От началото на юни Музеят за имерсивно изкуство в София Videnie разширява дейността си чрез програмата Videnie Kids, която събира две потапящи преживявания и две интерактивни инсталации в едно общо приключение за деца. Програмата е подходяща за семейства и възрастни, които искат да преживеят изкуството не само като зрители, но и като активни участници. Какви са новите форми на изкуство чрез технологии, какво е мястото на човека в тях и докъде стига взаимодействието между човека и машината? Разговаряме с Михаил Илиев, съдружник в студио Phormatik и съосновател на Videnie, който работи като 3d и моушън дизайнер и е автор на множество изложби, инсталации и проекти в страната и чужбина.
Доколко имерсивното преживяване е забавление и доколко е изкуство?
Технологиите, които създават имерсивно преживяване, са инструмент, който може да се използва както за забавление, така и за изкуство, а може и за двете едновременно. Има световни музеи, които правят експозиции посредством такива технологии и създават имерсивно изкуство. Има продукции, които нямат цел да образоват или да представят някакъв вид изкуство, по-скоро целят да забавляват.
Как на практика могат да се съчетаят тези две функции на имерсивното – изкуство и забавление?
В момента съчетаваме изкуството и забавлението чрез детската ни програма Videnie Kids. Ще запознаем децата с творчеството на Владимир Димитров-Майстора, като използваме илюстрации от книгата на Кристина Туджарова. Целим да направим нещо образователно, което да е със забавен характер – на децата да им бъде интересно, но и да научат нещо ново. Правим инсталация, чрез която те ще могат да рисуват върху дадени рисунки, да ги оцветяват и тези рисунки да се появяват чрез проекция в пространството. Важното тук е взаимодействието – това, което човек получава като награда в съзнанието си, че е видял, участвал и направил нещо, вместо да е само пасивен наблюдател.
Така приобщаваме децата не само към имерсивното преживяване, но и към изкуството на Майстора. Може би по-нататък ще се срещнат пак с него и ще си кажат: „Помня, като бях малък и ходих на едно място, където…“. Всеки развива сам вкуса и въображението си, но ние се опитваме да допринесем за развитието на бъдещите ценители на изкуството.
Каква е концепцията на другото ново преживяване за деца от програмата на Videnie Kids, което е свързано с българските народни приказки?
В основата на концепцията стои едно духче, което смята, че светът е много страшен, минава през различни теми чрез народното творчество и накрая осъзнава, че светът не е чак толкова страшен, че всички тези приказки са един вид метафора за различни неща. Идеята е не да бъде просто разказване на приказка, а по-скоро да обясни тези феномени, тези чувства, които имаме, нашите страхове и емоции, да обясни, че животът не е толкова страшен, че можем да се справим с всякакви проблеми.
Да не би духчето да отнеме от собствения път, по който едно дете трябва да мине, за да разбере това? Една от функциите на приказките е да работят в съзнанието и подсъзнанието на човека, без да има нужда от допълнително тълкуване.
Мисля, че двете послания не се бият. Едно време баба ми, Бог да я прости, постоянно казваше как ще ме отвлекат и колко трябва да внимавам. Това, което се случи, е, че аз не се притеснявах, че ще отвлекат мен, а че може да отвлекат майка ми, брат ми. Майка ми ме оставяше в колата до някой магазин и аз започвах да се чудя дали ще се върне, дали някой няма да я отвлече. Нормално е да ми кажеш: „Недей да ядеш бонбони от непознати и не се качвай в чужди коли!“. Но този страх, който излишно изпитвах с ума си години наред, е напълно ирационален. И въпреки че наистина съществуват хора, които могат да те отвлекат и да ти причинят нещо лошо, не мисля, че е полезно 24 часа да живееш в страх. Трябва човек да знае кога да се пази и кога да си каже: „Спокойно, нямаш грижи“.
Този процес на осмисляне чрез изкуство предполага по-бавно умозрение, за разлика от технологиите, които ни дават бързо съдържание, което и бързо забравяме. Има ли баланс между двете в имерсивното преживяване?
Колкото и иновативно да изглежда на пръв поглед, имерсивното преживяване заимства доста от вече установени форми на изкуство като театър, пърформанс, визуални изкуства. Ние просто даваме възможност човек да се потопи в една атмосфера и да погледне по нов начин. Когато излизаш извън нормалното си всекидневие и позволиш на съзнанието ти да се огледа в нещо извън навиците и нормите, в които действаме автоматично, точно тогава се зараждат нови идеи.
Много говорим за виртуалната реалност, по-малко говорим за смесената реалност (съчетание между виртуална и добавена реалност). Какви са предимствата ѝ?
От самото начало на Videnie започнахме със смесена и добавена реалност. Тя е реалността на света, в който се намираш, но към него виждаш добавени образи. Виртуалната реалност се използваше повече за компютърни игри. Хората влизаха и бяха човечето, което играе играта. Сега чрез смесената реалност вече не си човечето, което играе играта, а по-скоро си пренесен в нов свят.
Играта е по-скоро базирана на определени норми. Когато играеш една игра, тя има правила, с които вече всички сме доста добре запознати. Знаеш какво да търсиш, знаеш какво да правиш, знаеш да стреляш по това или онова. В един момент спираш да разсъждаваш и просто се движиш по инерция. Не е толкова преживяване, което те кара да мислиш по нов начин, а преживяване, в чиито рамки ти си влязъл. Докато преживяването с добавена реалност може да има функция, подобно на катедралите едно време – пространство с огромен мащаб, което ти спира дъха. Ти си свикнал на село всички къщи да са на един-два етажа и изведнъж пред теб изниква човешко творение, което дори не можеш да си представиш как е било създадено в продължение на стотици години.
