Публикуваме един от разказите на Леонид Добичин и откъс от послеслова на преводачката му Надя Попова. На български прозата му се издава за първи път от „Аквариус“

Леонид Иванович Добичин (1894–1936) е една от най-трагичните фигури на руската литература. Живял почти до самия си край в провинцията, той проявява такова дълбоко разбиране на историята, природата на съветския строй, човека, на каквото са способни малцина негови съвременници.

„Забравената книга“, Леонид Добичин, превод от руски Надя Попова, издателство „Аквариус“, 2021 г.

ДИОПТРИТЕ НА ПИСАТЕЛЯ СРЕЩУ ОПТИЧЕСКИЯ МЕРНИК НА ВРЕМЕТО

Загадката Леонид Добичин

Надя Попова

Когато за пръв път ми попаднаха разказите на Добичин и се заех с четенето им, не ме напускаше усещането, че това е проза, почти огледална на Хармсовата. И бях озадачена по-късно от факта, че никъде в литературоведски анализи и интерпретации на творческото му своеобразие, на стилистиката му изобщо, не срещнах подобно сравнение. Дори и намек за паралел между двамата.

Разбира се, в случая зависимостта кой на кого прилича би трябвало да е обратната – все пак Леонид Добичин е роден 11 години преди Даниил Хармс, макар че се утвърждават в литературния живот по едно и също време. Така или иначе, доста по-младият Ювачов-Хармс „води по точки“ по ред причини и не на последно място – защото е роден и живее в „Меката“ на културния кипеж – Санкт Петербург, а не в дълбоката провинция, някъде из покрайнините на тогавашна Русия. През 1927 г., когато излиза първият сборник с разкази на Добичин („Срещи с Лиз“), Хармс вече е достатъчно известен и оглавява литературната група ОБЕРИУ (Обединение за Реално Изкуство), чиито участници въздигат в култ гротеската, алогизма, поетиката на абсурда. Ето какво пише близкият му приятел и съратник Яков Друскин, литератор, философ и изкуствовед:

В неговите разкази и стихове се среща нещо, което обикновено наричат безсмислица, алогизъм. Но не разказите му са безсмислени и алогични, а животът, който описва в тях. А формалната безсмисленост и алогизъм на ситуациите, както и хуморът, са средство да се оголи животът, да се изрази реалната безсмислица на автоматизираното съществуване и някои реални състояния, присъщи на всеки човек. Ето защо той казваше, че в живота има две високи неща: хуморът и светостта. Под святост разбираше неподправения, жив живот. А хуморът му разкриваше измамния, застиналия, вече мъртъв живот: не живот, а само изтляла обвивка на живота, безлично съществуване.

С пълна сила, струва ми се, това може да бъде отнесено и към прозата на Леонид Добичин. Впрочем, тъкмо тази прилика очевидно отрежда и на двамата сходна съдба – преследване, охулване, неуточнена по време и място смърт, липса на гроб… Такава е жестоката участ и на други велики писатели от същата епоха – достатъчно е да споменем Н. Гумильов, О. Манделщам, М. Цветаева.

***
Наричат Добичин с късна дата „най-неуловимият руски писател, „един от най-добрите руски белетристи на ХХ век“, „най-значимият от следоктомврийските прозаици“, а всъщност той така и не се вписва в общоприетия канон.

Роден е на 18 юни 1894 г. в семейството на провинциален лекар и акушерка в Двинск (понастоящем Даугавпилс), град в днешна югоизточна Латвия близо до границите с Беларус и Литва, по-късно заедно със семейството си се заселва в Брянск, а през 1911 г. се записва в икономическия факултет на Санктпетербургския Политехнически институт. След завършването се връща в своята отдалечена провинция, където се разгръща и действието на всичките му разкази и най-вече на неговата последна, главна творба, която го погубва – романа „Градът Ен“. Верен на природата си, писателят почти никъде не споменава каквато и да е топонимика; триединството на време, място и действие, според изискванията на античната трагедия, се осъществява в някакво своеобразно Макондо, ако си послужим с митологемата на Габриел Гарсия Маркес, сред вавилонското стълпотворение на етноси, вероизповедания, съсловия и нрави. Пред погледа ни минава върволица от православни руснаци, католици (поляци и литовци), евреи, протестанти (латвийци, немци), унияти (белоруси), татари.

