата „История на животните“. Черният силует на коса е изобразен в гербовете на селища от различни страни, като например Круков (Германия), Санта Мария де Мерлес (Испания), Брен и Льо Мерлеро (Франция). Косът е дал името на Косово поле и впоследствие на цялата област Косово, тъй като е много разпространен там. Според народната митология се считало, че къща, на която каца кос, няма да бъде ударена от светкавица. Когато косът пее през януари, това предвещава дъждовна година. Месото им се смята за вкусно и е присъствало в традиционната корсиканска кухня. Но това е минало, днес косът е защитен и обичан, а в Швеция през 1962 г. дори е обявен за национална птица от читателите на най-престижния всекидневник „Дагенс нюхетер“.

На английски език птицата се нарича Blackbird, но със същото понятие са наричани и негрите, отвличани и продавани като роби, а blackbirding е самата търговия с черни роби, но означава също и коварство.

Blackbird продължавали да се наричат борците за граждански права на тъмнокожите в САЩ през 50-те и 60-те години. През 1968 г. Пол Макартни ги възпява в едноименната лирична песен от Белия албум на Бийтълс, която изпълнява в съпровод само на акустична китара, но в студийния запис е включена и песен на кос:

Blackbird singing in the dead of night
Take these broken wings and learn to fly
All your life.

Черният кос е възпят и от друг популярен изпълнител от същото време – Кет Стивънс. Текстът на известния християнски химн, който той направи хит – Morning Has Broken, е написан от Елинор Фаржън през 1931 г.:

Morning has broken, like the first morning
Blackbird has spoken, like the first bird
Praise for the singing, praise for the morning
Praise for them springing fresh from the word. 

На френски език името на коса е Le Merle noir. Вдъхновен от неговото пеене един от най-големите съвременни композитори, Оливие Месиен, му е посветил камерна пиеса за пиано и флейта със същото заглавие и това не е случайно, защото освен музикален теоретик, той е също е и орнитолог.

Косът има много имена на различните езици, но аз го наричам жълточовка, както го нарекох още първия път, когато го забелязах. От тогава жълточовката е любимата ми птица и винаги се радвам, когато я забележа. А изглежда, че любовта ни е взаимна, защото понякога жълточовката каца пред мен за кратко, колкото да ми каже – ето ме, виж ме, има ме! – и радостно отлита по важната си работа. В моя Ноев ковчег  жълточовката е на капитанския мостик.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЕдин български поглед към трагедията в Катин
Следваща статияДелегацията