Катедралите предизвикват възхищение заради мащаба си и поради знанието, че са резултат от човешкото усилие и превъзмогване, докато преживяването с добавена реалност може да е изградено от 1–2 души и към него сме по-скептични. Как гледаш на тази разлика във възприятието?
Като на течение в изкуството. Всяко течение в изкуството е реакция на предишното, реакция на времето, в което съществува. Виртуалното и изкуственият интелект са реакция на времето, в което живеем, както и на близкото минало.
Говорим, че вече всички сме свързани в интернет. Преди двайсет години нямахме мобилни телефони с интернет в джобовете, но някаква част от по-младото поколение беше свързана онлайн, тогава интернетът беше много по-различен. Така че този скептицизъм и усещане, че машината може да ни контролира, не е безпогрешно чувство. Това идва от факта, че интернетът е толкова комерсиално изживяване, запълнен с трикове за привличане на вниманието – не усещаш как минава времето и наистина започваш да се чувстваш, сякаш някакви хора се опитват да те контролират. Те по-скоро се опитват да ти продадат нещо. Другата характерна употреба на интернет днес е за политически цели. Аз помня интернет като необятен простор за нови идеи, нови възможности, нова комуникация, която, за съжаление, впоследствие са превърна в голям магазин за реклама.
Имерсивното преживяване днес е като интернета – има много възможни употреби, от артистична до комерсиална. Върху какво се фокусирате във Videnie?
Всичко, което сме създали като хора, се е използвало по два начина – за добро и за лошо. Цялата технология в телефоните ни е била използвана за военни цели в началото. Микровълните са тествани като нов вид оръжие, но сега си готвим храната на тях. Всичко зависи от това как човек го ползва. Ние се стремим да използваме технологията по добър начин, да допринасяме за развитието на обществото. Колегата ми Владислав (Илиев, съдружник във Vdienie, б.р.) винаги казва, че артистът има основна задача да образова аудиторията. Нашата задача като артисти е да кажем какво мислим, да го представим пред аудитория, тя е достатъчно интелигентна, за да може сама да прецени кое отговаря на нейния светоглед, коя нова идея иска да приеме.
Виртуалното често е илюзорно, но все повече хора го предпочитат пред реалността. Ще има ли надграждане във възприятието ни на виртуалното занапред?
Това е просто поредната крайност, в която се завърта махалото. Сега идва въпросът дали виртуалната реалност ще стане истинска реалност за хората, които ще я ползват. Младото поколение в момента е много по-различно от моето поколение. За тях приятелите в интернет са приятели. Докато за мен приятелите ми са в живота, хората в интернет са хора в интернет. Племенникът ми има приятели, с които се чува само по телефона, но те са приятели, защото играят Fortnite заедно, говорят си по телефона и сякаш са заедно, просто не физически.
Тази смесица между виртуална и истинска реалност, и кой как избира да живее – повече във виртуалното или повече в реалното, или някъде по средата между двете, може би ще се нормализира, но няма да бъде толкова страшно за следващото поколение, тъй като те ще израснат с него. Нашето поколение е взело решението, че виртуалното не е реално, следващото ще реши за себе си.
Затворено ли е Videnie като галерийно пространство, ситуирано на определено място в центъра на София? Не ограничава ли това достъпа до публика?
В момента имаме гостуващи изложби, които са правени за други пространства, но авторите успяха да ги дадат и на нас. Няма да прозвучи добре, но удобството на тази технология идва с липсата на физически експонати. Ако творчеството е абстрахирано от обекта и не става въпрос за скулптура например, това улеснява представянето на една изложба на различни места. Тя може лесно да бъде адаптирана за друго пространство и да се покаже пред изцяло нова аудитория, а също така може да бъде показана едновременно на много места, докато скулптурата не може. Въпреки че сме базирани на определено място, не сме чак толкова закотвени. Нямаме ограниченията на класическите галерии.
Ако след десет години имерсивното преживяване стане напълно достъпно – в домовете, през телефоните и очилата ни, каква ще бъде ролята на галерийно пространство като Videnie?
Честно казвано, това, което правим в момента, е много по-различно от това, което правехме преди десет години, защото тогава такива подходи бяха нов вид изкуство. Ограничението беше технологично, защото нямаше толкова много произведени проектори и да направиш каквото и да е, си беше сериозно усилие. Първоначално имерсивното изкуство привличаше хора, които знаят как да работят със софтуера, и беше голямо ограничение за артистите. Не всички хора, които знаят как се работи със софтуера, са артисти. Те трябваше да развиват артистичните си умения, а артистите – да развиват техническите си умения. Сега тази граница вече е много по-малка, защото имаше период, в който всички се учехме да използваме технологията като инструмент. Съдейки по това развитие, мога да гарантирам, че бъдещето ще е много различно, особено с навлизането на изкуствения интелект. Повечето артисти са против AI технологиите и ги разбирам, но кутията на Пандора е отворена и няма връщане назад.
Според мен следващото поколение, което не е алергично към тази технология, а е израснало с нея и я възприема като напълно нормална, ще я използва по много по-различен начин. Вселената е перфектно балансирана – човек не печели нещо, без да изгуби друго. Да, нещо ще изчезне, друго ще се появи.
