„Забравената мая“, Калин Михайлов, издателство Small-Station-Press, 2020 г. Предлагаме ви откъс от книгата и видео от премиерата ѝ (10 юни 2021 г.).
„Забравената мая“, последната книга на писателя и литературовед доцент д-р Калин Михайлов, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“, съдържа кратки есета. Заглавието ѝ препраща към един пасаж от Евангелието, където става дума за малкото мая, която заквасва голямо количество тесто. Аналогията е свързана с Божието царство, което расте незабелязано. Авторът се обръща към грамотния читател – в текстовете му става дума за маята, която е нужна, за да може тестото на нашия живот да втаса и от него да се получи нещо, което става за ядене, нещо употребимо и имащо същност за нас – един живот, способен да принася плод и да умножава доброто. Предлагаме ви откъс от книгата.
Посивяващите хора
Докато сме млади, върху нас се сипе един особен, в началото невидим прах, който би могъл да ни направи да изглеждаме сиви, но някак успяваме, с едно движение на главата, да го отърсим от себе си и да продължим напред. С времето обаче това отърсване започва да ни се отдава все по-трудно и накрая прахът си остава полепнал по нас. Ние може и да не го забелязваме, но околните го забелязват добре, или по-скоро го усещат интуитивно, по промяната в поведението ни, в начина, по който мислим и говорим, в дребните жестове, които правим или преставаме да правим. Запитаме ли ги в какво точно виждат промяната у нас, метафората с посивяването ще обхване по-голямата част от опитите да определят случилото се: загубили сме нещо от живеца, който ни е характеризирал преди; да се общува с нас вече не е така интересно, а онова, което споделяме, не „храни“ ничия душа. В най-лошия случай посивяващите хора навяват смъртна досада, когато човек поговори повече от десетина минути с тях.
Ако трябва да изразя с един акцент кое определя посивяващите хора, бих извел на преден план следната особеност на тяхното поведение: те престават да изненадват, превръщат се в напълно предвидими хора и то по начин, който няма общо с предугаждането на повтарящите се любими лафове, характерни например за приятелското общуване. Всички мисли, думи и действия, които свързваме с тях сега, започват да приличат на изтъркан стар филм, на déjà vu. Поставим ли се в позицията на тези хора, ще установим вероятно, че самият живот е загубил способността си да ги изненадва, да буди удивление у тях. Затова мотивацията на посивяващите хора няма как да не пада все повече надолу – като на алпинист, който е обречен да стои в базовия лагер и никога не му се открива възможност да щурмува върха. Затова идва ден, когато той си казва, че върхът не е за него и не му остава друго освен да се примири с положението.
Нека да погледнем за малко към личността на Иисус Христос, както ни е разкрита в Евангелията, за да видим има ли нещо общо Неговото поведение с това на посивяващите хора. Отношенията на нашия Господ с Майка Му, Света Богородица, са добър пример за изненадващо поведение. Да си припомним три момента от тези взаимоотношения: 1) сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2: 1–11); 2) момента, в който Света Богородица и „братята“ на Иисус Го търсят, когато Той говори на събралото се в една къща в Галилея множество (Мат. 12: 47–50 и пар.); 3) по време на кръстните Му страдания (Йоан 19: 25–27). В първия случай изненадващото е, че Иисус отговаря на молбата на Своята майка, след като е изглеждало, че не е твърде склонен да го направи, при това отговаря изключително щедро, което по принцип ще бъде характерно и за другите Му чудеса. Във втория случай изненадата ни е не по-малка, защото знаем какво уважение юдейското възпитание, култура и закон засвидетелстват на родителите; Иисус също казва, че не е дошъл да наруши закона, а да го изпълни. Въпреки това Той изобщо не излиза от къщата, в която проповядва, за да се срещне със Своите близки. Очевидно е, че неизлизането Му оттам не може да бъде приравнено с липса на почит, както биха сметнали мнозина. В третия случай сме удивени, че в разгара на най-тежката битка в живота на Христос, когато става дума за спасението на света от греха, Той не забравя да помисли за Своята майка и да я повери на грижите на любимия си ученик апостол Йоан. Но няма защо да се удивляваме толкова, ако сме опознали донякъде характера на Иисус, четейки Евангелията: вече сме доста сигурни, че Той няма да забрави нуждаещите се дори при най-трудните обстоятелства на земния Си живот, именно защото е Иисус, Спасителят. И трите Му реакции, които припомних накратко, са спонтанни, те излизат естествено от Него, в тях няма преднамереност, нагласеност.
Означава ли това, че за да се спасим от посивяването, трябва да се стремим основно да изненадваме хората, да вършим нещата спонтанно, без много-много да му мислим? Не бих казал, че Христос е отменил елемента на предвиждане, на „пресмятане на разноските“ в нашия живот, инак не би разказал на Своите слушатели притчата за човека, който иска да съгради кула и трябва да си направи сметка ще му стигнат ли силите и средствата, за да я завърши (Лук. 14: 28–30). Ако просто се стремим да бъдем естествени и спонтанни (за да бъдем естествени и спонтанни, а не „сиви“), твърде вероятно e да не ни се получи. И да заприличаме на хората, които се шегуват, за да бъдат оригинални, а не защото в конкретната ситуация шегата е най-добрият начин да се покаже някакво несъответствие, да се разкрие определено измерение на действителността, което инак би ни убегнало.
Хората започват да посивяват тогава, когато стремежът към истината у тях се откъсне от останалите две съставки на „триединството“, за което говори Христос: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Йоан 14:6). Божият Син не е дошъл на Земята просто да ни каже истината, но да я въплъти, да я направи „зрима“ и достъпна за нас, тя не може да се сведе до определен обем интелектуално знание, предназначено за усвояване. По-голямата част от „усвояването“ на истината е предвидено да става пътьом, „в крачка“. Когато човек върви по пътя на вярата, той не „замръзва“, не „застива“ в определено положение или състояние, а продължава да се развива като личност, въпреки че е намерил истината. Пътят, по който се движи, е тесен, но би трябвало да разширява хоризонта му, защото води нагоре, а гледането от високо предполага да виждаш надалече. Не би трябвало и самото вървене да е досадно, защото християнинът не върви сам по пътя, а заедно с най-живата Личност във вселената. Изобилието от живот в тази Личност е толкова голямо, че няма как да не „прелее“ и към нас, опитващите се да вървим с Божия помощ по пътя към небесното царство. Дори да сме се застояли твърде дълго на едно място, не бива да губим надежда: имаме любящ Спътник, Който е готов да ни помогне – да отупаме праха от себе си и да продължим напред – с Него.
