0
1679

Забравените малцинства

Откъс от книгата на швейцарския журналист, издадена от „Изток-Запад“, в превод на Екатерина Попова.

Балканите са европейският регион с най-много етнически, религиозни и езикови малцинства. В повечето случаи тези хора са почти непознати. Те имат собствена, често регионално утвърдена идентичност, в повечето случаи езикът им е само говорим, но не и писмен, асимилацията им ускорява емиграцията, а с това и отказа от техния традиционен начин на живот.

Дали торбешите мюсюлмани в Югозападна Македония, преминалите към исляма помаци в Североизточна Гърция и в България или арумъните християни – едва ли някой друг познава многобройните малцинства на Балканите толкова добре, колкото Цирил Щигер – дългогодишен кореспондент в този регион на най-стария и авторитетен швейцарски всекиднев­ник „Нойе Цюрхер Цайтунг“. Той говори с власи в Истрия, с ускоци в Жумберак, арумъни и торбеши в днешната Северна Македония, с помаци в България и Гърция. По време на пътуванията си открива завладяващ, но заплашен от изчезване свят.

Цирил Щигер е роден през 1950 г. в Оберрит, Швейцария. Следва славянска филология и източноевропейска история в Цюрих и Загреб, след което работи в швейцарското посолство в Москва. От 1986 до 2015 г. той е външнополитически редактор и кореспондент на „Нойе Цюрхер Цайтунг“. Живее в Цюрих.

 

„Забравените малцинства“, Цирил Щигер, ИК „Изток-Запад“, 2019, превод от немски: Екатерина Попова.

„Заспахме мюсюлмани, събудихме се бошнаци“. Славяните мюсюлмани в Босна и Херцеговина

27 септември 1993 г. в Сараево е сравнително спокоен ден. Този понеделник разположените в босненската столица мироопазващи сили на ООН съобщават, че през нощ­та е имало отделни престрелки, стреляло се е и от засада. Сутринта обаче ситуацията се е успокоила. ООН описва положението като стабилно, регистрира отделни сръбски атаки. Един френски войник бил ранен. Той по невнимание произвел изстрел, докато се качвал в автомобила си. Близо до хотел „Холидей ин“ при два различни инцидента от засада били обстрелвани двама цивилни полицаи на ООН, както и един офицер от босненската правителствена армия и неговият заместник. Никой обаче не бил пострадал.

Този понеделник Министерството на здравеопазването съобщава, че предишната седмица в Сараево са убити 11 души, а 59 са ранени. По официални данни от началото на войната в босненската столица през април 1992 г. са убити 9338 човека, сред тях 1505 деца. В същия период са ранени 54 792 души. До края на войната през есента на 1995 г. броят на убитите само в Сараево нараства до почти 12 000.

Нищо не подсказва, че 27 септември 1993 г. ще влезе в босненската история. В „Холидей ин“ – квадратна, дванадесететажна, грозна сграда с жълта и кафяво-виолетова фасада, построена за Зимните олимпийски игри през 1984 г., се събират политическият и интелектуалният елит на босненските мюсюлмани, висши религиозни сановници и военното ръководство на „Бошнашкото събрание“ (Bošnjački sabor). Посред войната и охранявани от войските на ООН. Присъстват 352 души. Дори само използването на прилагателното „бошнашко“ вместо „мюсюлманско“ изостря вниманието. По онова време това е необичайно. Делегатите трябва да се произнесат дали предложеният през лятото на 1993 г. мирен план трябва да се приеме, или да се отхвърли. Той е подготвен от Дейвид Оуен – представителя на Европейската общност (днешния Европейски съюз), и от специалния пратеник на ООН Торвалд Столтенберг.

