Предстои да разберем дали „Битка след битка“ е филмът на годината, но след необикновено слабите десет месеца новото предложение от Пол Томас Андерсън е като разходка в дивото за избягал затворник. Режисьорът на „Буги нощи“ и „Ще се лее кръв“ неочаквано ни захвърля сред преследвания с коли, гонки по покриви, престрелки, тайни общества и забравени пароли. Андерсън с подновен апетит за мащаб използва пълния инструментариум от умения, който е натрупал през кариерата си. Почитателите на творчеството му ще открият елементи от предишните му филми, разбъркани в палитра, с която да се нарисува портрет на съвременна Америка. И макар на хартия да е адаптация по романа Vineland на Томас Пинчън, „Битка след битка“ е напълно оригинално творение.
Действието се развива в Америка, която, макар хиперболизирана и сатиризирана, плашещо напомня на настоящето – страна, превърнала се в бойно поле, където старите идеали и новите патологии са в сурова схватка. От едната страна на барикадата са Френч 75 – лява организация, базирана на действителни борци за права от 60-те и 70-те като Weather Underground и Черните пантери. Пат Калхун (Леонардо ди Каприо) се присъединява към тях, но макар да развива възпламеняваща сексуална връзка с безкомпромисната Перфидия Бевърли Хилс, в него се спотайва несигурност и скоро той отстъпва от бойното поле, за да се погрижи за новородената им дъщеря. Перфидия поема по обратния път – революция до последно, като дори е принудена да се среща тайно в хотелски стаи с полковник Локджоу (Шон Пен), който макар да е техен враг, в действителност е луд по нея.
Филмът прескача 16 години и Пат се е покрил под идентичността на Боб Фъргюсън, който отглежда тийнейджърката Уила в кроткото градче Бактан Крос. Боб пуши трева по цял ден и гледа „Битката за Алжир“. Изолиран, в хибернация, изостанал от местоименията на младите, той не е подготвен за момента, когато миналото взривява вратата му. Полковник Локджоу е убеден, че Уила е негова дъщеря и е решен да я открие. Намесва се тайна организация от бели расисти, както и един безкрайно кротък, но винаги подготвен сенсей по карате (Бенисио дел Торо). Боб е принуден да напусне дома си и да преодолее параноите си, за да спаси дъщеря си от хаоса на миналото, което заплашва да възпламени деликатния покров на настоящето.
„Битка след битка“ е хипнотизиращ филм. От първите сцени, когато ставаме свидетели на дейността на Френч 75, до бягството на Боб и сенсея, Андерсън оркестрира вълнуващ екшън в най-първичното значение на думата движение. Камерата се движи, героите се движат, усещането е, че и зрителят се движи с тях. Без значение дали избухва протест срещу депортацията на емигранти, дали хора падат през короните на дървета, или търсят зарядно за телефона си, Андерсън режисира така, сякаш идва краят на света. Това е усещането, което внушава първата половина на филма – светът е на ръба да се преобърне и мнозина са готови да му помогнат. Стига да си спомнят паролата.
Музиката на Джони Грийнууд е като невротичен герой – скърца, бумти, стене и повдига предния капак на сюжета, за да видим скъсаните кабели на психологията отдолу. Особено въздействащ е вторият път, когато темата на филма се разгръща, докато Локджоу слиза по стълбите на забавен каданс, подобно на Владимир Путин в Кремъл. Друго техническо геройство е операторското майсторство. Това без съмнение е най-красивият филм тази година, заснет във VistaVision формат с обективи Panaflex Millennium XL2 и Panavision Primo, които добавят дълбочина, детайлност и органично усещане на образите. Наскоро „Бруталистът“ на Брейди Корбет върна в обращение VistaVision и е чудесно, че режисьорите се конкурират кой ще използва апаратура от аналоговата епоха за по-уникална и естествена картина – антидот на дигиталните компютърни миазми, които задушават съвременната индустрия.
Редно е да се отбележи, че „Битка след битка“ е дълбоко политически филм. Колкото и художествено изпипан да е, дълбоко в драматургията му е засегната темата за младите леви революционери и старите десни расисти – взривоопасна за настоящия американски пейзаж. Андерсън флиртува с идеята да симпатизираме и на двете страни, но в крайна сметка накланя везните в полза на революционерите. Това има как да се изработи, все пак не е нещо ново, носителите на промяна често са представяни в американската култура като идеализирани борци за правда. Проблемът е, че филмът се появява в една ужасяващо разединена Америка, в която напоследък през ден се случват политически убийства, стрелби в училища, църкви, синагоги. В тази чудовищна атмосфера, в която убийците са нестабилни млади хора, често с крайно леви убеждения, Андерсън трудно ще намери симпатия сред мнозинството зрители, които с право настояват за по-обрани откъм радикализация филми.
Във филмографията си до момента Андерсън е доказвал, че е над елементарните политически категоризации. Достатъчно е да си спомним разбитата с кегла глава на Пол Дейно на финала на „Ще се лее кръв“, изкуствения пенис на Марк Уолбърг в „Буги нощи“ или култовата реплика в „Невидима нишка“: Целуни ме, преди да ми прилошее. Откриваме цинизъм, абсурд и ирония, но никога сантименталност или дидактичност. В „Битка след битка“ Андерсън си позволява недопустимото – да завърши филма с писмо, в което експлицитно да изложи посланието и наивната, почти сълзлива надежда за младото поколение. Възможно е режисьорът, който вече е баща на тийнейджъри, да мисли повече за света, в който децата му ще живеят. Но грехът е двояк – с тази сцена нееднозначно ни се казва кое е по-важно – семейството или каузата. Тук е вратата, през която Андерсън може да спаси филма в последния момент и да не даде възможност на консервативните зрители да го критикуват в пристрастност, но той избира другата врата. Във все по-разделения ни свят би било добре творците да предлагат изход и този изход да се състои в грижа за ближния, а не в агитация за каузи.
Въпреки някои неравности и незадоволителния финал „Битка след битка“ е задължителен за гледане на голям екран. Времетраенето от 160 минути се усеща като 90, особено в първата половина, която е зашеметяваща. Актьорите са подбрани превъзходно. Младата дебютантка Чейс Инфинити изглежда решителна и способна, Леонардо продължава да заляга (буквално и преносно) на комедийни персонажи, а Шон Пен е отвъд всякакви категоризации и ако Стенли Кубрик бе жив, най-вероятно щеше да го вземе в следващия си военен филм. Особено симпатичен е сенсеят на Бенисио – изграден с малки жестове, очила, телефон със стара мелодия – уредникът на слабите в този свят на постоянни страхове внася необходимата грижа и спокойствие. Както за героите, така и за зрителите.