Героите му уж коментират актуални събития – местни и световни, но това е може би единственият ориентир за историческото време; те живеят в света на своите непоклатими гордост и предразсъдъци, опитват се понякога да се приспособяват към завоеванията на съвременната цивилизация или новата политическа конюнктура, но никога не излизат извън кръга на онова, което много по-късно Елиас Канети ще дефинира като „провинция на човека“. Железопътният възел, какъвто всъщност е тогавашният Двинск, само наглед буди асоциации с пътуване, с движение към нови пространства. Де факто, тук животът е застинал и действащите лица от „Градът Ен“, повечето от които са представители на местната интелигенция, твърде малко се отличават от Чичиков, Манилов и пр. персонажи на „Мъртви души“, към които подрастващият безименен главен герой на романа изпитва трогателна привързаност…

***
През 1934 г. Добичин, четирийсетгодишният дребен чиновник статистик, писал в паузите между скучните служебни задължения и потискащия семеен бит необикновени разкази, се мести от Брянск в Ленинград и получава там известно, макар и доста скромно професионално признание. След две години обаче е подета кампания „за борба с формализма и натурализма в литературата“. И той се превръща в изкупителна жертва. На конференцията, открита на 25 март 1936 г. в Ленинградския съюз на писателите и проточила се на тласъци чак до средата на април, провинциалният автор и наскоро излезлият му роман „Градът Ен“ стават основен прицел на разобличителни нападки. Обвиненията са брутални, безапелационни, не толкова по отношение на художественото, колкото идеологически. Вменяват му внасяне в съветската литература на буржоазни навеи, окарикатуряване на новия човек. Наричат Л. Добичин епигон на чужди образци, героите му – еснафи, отрепки на дребнобуржоазния свят, а романа му – „позорна книга“, „формалистично пустословие“, „хилаво, ненужно изчадие, отдалечено от съветската почва“… Канонадата не само в разразилата се по време на конференцията дискусия, но и в печата е безмилостна. Както отбелязва един от изследователите на писателя, Вл. Бахтин, „това е своеобразна репетиция на спектакъла с всесъюзен размах, който ще се разиграе в същия Дом на писателите десет години по-късно с други герои – Ахматова и Зошченко“.

Няколко дена след заседанието, на което е „разобличен“ като хулител на съветската действителност и буквално стъпкан в калта, Добичин изчезва. Сведенията са противоречиви, но в края на краищата се свеждат до заключението, че е сложил край на живота си. Преди своето загадъчно изчезване на 28 март той изпраща няколко писма до писатели от близкия си кръг, в които споменава да не го търсят, защото заминава надалеч; в жилището си оставя всичко недокоснато – там е и паспортът му, ключовете си дава на съседа си, на когото казва, че няма да се връща повече там, издължава се на всички, от които е заел дребни суми, някои лични вещи и военната си книжка изпраща на майка си в Брянск…

Така или иначе, Леонид Добичин се превръща в мит. Оставя на онези, които ще гадаят неизвестната му и до днес съдба двайсетина разказа, романа „Градът Ен“, малка повест и купчинка писма. Непубликуваните му текстове се съхраняват десетки години у приятели и съмишленици, сред които са К. Чуковски, В. Каверин, М. Слонимски, Ю. Тинянов, Е. Шварц, Л. Рахманов и др. (Не напомня ли това историята с ръкописите на Хармс, които след неговото арестуване и въдворяване в психиатричната болница на затвора се съхраняват в куфар от неговия приятел, споменатия по-горе Яков Друскин; той не ги докосва и не се разделя с тях 20 години, надявайки се авторът им да се върне…) Така и архивът на Л. Добичин, доколкото е запазен, чака своя час до края на 80-те, когато името на писателя се влива в потока на т.нар. „възвърната литература“ и за кратко се превръща в обект на бурен възторг. Но това спонтанно избухнало и донякъде екзалтирано възхищение няма трайни последици. Кой знае защо Добичин не заема в съзнанието на читателите полагащото му се място наред с Платонов и Хармс, примерно, а се превръща в писател на естетстващите маргинали…

Леонид Добичин

Диви хора

Доскоро хората бяха големи диваци. Ще разкажа нещо за роднините си. Когато историята, която описвам тук, започна, бях на четиринайсетина години. Всичко това се случи вече след революцията, но тогава, когато идиотизмът на селския живот^[1] още не беше унищожен от колективизацията, все още слабо разпространена.