Т.нар. план „Оуен–Столтенберг“ предвижда разделяне на страната на три части на етнически принцип. В рамките на босненска конфедерация с името „Съюз на републиките в Босна и Херцеговина“ трябва да се създадат три отделни, свързани помежду си държави – мюсюлманска, сръбска и хърватска. С териториалните си отстъпки планът удовлетворява преди всичко босненските сърби. По онова време те контролират повече от две трети от територията. За притисканите от всички страни мюсюлмани – най-голямата група от населението, обаче се предвижда само някакво остатъчно образувание с оспорвани граници, което няма териториална логика и едва ли би било жизнеспособно. „Бошнашкото събрание“ е забележително дори само заради това, че за първи път от избухването на войната се обсъждат разпределяне на територии и граници на мюсюлманска държава. Това обаче е и последният път.

Когато се открива „Бошнашкото събрание“, босненските правителствени войски са в изключително трудно положение. Страната е разделена на отделни сфери на господство. За босненските сърби – втората по големина група от населението, Босна вече отдавна не съществува. Още на 9 януари 1992 г. те обявяват „Република Сръбска в Босна и Херцеговина“, която скоро след избухването на войната и след международното признаване на Босна и Херцеговина от Запада се преименува на „Република Сръбска“. Хърватите – най-малката от трите основни нации в Босна и Херцеговина, по това време също вече имат свое собствено образувание – „Хърватска република Херцег-Босна“ със столица Мостар. Макар че те владеят само западната част на града – източната се държи от мюсюлманите. Тъкмо в деня, в който мюсюлманският елит обсъжда бъдещето на страната в „Холидей ин“, мюсюлманинът Фикрет Абдич обявява създаването на „Автономен район Западна Босна“ в град Велика Кладуша в най-северозападната част на страната, населявана предимно от мюсюлмани. Той прекъсва връзките с правителството в Сараево и сключва сепаративен мир с босненските сърби. Сега вече и мюсюлмани се бият срещу мюсюлмани.

Делегатите на „Бошнашкото събрание“ идват от всички краища на контролираните от босненските правителствени войски райони на унищожената и раздробена от войната страна. Повечето от тях преминават приведени през тесния, дълъг около 800 метра, висок към метър и половина и широк близо един метър тунел, изкопан под пистата на летището, охранявано от миротворческите сили на ООН от юни 1992 г. Той води от квартал „Добриня“ вътре в обсадената зона до предградието Бутмир, контролирано от босненската армия. Построеният през 1993 г. тунел е единствената връзка на Сараево с външния свят. През него напускат града цивилни граждани, преместват се босненски войски. По този начин в града се внасят храни, гориво или дори контрабандни стоки.

По съвсем друг път стигат до „Холидей ин“ делегатите от обсадения от босненско-сръбски войски източнобосненски анклав Сребреница. Те са докарани с два хеликоптера и взети от летището с два бронирани автомобила. Години по-късно членове на делегацията казват, че за първи път са успели да напуснат Сребреница от началото на обсадата. Това било необичайно. Затова предполагали, че на онзи 27 септември 1993 г. в Сараево ще се случи нещо необичайно.

В „Холидей ин“ присъстват всички значими за онова време личности. Сред тях са президентът на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович, неговият заместник Еюп Ганич, тогавашният външен министър Харис Силайджич. Тримата водещи мюсюлмански политици седят един до друг, Изетбегович е в средата. Там са също главнокомандващият на босненската правителствена армия Расим Делич, главата на босненските мюсюлмани – рейс-ул-улемът Мустафа Ефенди Церич, както и много мюсюлмански интелектуалци и членове на Академията на науките и изкуствата. Сред тях са Мухамед Филипович – по онова време ръководител на опозиционната партия „Либерална босненска организация“, Алия Исакович – президент на Конгреса на мюсюлманските интелектуалци в Босна и Херцеговина, и Енес Дуракович – президент на културното дружество „Preporod“ („Възраждане“). Присъстват също босненски сърби и хървати, които се застъпват за запазване на общата босненска държава. Гости са посланиците на Турция, Съединените щати и Иран. Босненската телевизия предава първата част на събитието на живо. Вижда се как делегатите седят в мрачната зала нагъсто един до друг, стол до стол, мнозина със сериозни лица. Повечето са мъже. На една стена виси карта на плана „Оуен–Столтенберг“, на която са отбелязани териториите, предвидени за мюсюлманите, босненските хървати и босненските сърби.

