Начало Филми Личности Жюстин Трие, лицето на модерното френско кино
Личности

Жюстин Трие, лицето на модерното френско кино

Павлина Желева
15.12.2023
2357
Жюстин Трие при връчването на Европейските филмови награди в Берлин, фотография Себастиан Габш

На неотдавна проведената церемония на Европейската филмова академия 150 минутният ѝ филм „Анатомия на едно падане“ спечели шест награди

Специално за Портал Култура

Тя израства в Нормандия, в северната част на Франция. Учи изящни изкуства и се готви да стане художничка. Но вместо ателието избира улицата. Снима кадри в необичайни ракурси и после ги монтира. Създава емоционални, понякога иронични репортажи за истински събития. После започва да си изгражда героини с престижни професии, често с деца и колебаещи се партньори. Наблюдава ги отблизо и оголва емоционална им неготовност. Рови се в дълбокото на психическото живеене, било като колективен, било като интимен акт. Стига до сърцевината на мъжко-женските отношения, в пресичанията и провалите им. Методично изследва възможностите на киното да прониква зад видимостта.

Тя е Жюстин Трие – режисьорка, сценаристка, актриса и монтажистка в киното. Третата жена, носител на Златна палма, и първата „дама“ на 36-те Европейски филмови награди. Пише, снима и монтира в Париж.

На неотдавна проведената церемония на Европейската филмова академия 150 минутният ѝ филм „Анатомия на едно падане“ спечели шест награди: най-добър филм (режисьор Жюстин Трие, продуценти Мари-Анж Лусиани и Давид Тион), най-добър сценарий (Артур Харари и Жюстин Трие), най-добър режисьор (Жюстин Трие), най-добра актриса (Сандра Хюлер), най-добър монтаж (Лоран Сенешал), както и Европейската университетска филмова награда. За сравнение миналата година на церемонията на Европейските филмови награди в столицата на Исландия Рейкявик „Триъгълник на тъгата“ на шведа Рубен Йостлунд спечели четири значими приза в четирите категории, за които беше номиниран.

фотография Себастиан Габш

При приемането на всяко едно от отличията Трие „разказа“ мотиви, които допълват разбирането на филма ѝ. Така по повод на сценария тя сподели, че идеята за неговото написване се е родила по време на пандемията и последвалата принудителна изолация. „Решихме да поставим на изпитание собствената си връзка, като напишем историята на двойка пред разпад в момент, в който тривиални дейности като образованието на детето, времето, прекарано сам, или сексът се превръщат в предмет на договаряне. Исках кризата на двойката във филма да бъде видяна през погледа на детето.“ 

По повод на работата си като режисьор Трие допълни: „Написах този текст за актрисата Сандра Хюлер, за нейния глас, за нейното тяло. Не исках да превръщам героинята си в жертва. Съдят за нея по нейната независимост, сексуалност и креативност, все неща, които при мъжете минават безпроблемно, но при жените – не. Тя е успяла там, където мъжът ѝ се е провалил“.

Така на няколко пъти, без флирт с аудиторията Трие се разкри като взискателен вдъхновител на най-близкото си творческо обкръжение (като изключим Артур Харари, който се включи в церемонията онлайн, най-важните ѝ сътрудници бяха до нея). А когато Сандра Хюлер се изправи до режисьорката като единственото възможно нейно alter ego, то „анатомията“ на женско-женското партньорство стана още по-видима. Сдържаната елегантност на този своеобразен „анти-Барби“ стил по нищо не напомня на Майуен („Жан дю Бари: Фаворитката на краля“), нито пък на Селин Сиама („Портрет на една жена в пламъци“) и още по-малко на Джулия Дюкурно („Титан“, Златна палма, 2021).

„Анатомия на едно падане“ не е лековата историческа идилия, не е апотеоз на страстта на жена към жена и не е каталог на крещящ визуален ексхибиционизъм.

Това е случка със шоков старт: мъж на средна възраст на име Самюел лежи мъртъв върху заснежената пътека пред високопланинската си вила. До него са 11-годишният му син Даниел, съпругата му Сандра и кучето водач на момчето (заради нещастен случай Даниел е със силно намалено зрение). Всичко останало във филма е предистория, раздипляща се бавно и методично в рамките на продължителен съдебен процес.

Разбираме, че Сандра е успешна писателка, напуснала Лондон, за да заживее в алпийската вила на съпруга си, недалеч от Гренобъл. Самюел, напротив – от години не може да завърши първия си роман и (вероятно) се чувства виновен за състоянието на сина си. Сандра е освободена (включително и сексуално), той… не знаем, защото почти не го виждаме. Така, както не го вижда собственото му дете. Всъщност чуваме го, но неестествено пресилено – едно наистина сериозно мъжко раздразнение.