Баща ми беше пазач на гарата. Той я премиташе и изпълняваше някои други подобни дейности. Освен това ореше – в нашето село тогава всички оряха, независимо с какво друго се занимаваха.

Той беше як мъжага, с черна брада и голям корем – приличаше на кулаците, както ги изобразяват на картинките. Челото му бе насечено от бръчки, погледът страховит, гласът – гръмовен.

Майка ми, обратното, беше нисичка, закръглена, с тънък глас. Лицето ѝ – налято, жълтеникаво, като маринована ябълка айвания. Наскоро ми показваха една бивша монахиня – мама приличаше на нея.

С родителите ни живеехме пет деца. Шестата ни сестра, Фроска, беше омъжена за Трошка. Средняк, четирийсетинагодишен, здравеняк, винаги невчесан. Неговата къща беше срещу нашата през пътя.

Самата Фроска бе занесена дебелана. С винаги запретнати поли и навити ръкави. Тя обичаше песните. Когато ѝ разказваха нещо смешно, дълго слушаше мълчаливо, след което се тръшваше от миндера на пода и се заливаше с басов смях.

С тях живееше Сашка, Фроскината дъщеря, около двайсетинагодишна мома. Родена преди да се появи Трошка, не се знае от кого; той я беше получил като зестра. Държеше се добре с нея и често ѝ купуваше курабийки.

Тя не приличаше на нашия сой. Всички от семейството бяха черни, а Сашка – бяла. Учеше в селското училище и го завърши. Там я бяха наградили с книга за търговеца Калашников^[2] и тя ми я даваше да я чета.

Живеехме на ъгъл. През единия път насреща беше Трошкината къща, а през другия – на Ванка Черняков, отговорника за лампите^[3].

Ванка живееше с майка си, бабичка от разколниците^[4]. Тя имаше брадица и мустачки. Ходеше прегърбена. Не беше тукашна, а казачка от Олгинска станица и викаше на всички наши хора другоселци.

Досами Ванкината къща бе къщата на Лизуниха, Маря Дмитриевна.
Маря беше около петдесетте, вдовица, широкоплещеста. Тя едва забележимо понакуцваше. Когато говореше с някого, го гледаше право в очите, при което се усмихваше и облизваше устните си с език. Беше кръчмарка.

Веднъж, когато баща ми се върна от гарата и седна да пие чай, дойде майката на Ванка Черняков, Разумеевна, и с нея – Лизуниха. Затвориха вратата след себе си, кръстят се, кланят се пред иконите.
Разумеевна се провиква по казашки:
– Добре ли спахте?
Придърпва краищата на забрадката си, за да скрие космите по брадата, озърта се за табуретка и сяда до вратата.
А Лизуниха се усмихва, облизва се, накуцвайки отива до масата, сяда там под челната греда на тавана и казва на баща ми:
– Никита Андреич, здравей. Жив да си. При вас идваме.
Бяха дошли да сватосват нашата Варка.

Варка беше едро момиче, цупеше устни, присвиваше очи, мацаше си бузите с червени хартийки и на масата все се мръщеше на храната.
Не ѝ се искаше много да се омъжва за Ванка, защото той беше дребен и чернокос, а тя си падаше по високи и русоляви мъже. Но щом ѝ е дошъл на сгода такъв случай, не ѝ се щеше да го изпуска. Затова каза:
– Ами може.
Дадохме ѝ за зестра крава, плъстени ботуши и обещахме едно-друго от дреболиите, а Ванка трябваше да ѝ осигури кожух.

Скоро баща ми и майка ми се издокараха и се запътиха към града да купят това-онова. Нашият Андрюшка пътувал с този влак като жп отговорник за вагона и до Самара ги возил безплатно.
През целия път те пили чай в служебното купе и си приказвали с железничарите. Прекарали си много приятно и в Самара слезли от влака много доволни.

Мама рядко ходеше до града и всичко я учудвало. Заплесвала се по ковчезите, изложени по витрините на някои магазини. Грамадните джобни часовници, които висели тук-таме над тротоара, също много я заинтересували и тя през цялото време спирала да им се диви, а баща ми, който вървял пред нея, изведнъж забелязвал, че я няма, връщал се и я хокал. Тя се оправдавала, стояли насред улицата и се карали, като пречели на хората да минават.