Енес Дуракович поздравява присъстващите. Призовава ги да почетат паметта на цивилните жертви на войната и падналите мюсюлмански бойци, които той нарича мъченици (šehidi). Всички стават и застиват в мълчание. Всъщност на страната на правителствените войски загиват и православни сърби, и римокатолически хървати. Те обаче не са споменати. Дуракович посочва, че за да придобият правна сила, решенията на делегатите, които не са избрани от населението, на следващия ден трябва да бъдат потвърдени от босненския парламент. След въвеждащите речи Дуракович обявява: „Сега сме сами, в тежък момент, изправени пред изключително деликатна задача.“ С това откритата част приключва. Журналистите и гостите трябва да напуснат залата. Остават делегатите.

В последвалите дискусии при закрити врата повечето оратори се обявяват против плана за разделяне. Ако той бъде приет, биха се легитимирали етническите прочиствания, аргументират се те. Като условие за съгласието си други искат да се върнат населяваните по-рано предимно от мюсюлмани райони, които сега се владеят от сърбите. Има обаче и делегати, които се обявяват за създаването на остатъчна мюсюлманска държава. Само по този начин може да се прекрати проливането на кръв, обосновават се те. Освен това обща държава с босненските сърби и босненските хървати вече не била възможна. При гласуването 53 присъстващи са за плана за разделяне, 78 са против. Мнозинството – 218 делегати, са съгласни да го приемат, при условие че босненските сърби върнат завладените с военна сила територии. Това е равносилно на отхвърляне на плана, защото за всеки в залата е ясно, че сърбите не са готови на това. Трима делегати се въздържат от гласуване или не присъстват. Скоро след това босненският парламент, в който са останали малко сърби и хървати, подкрепя мнението на „Бошнашкото събрание“ и решава да приеме мирния план само в случай че бъдат върнати определени територии, важни за оцеляването на отделната мюсюлманска държава. По този начин планът за разделението е погребан, войната продължава.

В историята на Босна обаче влиза друго решение на „Бошнашкото събрание“, макар че тогава медиите му обръщат малко внимание. Става дума за промяната на националното име. На 27 септември 1993 г. мюсюлманите стават бошнаци. Алия Исакович – един от водещите мюсюлмански интелектуалци в страната, започва въвеждащата си реч с думите: „Нашето традиционно име е бошнак, езикът ни се нарича босненски. Нашата държава се нарича Босна и Херцеговина.“ Първите две определения, които днес са нещо естествено, по онова време са необичайни. Официално няма бошнаци, а само мюсюлмани, не съществува и бошнашки език. От 112 години, според Исакович, в християнска Европа мюсюлманите били маргинализирани политически и икономически като ислямска останка от миналото. Отказвали им правото на собствено национално име. Сега те били заплашени от физическо унищожение. Президентите на Сърбия и Хърватия – Слободан Милошевич и Франьо Туджман, имали намерение да разделят Босна и Херцеговина помежду си. Те водели кръстоносен поход срещу босненските мюсюлмани, но „ние сме тук и никой не може да ни изтрие“.

Подобни думи използва и Мухамед Филипович в своето въвеждащо изказване. От много години той е сред най-влиятелните мюсюлмански интелектуалци в Босна. В трудно време, изпълнено с неизвестност, мюсюлманите най-после се били върнали към истинското си национално и историческо име – бошнаци. „По този начин идентичността на нашия народ се свързва с името на страната и на държавата, в която живеем. Бошнаците са носителите, хранителите и пазителите на босненската държавност в течение на много столетия.“ През последните сто години босненските мюсюлмани се лутали, те все вървели след събитията и никога не им било ясно кои са. „Ние бяхме обект на чужди интереси.“ Постоянно казват, вика Филипович към делегатите, че мюсюлманите не трябвало да са бошнаци, защото тогава щели да имат претенции към цяла Босна и Херцеговина. Но бошнаците имат право над страната, в която живеят: „Нашата държава е Босна и това е същата държава, която нашите предци са създали преди 1200 години, защитавали са и са ни предали, за да я пазим и възстановяваме, ако някой я разруши.“

