Забине Бокмюл е родена през 1962 г. Израства в Лихтенщайн, завършва специализиран клас по графика и по-късно работи като график на свободна практика. Интересува се от графични истории и комикси, постепенно започва да пише разкази, публикувани в годишници и антологии. През 2017 г. излиза първата ѝ книга – сборникът с разкази Normale Leute (Нормални хора). Забине Бокмюл живее в Тризен, Лихтенщайн. Тя гостува на Софийския международен литературен фестивал през декември 2018 г.
Забине, какъв е вашият път към литературата? Минавате през точните науки, през химията, по-късно – през илюстрирането на книги и графиката? Кога обаче думите се оказаха по-важни?
Винаги съм писала, но отначало пишех само за себе си. По-късно започнах да пиша за няколко вестника, но истината е, че никога не съм смятала, че литературата е за мен. По-късно срещнах човек, който също пишеше, той прочете моите неща и ми каза: „Ти можеш да пишеш, прави това!“ Тогава като че ли в мен се запали искрата и започнах да пиша – разкази, романи. Но в момента те са, така да се каже – в чекмеджето, малко забравени.
Защо?
Понякога човек има идеи, които по-късно не му харесват.
Оставяте ги да отлежат?
Отчасти. По-рано пишех така – когато имах идея, веднага гледах да седна и да я напиша. Но днес като че ли по-дълго време обмислям идеята, многократно се запитвам дали тази история си струва да бъде разказана. Днес като че ли имам нужда от много повече време за обмисляне.
Означава ли това, че с времето писането става все по-трудно? Или все по-отговорно?
Понякога е така. Все по-често се запитвам какво означава писането. Пък и какво представлява въобще писането за мен. По-рано не трябваше дълго да мисля за тези неща. Пишеш романи, разкази, истории, които сега са в миналото. Но пък имам и разкази, които отлежаваха в мен повече от 15 години, и точно те поставиха основите на първата ми книга.
Кои са вашите теми? Може ли да се каже, че имате теми, в които се чувствате в свои води?
В първата си книга публикувах 12 разказа и мога да кажа, че моите теми са всекидневието – това как реагира човек, когато се появи нещо ново, как се справя с новите ситуации и каква е реакцията ни, когато забележим, че нещо с живота ни не е наред. Това са моите теми – новото и старото, комуникацията или липсата на комуникация между хората. Въобще сблъсъците между хората и отношенията им.
Каква е силата на всекидневните истории? Това, че понякога можем да се разпознаем в тях?
Да, смятам, че е това – в моите истории хората отчасти наистина могат да се разпознаят. Интересуват ме обикновените хора, които преживяват обикновени неща. В обикновените неща понякога се крие много повече, отколкото виждаме. Интересувам се кога животът ни постепенно се превръща в рутина, в нещо безинтересно и скучно. Всекидневието не означава само всекидневно суетене и всекидневни дела – по-скоро ме интересува какво хората мислят за другите, как се отнасят към другите. Важно ми е любопитството, да се действа без предразсъдъци, да се излезе от клишетата. Между другото, това е една от причините да дойда в София – никога не съм била преди в България и за мен беше важно да видя какъв е животът тук.
Погледнати от този ъгъл, историите на всички хора си приличат. Но вие как разпознавате ситуациите, от които би се получил добър разказ?
Мога да кажа какво ме вдъхнови за моята книга с разкази – вдъхновяваха ме тези малки съобщения във вестниците за някакви много странни ситуации. И винаги, след като попаднех на подобно съобщение, започвах да си мисля какво е било преди и какво ще стане след това. Това е една част от нещата, които му интересуват – как хората се справят с неочакваните ситуации. И бих казала, че не аз търся тези истории, а те сами ме намират. Те пресичат пътя ми.
Внимателна сте към парадоксите в живота, така ли?
Да, точно така, но има едно условие – историите, които пиша, трябва да се близо до мен и да ме засягат. Това го установих преди една-две години. Сещам се и за една подобна случка – преди време моята котка беше болна и в продължение на три седмици се налагаше да я разхождам на каишка. Беше частично парализирана и така – късно вечер, в един часа през нощта, с нея бавно минавахме през селото. И през тази лична история – чрез котката, която беше болна, забелязах, че селото се е променило. Затова ми е важно историите да бъдат разказани в един по-личен план.
Какви са проблемите на хората в Тризен, в Лихтенщайн?
Какви са проблемите в Лихтенщайн е въпрос на гледна точка. Там хората имат достатъчно пари за храна, имат достатъчно пари в очите на другите, защото Лихтенщайн е богата страна, но хората там имат същите проблеми, предполагам, като навсякъде другаде по света – нещастието, онова, което искат, но не могат да получат, любовните мъки… Това са все същите страхове. Страхуват се от дигитализацията, от миграцията…
Въпросът е ще стане ли добра литература от тези страхове? Има една българска писателка – Здравка Евтимова, която казва, че трудният живот е като Клондайк за писателя.
Аз имам един колега писател, който се занимава – това е неговата тема, занимава се с въздействието на парите върху хората. Какво правят парите от хората, какво са направили парите с хората от Лихтенщайн… По същия начин ние сме едно съчетание на монархия и демокрация, но се усеща напрежение между монархията и демокрацията и този въпрос също много вълнува хората. В Лихтенщайн 35-37 % от хората са чужденци и това също е проблем – как едните приемат другите. Аз, например, съм наполовина германка, наполовина лихтенщайнка и този въпрос също ме занимава, защото при нас живеят хора от 30 години в страната, но все още имат чуждестранни паспорти.
Изкушавате ли се от писането на документална литература?
Документалното писане в момента не ме привлича, но съм убедена, че всеки трябва да изследва собствената си история – какъв човек си бил, какъв ще станеш. Например, мен ме интересува историята на Втората световна война – как тя е повлияла не само на мен, но и на живота на хората около мен. Но мисля, че това са въпроси, които винаги ще ни занимават. Истината е, че не пиша също исторически романи или разкази, но си давам сметка, че е много малко да се занимавам само със съвремието, защото винаги има минало и то достига съвремието ни. Моят баща е роден в Германия по време на Втората световна война и това дава отпечатък и върху моя живот. Знам, че миналото не може просто ей-така да премине край човека.
Ако не се занимавахте с писане, какъв би бил другият сценарий – какво щяхте да правите, щяхте ли да продължите да се занимавате с химия, с графика?
Аз и сега се занимавам с графика…
Но щеше ли това да ви бъде достатъчно?
Не, със сигурност. Да съм илюстратор нямаше да ми е достатъчно, аз се опитвам да свързвам графиката с комиксите и литературата. И значението на литературата става все по-голямо.
В този разговор няколко пъти споменахте романи, които отлежават в чекмеджетата. Но от информацията, която аз имам, знам само за един ваш сборник с разкази… Кои са тези романи?
Може би искате да отворите чекмеджетата? (Смее се.) Тези романи аз ги наричам „младежки грехове“ – фентъзи, научно-фантастични… Сега не искам да пиша такива неща.
Може би те са част от пътя?
Точно така. Така си го обяснявам и аз. Човек има нужда от път, който да измине. Това е част от моя път в литературата, за който ме попитахте в началото.
