Франсоа Озон ни кани в криминален фарс от 30-те години на миналия век (по едноименната пиеса на краля на булевардния театър Луи Верньой и съавтора му Жорж Бер), който някак парадоксално събира на един екран популярната комедия а ла Саша Гитри с феминистки послания от епохата, но също и с изкусното умение на френския режисьор да съчетава истината и лъжата, реалността и измислицата в жизнерадостен аморален флирт. С „Престъплението е мое“ Озон се завръща към трите най-успешни съставки на своето кино: театралността, ретрозвученето и експлозивните женски образи.
В Париж от 30-те години на ХХ век, доминиран от „спокойната сила“ на патриархалната власт, която никога не е била поставяна под въпрос, начинаещата, безпарична и не особено талантлива актриса Мадлен Вердие е обвинена в убийството на известен продуцент. С помощта на най-добрата си приятелка Полин, млада безработна адвокатка, която събужда съпричастността на общественото мнение и превръща съдебната зала в театрална сцена, Мадлен е оправдана за самозащита. За победителките започва нов живот, изпълнен със слава и успех, докато истината не излиза наяве…
Във Франция между двете войни мъжете разполагат с всички ключове към властта, а „традицията“ свежда жените до сексуални обекти. „Престъплението е мое“ дори подсказва идеята, че Европа е можела да избяга от нацисткия ужас, ако на „нежния пол“ е било дадено право да гласува. Следователно зад тази на пръв поглед лековата история стои една дълбока пледоария за статута на жените, надхвърляща условността на времето, тъй като и до днес продължаваме да отбелязваме, че начело в списъка с жертвите на криминални деяния са жени, пострадали от действията на своите партньори насилници…
Така иззад стария рефрен за манипулативните съблазнителки именно техният глас стига до зрителите през филтъра на подобаващ сарказъм. И за техните права е предявена претенция… Двусмислието в съпоставката с модерния активизъм по темата, който нерядко се изплъзва от контрол, кара някои мнителни критици да набеждават Озон в предоставяне на аргументи в услуга на опонентите (в смисъл на онези, които оспорват равноправието на половете)… В другата крайност се твърди, че „Престъплението е мое“ е „феминистки прочит“ на пиесата, с „просветителска програма“ срещу женомразството… Стига бе, хора, това си е историческа възстановка, която чрез дистанцията на времето иронизира ситуацията на жените в обществото, за да деконструира доминиращия патриархат! Или казано по-просто – Франсоа Озон в епицентъра на яростен пастиш.
Две млади дами, излъчващи палава свежест, се сблъскват с престъпление, процес и с Изабел Юпер, но преди всичко с армада от прекалено самоуверени мъже! Режисьорът преувеличава чертите на персонажите и ситуациите, но диалозите си остават брилянтни. Надя Терешкевич и Ребека Мардър са великолепни. После се появява Юпер – като бивша звезда на нямото кино, която размесва картите на интригата и „избива рибата“. Но мъжете също не им отстъпват по ефектно изграждане на образите, начело със застаряващия съдия на Фабрис Лукини и с „филантропа“ на Дани Буун, който тук е напълно в свои води. Безспорният успех на „Престъплението е мое“ се крие в начина, по който актьорите забележително са вписват в парижките декори, далеч от архетипите, в които се стремим да вкараме героите им, играейки едновременно върху реализма на местата и абсолютната им театралност.
От първия си пълнометражен филм Sitcom (1998) Озон демонстрира умения да съчетава езика на театъра с този на киното. Нещо повече, той смята че театралността не е заплаха за екранната естетика, а допринася за свободното изразяване на актьорите и за своеобразната надпревара между илюзия и действителност. В един бароково темпераментен разказ френският режисьор се забавлява, разкривайки всички ексцесии, на които е способна една актриса, и в същото време предпазвайки адаптацията си от потенциалната опасност да прояви лош вкус. Пакостите, дързостта, манипулацията и хуморът са гръбнакът на ритъма на „Престъплението е мое“, издържан с прецизността на хореография.
Вдъхновен от първия до последния кадър, Франсоа Озон режисира фарс в духа на Ернст Любич и характерния за Холивуд жанр screwball comedy (добил популярност в САЩ именно в годините, когато Верньой и Бер пишат своята пиеса), далеч от обичайния академизъм на френското популярно кино, изпълнен с оригиналност, острота и непочтителност. Пригаждайки написаното през 1934 г. към духа на времето пост-MeToo, Озон създава язвителна бурлеска, очертавайки по-добре някои от ирониите на нашето съвремие, без да пренебрегва позора от миналото. Остроумен и интелигентен, „Престъплението е мое“ е истински фойерверк, който влиза в тона на „Осем жени“ (2002) и „Трофейна съпруга“ (2010) не толкова заради третираните теми, колкото с женските портрети, които рисува. И по думите на твореца се явява завършек на една трилогия.