С единодушно приетата промяна на националното име приключва мъчителният процес на самооткриването и формирането на нация на босненските мюсюлмани, които като босненските сърби и босненските хървати са със славянски произход. „Лутането“ започва с изтеглянето на османската администрация след окупацията на Босна от Австро-Унгария през 1878 г. Босненските мюсюлмани – потомци на православни и римокатолически християни, преминали към исляма предимно през ХVІ и ХVІІ в., в продължение на столетия заемат привилегировано социално и политическо положение спрямо християнските поданици на султана. Те не са турци, въпреки че са били наричани или сами са се наричали така. По онова време „турчин“ е синоним на мюсюлманин и няма етническо значение. За славяните мюсюлмани, които столетия наред се идентифицират с Османската империя, светът се срива с отстъплението на османците. Те се чувстват несигурни, изолирани, без родина, оставени сами на себе си. Да останат ли в Босна и да живеят като мюсюлмани под християнска власт? Или да се преместят в райони, които все още са под контрола на султана? Те се колебаят между съпротива, приспособяване и емиграция.

На едно място в своя роман „Мостът на Дрина“ (Na Drini ćuprija) Иво Андрич описва чувствата на възрастни мюсюлмани в източнобосненския град Вишеград през лятото на 1913 г., след като Османската империя загубва почти всички европейски територии. Спокойно можем да си представим, че всичко това, което Андрич пише за тяхното настроение, отговаря на чувствата на босненските мюсюлмани и в Сараево след оттеглянето на османците през 1878 г.: „И сега ето че доживяха тая власт като фантастичен морски отлив изведнъж да се оттегли и да отстъпи нейде в безкрая, а те останаха тук като водно растение на суша, излъгани и застрашени, изоставени на себе си и на своята зла съдба. Всичко е дадено от бога и всичко това, без съмнение, е дело на божия промисъл, но за човека е тежко да го схване; дъхът му спира и свят му се вие, а непрестанно усеща как земята под него се измъква подмолно като килим, и как границите, които би трябвало да са непоклатими и трайни, стават подвижни и променливи, отместват се, отдалечават се и изчезват като своенравни пролетни потоци.“[1]

Политическият и общественият ред на Османската империя през столетията почива на верски основи. Поданиците се разделят и управляват според тяхната религиозна принадлежност, а не според езикови или етнически критерии. Православните християни, арменците и евреите образуват т.нар. миллети. Понятието идва от арабската дума „milla“ (религиозна общност, вероизповедание). До създаването на самостоятелна българска църква през 1870 г. всички поданици на султана – православни християни, т.е. славяни, гърци, албанци или власи, съответно арумъни – принадлежат формално към „рум миллет“ независимо от техния език и етнически произход. Думата е производна от понятието „ромеи“ (на гръцки: „romaioi“). Като „ромеи“ или „римляни“ се определят православните жители на Византийската империя, произлязла от източната половина на Римската империя. Османците наричат „румели“ (римска страна) владените от тях територии в Югоизточна Европа, които преди са принадлежали към Византийската империя.

Трите миллета получават правото на известно самоуправление, преди всичко в сферата на църковните и гражданскоправните дела. То обаче стига само дотам, където се засягат интересите на мюсюлмани или на османската държава. Християните наистина имат статута на „защитени“, но в някои отношения са ощетени. Те например трябва да плащат поголовен данък, нямат право да носят оръжие. Държавната власт третира християните различно в зависимост от региона и времето – отношението ѝ варира между толерантност, дискриминация и брутална репресия – най-вече след въстания. Начело на миллета стои най-висшият сановник на съответната религиозна общност, в случая с рум миллета това формално е патриархът в Константинопол. Така по времето на османското владичество той играе важна политическа роля – все пак отговаря пред султана за всички православни християни на Балканите. Едва с разпространението на националистическите идеи и създаването на етнически дефинирани национални държави през втората половина на ХІХ в. и през първите десетилетия на ХХ в. верските идентичности се превръщат в етнически. Религиозните общности стават нации.