Сандра е заподозряна в убийство и съдът трябва да реши какво ще се случи с нея. „Гледам на съда като на място, където животът ни може да се окаже измислен. Там всеки създава и разказва собствена история и всичко е достатъчно далеч от истината“ – споделя Трие. „В този смисъл, не става дума за криминално разследване на възможно (само)убийство, а за разнищване на ролите на половете и спецификата на творческия живот. За мен Сандра е изправена пред съда много повече като жена, майка и партньор, отколкото като заподозряна в убийство.“

По време на протяжните съдебни заседания детето чува, много от онова, което не е можело да вижда. Пред замъгления му поглед обаче реалността не изяснява своите контури. Многобройните въпроси в крайна сметка се събират в един, но за да се намери точният отговор, трябва да се разчита на някаква почти нематериална интуиция.

Сандра Хюлер на церемонията на Европейските филмови награди, фотография Себастиан Габш

„Анатомия на едно падане“ е съзнателно неатрактивен филм. Той не предлага готов модел, а изгражда собствен. И да, не е част от онова (почти винаги добре направено) френско кино, което чудесно обиграва повече или по-малко типичните представи на света за Франция и нейното „качество“.

Също така е съзнателно провокативен – французойката Трие кани за главната роля германка, която напълно покрива представите на хората за такава. Писателката говори на английски, но не се оправя с френския (последното се превръща в сериозен проблем за нея в съда). „Може би чрез нашия филм ще способстваме за затвърждаването на френско-германските двойки. Щом е възможно, значи не е невъзможно“ – шегува се Артур Харари.

Филмът е перфектно подготвен във всеки свой детайл, особено що се отнася до структурата и работата със звука. „Работата беше толкова внимателна и прецизна, че на практика, ние пренаписахме сценария“ – сподели в Берлин монтажистът Сенешал и предизвика естествения смях на публиката и най-вече на наградените сценаристи.

Още в началото на своята кариера Трие е убедена, че трябва активно да работи за извоюване на място за жените в обществената среда. „Когато бях малка и гледах филми, се идентифицирах най-вече с мъжки герои, защото силни героини просто нямаше“, споделя тя. „Имаме нужда от истории, написани от жени, разказани от жени, оценявани от жени. Все още сме далеч от равноправието между половете.“ 

И все пак „Анатомия на едно падане“ е доста по-умен, истински сложен и тревожен в сравнение с някой, просто изваден от калъпа на #MeToo филм. Привидно хладното кино на Трие остъргва героините си до дъно.

Този инстинкт обаче е граден и възпитаван с години. През 2006 г. Трие снима документалния си репортаж „На място“ – за студентските вълнения против правителствения проект „договор за първа работа“. Тогава режисьорката прави опит за естетическо разграничаване на отделния човек от тълпата. През 2008 г. снима следващия си  документален филм „Солферино“, посветен на кандидат-президентските кампании на Сеголен Роял и Никола Саркози. Пет години по-късно тя се завръща на същото място, което впрочем е седалището на френската Социалистическа партия, за да заснеме първия си игрален филм „Битката на Солферино“. 

През 2012 г. в „Палаво момиче, лошо момче“ за първи път се появяват любимите на Трие интелектуалци с артистични професии (художник и актриса), които ѝ помагат да получи наградата на ЕФА за най-добър късометражен филм.

Първият зрителски успех на Трие идва през 2016 г. и се казва „Виктория“ . Тук вече главната героиня е адвокатка със сложни битови и професионални проблеми. Освен че открива „Седмицата на критиката“ в Кан, през следващата година филмът получава пет номинации за наградата Сезар. От този момент нататък талантливата руса белгийка Виржини Ефира става любима актриса на Трие. През 2019 г. идва големият хит „Сибил“. В него отново участва Ефира, този пък в ролята на психотерапевтка. Пишейки роман, същата се възползва от личната история на своя пациентка. И критиката започва да говори за „сложните женски героини на Трие, силни и слаби едновременно“. Тогава за първи път във филм на режисьорката, във второстепенна роля се появява Сандра Хюлер. А до нея – чувствената Адел Екзаркопулос.

И така, убила ли е Сандра своя мъж в „Анатомия на едно падане“? Хюлер споделя, че по време на снимките тя не е разполагала с отговор на този въпрос. „Не защото Артур и Жюстин искаха да скрият нещо от мен. Мисля, че те също не знаеха и продължават да не знаят.“

Да знаеш как да снимаш кино за нещо, което не знаеш – това си е висш пилотаж. Много съблазнителен и не само за жени.
Вероятно това е причината, филмът масово да се харесва. Не само в Кан и Берлин, но и в Ню Йорк и Лос Анджелис.
За щастие този път и в София.

Павлина Желева
15.12.2023

Свързани статии

Още от автора