На връщане Андрюшка вече не бил във влака и се налагало да си купят билети. Баща ми взел един билет, настанил мама до прозореца, а самият той с покупките се преместил в друг вагон.
Малко след тръгването на влака вратите се отворили и се появил кондукторът. Разглежда той номерата на билетите, пробива ги с клещички. Стига до пейката, където седяла майка ми.
– Вашето билетче – казва. Мама отговаря:
– То е у Никита.
– А къде е вашият Никита? – питат я.
– Не знам – казва мама. – Отиде някъде.
– Тогава елате с нас – кани я учтиво кондукторът, – и го потърсете.
– Добре – казва тя, става и тръгва с тях от пейка на пейка, току спира и се оглежда.
– Никита – хилят се наоколо пътниците, – къде си? Жив ли си?
Накрая го намира.
– Ето го – казва. – Слава на тебе, Господи. Вече си мислех, че сме се загубили. Никита, дай билета.
– Че съм Никита – Никита съм, отговаря той. – Ами ти коя си?
И се отказва от майка ми, като заявява, че я вижда за пръв път.
– Как така? – чуди се тя. – Никита, ами че аз от трийсет и осем години живея с теб.
Пък той пак отрича да я познава.
– Не знам – казва – коя е тази луда бабичка, която се е лепнала за мен.
Тогава тя паднала на колене, започнала да плаче и да го моли да не се отрича от нея, но той не се смилил и я оставил да бъде затворена в служебното помещение.
На гарата я свалили от влака и я отвели в кантората. Там седели завеждащият Дашкин и още някакви хора. Мама веднага щом влязла през вратата, паднала на колене. Цялата била раздърпана. Кърпата се смъкнала от главата ѝ, а блузата се измъкнала от полата и чорапите ѝ се свлекли. Започнала да плаче и да се моли да я освободят.
Всички ѝ се присмивали. Дашкин ѝ наредил да стане и да настигне Никита.
Тя хукнала презглава и скоро го настигнала. Баща ми вървял, мушнал ръка в джоба си и тя с две ръце се вкопчила в нея.
– Никитушка – рекла, – защо така? С какво не ти угодих, че вече не искаш да ме познаваш?
Той я пернал по тила и ѝ обяснил, че нищо кой знае какво не ѝ се е случило, а паричките, дето щели да ги хвърлят на вятъра за билет, са цели-целенички, и като разбрала това, тя се зарадвала.

Сватбата няма да описвам. Тези неща могат да бъдат видени в звуковото кино. Пълно безобразие и диващина. Сега се чудя как съм могъл да участвам във всичко това.

На първо време Ванка живееше в една къща със старата, но реши да си построи нова.
Комендантът Шчукин му отпусна безплатен дървен материал. Червенокосият дърводелец Осип изгради основите и наесен къщата беше готова. Младите се преместиха в нея, а Разумеевна остана в старата, която се намираше в същия двор.
В началото на постите, Варка роди момче и го кръстиха Колка, но съседите му викаха Оска, защото беше червенокосо като Осип.

При Трофим дойдоха сватове от Максим татарина. Да сватосват Сашка. А този Максим беше непман^[5] – изкупуваше отвсякъде кожи и ги пласираше някъде. Той беше личен човек и винаги ходеше с костюм и с часовник. Живееше при Кашкинските заводи. На гарата ни пристигаше с файтон. За Сашка обещаваше да даде породист кон.
– Какво пък – рече Трошка. – Той, разбира се, е чужд елемент, но ще си затворим очите. Сега нещата опират до Сашка – как я мисли тя тази работа.
А Сашка рече: – Че мен какво ме засяга? Негова си работа. Що да не видя като как е непманският живот.

Самият Максим татарина изповядваше мохамеданска вяра, а тя – християнска, затова се ожениха без попове. Вдигнаха много шумна сватба. Особено се веселеше дъщерята на Максим, Райка, осемнайсетгодишна мома. Тя беше дебелана, с къси крака и несъразмерно тяло. Подскачаше като чукало в каче за биене на масло.

След сватбата започнаха да дразнят Трошка, че е разменил Сашка срещу кон. Когато го яздеше, съседите се задяваха с него, сочеха го с пръст и казваха:
– Ей го Трофим, яхнал Сашка.
На Сашка непманският живот отначало много ѝ харесваше и тя често идваше в селото ни издокарана, за да се покаже вкъщи и да се разходи покрай гарата. Максим ѝ даваше пари колкото поиска, тя се фукаше с файтона и ги ръсеше наляво и надясно – купуваше облигации и лотарийни билети.

Ванка Черняков беше задлъжнял на дърводелеца за новата къща и през Страстната седмица дърводелецът дойде да си иска парите. Но на Ванка не му се щеше да ги дава. Той му беше ядосан заради Колка.
– Нямам пари – рече. – Ела на Великден.
А на Великден отново отказа да плати. Тогава дърводелецът, без да се церемони, го опердаши, а Ванка викна на хората наоколо:
– Видяхте ли? – и хукна към гарата да се оплаче в ГПУ^[6].
Оттам се върна заедно с униформен другар. През това време дърводелецът заедно с Варка, Фроска и други търкаляше пред нашата къща яйца.^[7]
– Ванка – провикна се той, – аз ли ти трябвам? Ей ме на.
Другарят взе отношение по случая, нареди на Ванка да си плати, а на дърводелеца – да не се бие.
– Щом е така – рече Ванка – от мен да мине. И начаса даде парите.
Но на дърводелеца му се искаше да се погаври с него.
– Варвара, каза той, – нещо ми прималя, докато се бих, пък ѝ парите ми натежаха. Я ме откарай до вкъщи с ей оная каручка. Ще ти отсипя един пуд жито.
А пък живееше в друго село, на две версти от нашето. Каручката беше двуколка. Стоеше в двора на Трошка и се виждаше през плета.
– Самичка не мога да те помръдна, я какъв си шопар, – каза Варка. – Помогни ми, Трофимиха, – и Фроска се съгласи. Тя изкара Трошкината каручка на пътя и високо се разсмя.
– Варка – извика Иван, – да не си посмяла! – А Варка му отговори с нахално движение на ръката и ханша, впрегнаха се заедно с Фроска в двуколката и хукнаха.
– Йо-хо-хо – крещяха те.
Дърводелецът се затича след тях и след няколко крачки, хванал се за ритлите на каручката, се метна отгоре ѝ по корем и се претърколи вътре.
– Дий, кобилки – викаше той и наужким замахваше с камшик.
Всичките, разбира се, бяха пияни.
След час и четвърт Варвара с Фроска се върнаха, карат каручката, а върху нея – чувал жито, смеят се и си дерат гърлата, едва се държат на крака: и в двете села ги черпили с пиене.
Те разделиха житото на две и всяка си го отнесе вкъщи. Ванка започна да кори Варвара, да се оплаква, че го прави за смях. Старата Разумеевна му пригласяше. Варка ги наруга и двамата, легна и захърка.

Баща ми и Трофим по това време ги нямаше. Бяха отишли до църквата да бият камбаните. Тръгнаха ръка за ръка, с намаслени коси, с розови ризи, пуснати свободно отгоре, с елечета и без сака. По пътя се поздравяваха с всеки, когото срещнат, и се отбиваха ту в един двор, ту в друг – да честитят на стопаните празника и да пийнат.
Най-накрая се прибраха. Вече знаеха как Варвара с Ефросиния са возили дърводелеца и бяха недоволни. Трошка навика жена си и изсипа житото ѝ на пътя.
– Защо да отива зян – каза баща ми и нареди на мама да го събере от земята и да храни с него кокошките.
Докато тя се бъхташе навън и лазейки на колене, събираше с гъше перо прахоляк със зрънца в лопатата, пристигна с таратайката Сашка, скочи и се провикна:
– Христос воскресе. Ето ме и мен. Махмутка, я ми помогни да сваля сандъците.
Махмутка също скочи от колата и ѝ помогна да внесе в къщата на Трошка два сандъка – голям и малък. Тогава тя му даде половин рубла и го отпрати:
– Сега се разкарай.
Като видяхме това, побързахме да отидем и ние там. А Сашка нали трябва да се попревзема, започна да разпитва кой е ходил на църква, с какво е бил облечен, минали ли са вече поповете по нашата улица.
Тогава баща ми не издържа, удари с юмрук по масата и ѝ кресна:
– Какво става? Казвай, негоднице.
Сашка за приличие понаведе глава и после избъбри, че се е върнала за постоянно.
Демек, не ѝ харесвало да бъде чужда елементка и изобщо всичко ѝ било омръзнало. Райка ужасно много плюскала и всяка седмица ходела при фотографа да я снима – направо не се траело.
– Ах, тези татари – каза баща ми, – проклети свински уши^[8]. И всички взехме да ѝ съчувстваме, да кълнем Райка и Максимка.
Внезапно отново загърмоля таратайката, спря пред нас и влезе самият Максим. Кланя се и вика:
– Честит ви празник.
Сашка надава вик:
– Бийте го! – и с писък скача върху миндера.
Трошка крещи:
– Бий го!
Вкупом се нахвърляме върху него и удряме кой където свари. Дотичват Варка и мъжът й. Появява се Разумеевна – блъскат се, всеки иска да се дореди да го удари поне веднъж.
Разпердушинихме го, отъркаляхме го, цялото му костюмче стана на парцали. Най-накрая се уморихме, метнахме го в таратайката и бихме камшика на коня, та да се маха надалеч от нас.
А Лизуниха се усмихва от портата си, наблюдава отдалеч, облизва си устните, поклаща глава.
Скоро той се появи пак. Сашка много му харесваше и не можеше да свикне без нея. Отново му дадохме да се разбере.
– Забрави пътя дотук, кучи сине – каза му татко, – че инак ще съжаляваш, ама ще е късно. Сашка е момиче от нашата кръв. Няма да позволим да я обиждаш.
Пък той все идваше, и всеки път ставаше едно и също. Как успяваше да отърве кожата, той си знае.
– Е, вече няма да припари говедото – казвахме си ние.
Обаче той отново се появяваше.
На Възнесение всички бяхме пияни. Бум-тряс – и ей го пак цъфнал.
Веднага му се нахвърлихме – и трите семейства.
Сашка крещи:
– Хвърлете го във водата!
Напъхваме го в кладенеца. Той вкопчва пръсти в ръба му. Довтасва Трофимиха, разбутва мъжете, млати го с юмрук през пръстите, той се изпуска, цопва във водата. Разумеевна се дере:
– Ръгайте го с куката, че инак няма да нагълта вода, гадината. Водата в кладенеца му е само до кръста.
Пък всичките имахме прътове с кука накрая – да примъкваме напролет дръвца от реката.
Тогава мама започна да ни хока.
– Изроди, какви ги вършите? Ще трябва да отговаряте после.
Ако не беше Лизуниха, направо щяхме да го убием. Добре че се сети да отърчи, докато не е станало късно, в гепеу.
Максим татарина видя как задружно му даваме отпор и реши да вбие клин помежду ни. Той се сдуши с Трошка, почерпи го и Трошка взе неговата страна.
Когато Максим отново пристигна, Трошка се застъпи за него. Той изскубна един кол от плета си, ревна като някакъв звяр и ни разгони.
Тази вечер бяхме малко. Лампаджията беше отишъл до гарата, а нашият Андрюшка пътуваше с влака. Наложи ни се да подвием опашки.
Обзе ни силна ярост. Бихме подпалили Трошкината къща, ако в нея не живееха две наши сродници – Ефросиния и Сашка. Седяхме до зори, без да мигнем и как ли не проклинахме Трошка.
На сутринта татко се застяга за гарата. Той се опасяваше Трошка да не го нападне по пътя и взе от килера патериците.
– Няма да посмее да пипне болен човек – каза той, подръпна си брадата и като опря подмишници върху дръжките на патериците, блъсна вратата и прехвърли през прага двата си крака едновременно.
А Трошка вече го причакваше.
– Не можеш да ме измамиш, подлецо – развика се той и грабна своя кол.
Татко хвърли патериците и побягна колкото му държат краката, а той счупи едната патерица, след нея другата и запокити отломъците им.
После запрегна породистия кон, който Максим татарина му беше дал за Сашка, и се запъти към Красное Самсоновище да вика братята си.
През това време Фроска и Сашка си събраха едно-друго от покъщнината, взеха кравата и се преместиха у нас.
Трошка се върна. С него и тримата му братя. Те бяха брадати здравеняци с чорлави коси. Завърза се битка. Трошка и братята му ни разбиха. Върнахме им Фроска, Сашка и кравата и те ги затвориха за през нощта в сайванта.
На сутринта Трошка пусна жена си и Сашка и им каза, че се развежда. Къщата и кравата остави на Фроска, коня взе за себе си, цялата покъщнина раздели поравно, а онези неща, които бяха единични, ги насече на половинки. Натовари имуществото си на каруцата, овърза го с въжета и замина с братята си за Красное Самсоновище.
За да не остане без подкрепа, Сашка реши отново да се омъжи. Лизуниха ѝ помогна и я сватоса за милиционера Проничев. Те се разписаха.
А пък Фроска се хвана на работа като куриерка в селсъвета. Там се беше освободило място, защото предишната куриерка Лебеденкова я бяха хванали да краде пощенски марки.
По същото време Варкиният мъж замина на курорт, а Варка захвана да ходи на гарата, да се разхожда по платформата и да флиртува там с кавалерите. Запознаха се със Сазонов, шлосер от депото, и той започна да я наобикаля. Беше по вкуса ѝ, червенокос.
Като го видеше, че се появява, Разумеевна излизаше от къщата си, отиваше при Варкината и започваше да думка с пръчка по вратата. Шлосерът отваряше прозореца, прескачаше навън и се изнизваше през задните дворове, а тя викаше подире му:
– Дръжте го!
Варкината порта Разумеевна наплеска с катран. Сутрин Варка я търкаше, запретнала поли и казваше на хората:
– Не мога да разбера. Уж не съм курва, а са ми омацали портата.
Ванка си изкара курорта и се върна. Разбра какви ги е вършила Варка без него и започна да я кори.
– А, така значи? – каза тя, излезе в двора, прошета се между зеленчуковите лехи и заяви на Ванка, че се развежда с него.
Съдът взе решение децата да останат с Ванка, а също му присъди и кухненските съдове, за да има от какво да ги храни. Но Варвара отведе децата и когато лампаджията беше на работа, не сваляше очи от къщата му. Щом само бабичката се отлъчеше, тя като стрела се спускаше натам, отваряше едно разнебитено прозорче, вмъкваше се през него и отмъкваше по нещо от домакинската утвар.
Иван не го понесе и изпадна в отчаяние. Той взе от Лизуниха водка, изпи я, без да замезва, и се обеси в килера.
Когато ритна табуретката изпод краката си и тя падна, той се вкопчи във въжето, разхлаби примката и извика:
– Помощ, спасете ме.
Разумеевна се втурна в килера, изписка, запали лампата, подложи под Ванка табуретката, изтича до Лизуниха и едната от тях с коса преряза въжето, а другата подхвана на ръце сриналия се от бесилката Ванка.
Те повикаха Варка и ѝ казаха:
– Гледай и се радвай. Докъде го докара, никаквице?
И тогава тя се разчувства и се върна при него, също така му върна всички дилафи и гърнета, които беше успяла да отмъкне.
Ванка много се зарадва. Той реши още веднъж да вдигне сватба и покани гости. На красносамсоновищенци, които видя на пазара, заръча да повикат и Трошка с братята му.
Те дойдоха и Трошка се разбра с Фроска, че ще се върне при нея и че двамата също още веднъж ще вдигнат сватба.
Така и направиха, а Сашка – за да е всичко както преди, – напусна Проничев и отново заживя с тях.

Превод от руски Надя Попова

[1] Цитат от „Комунистическия манифест“, често употребяван в годините на колективизацията като оправдание за насилието и превърнал се в крилата фраза.
[2] От „Песен за цар Иван Василевич, младия телохранител и храбрия търговец Калашников“ на М. Ю. Лермонтов.
[3] Отговорник за осветлението край железопътната линия.
[4] Старообрядците.
[5] Така са наричали търговците и частните предприемачи в Съветска Русия и СССР през периода на НЕП, абревиатура на Нова икономическа политика (1921–1931); тази създадена по необходимост нова социална група не се е ползвала с одобрението на политическата власт и населението.
[6] Абревиатура на Государственное политическое управление (рус.), орган на държавната сигурност.
[7] Търкаляне на яйца – славянска и германска великденска игра, която се свежда до изтъркулване на великденското яйце от малко възвишение или по специални пътечки. При християните в този случай яйцето символизира камъка, търкулнал се от Гроба Господен преди възкръсването на Христос.
[8] Простолюдието е дразнело мюсюлманите и евреите, които по религиозни причини не ядат свинско месо, наричайки ги „свински уши“ или изобразявайки с пеша на дрехата си „свинско ухо”, вж. и в „Градът Ен“.