Със засилването на сръбския и хърватския национализъм през последните десетилетия на ХІХ в. за босненските мюсюлмани все по-остро възниква въпросът за тяхната собствена идентичност. За разлика от православните босненски сърби и католическите босненски хървати по онова време, те не развиват национално самосъзнание. Решаваща роля за разбирането им за самите тях играе ислямът, определял техния начин на живот и мислене столетия наред. Сърбите гледат на мюсюлманите като на ислямизирани сърби, хърватите – като на ислямизирани хървати. Не минава много време и сърбите, и хърватите предявяват териториални претенции. Те спорят за „притежаването“ на мюсюлманите и по този начин за политическото надмощие в Босна и Херцеговина. Но повечето босненски мюсюлмани, които не разбират от национални класификации, не се чувстват нито сърби, нито хървати, а нещо друго. Какво точно обаче, не е ясно. Австро-унгарската администрация иска да сложи край на това състояние на неопределеност. Тя си поставя за цел да създаде регионално дефинирана нация под наименованието „бошнашка“, която обединява и трите религиозни общности. Общия език на мюсюлманите, сърбите и хърватите тя нарича „босненски“. Тези усилия се дължат основно на политически причини. С образуването на отделна босненска нация трябва да се създаде противовес най-вече на сръбския национализъм, който се разпростира и върху живеещите в Босна сърби и заплашва австро-унгарската власт. Става дума за защита от териториални претенции и политически при­своявания. В началото на ХХ в. обаче проектът е изоставен – преди всичко сръбският, но и хърватският национализъм вече твърде силно са привлекли в орбитата си елитите на босненските сърби и на босненските хървати. Те се чувстват съответно сърби и хървати и не могат да си представят да се определят като босненци. Надрелигиозната национална концепция на Хабсбургите е отречена и от повечето босненски мюсюлмани. Те също не искат да са бошнаци.

В създаденото през 1918 г. кралство на сърби, хървати и словенци, което през 1929 г. е преименувано на Кралство Югославия, Босна и Херцеговина изчезва от политическата карта като административна единица. Във времето между войните регионът остава средоточие на сръбските и хърватските интереси. Въпросът за националната идентичност на босненските мюсюлмани възниква отново с цялата си острота едва след победата на партизаните на Тито през Втората световна война, защото Босна и Херцеговина става една от шестте републики в новата югославска федерация. Всяка от тях има основна нация, само Босна и Херцеговина няма. Няма босненска, бошнашка, както и мюсюлманска нация, а само сръбска и хърватска. Отношението на комунистите към босненските мюсюлмани е противоречиво. Първоначално те хранят надежда, че в хода на икономическата и социалната модернизация мюсюлманите, които се смятат за „национално неопределени“, скоро ще се дефинират като сърби или като хървати с ислямско вероизповедание. Тази надежда обаче се оказва погрешна. При първото преброяване на населението след Втората световна война през 1948 г. за мюсюлманите се въвежда категорията „мюсюлмани без народност“. Само малцина се декларират като сърби или хървати. В повечето случаи това са въодушевени комунисти. През 1953 г. повечето босненски мюсюлмани се вписват в новосъздадената графа „югославяни без народност“. При преброяването от 1961 г. комунистите въвеждат трето понятие: „мюсюлмани в смисъл на етническа принадлежност“. Така за първи път изобщо славяните мюсюлмани в Босна и Херцеговина се разглеждат като отделна етническа група. Определят я обаче като такава, която „не може да се дефинира национално“. Все пак се осъзнава, че мюсюлманите не искат да са нито сърби, нито хървати.

Решаващата крачка се прави през 1968 г. в хода на политическата децентрализация на югославската федерация. На заседание на Централния комитет на Съюза на комунистите на Босна и Херцеговина мюсюлманите със сърбохърватски майчин език биват признати за основна нация въпреки мощната съпротива на босненските сърби и на босненските хървати. Повишавайки политическото значение на мюсюлманите, партията признава, че те са отделен народ. След забележителна промяна във възгледите сега се обяснява, че се е оказало вредно да се принуждават мюсюлманите да се определят като сърби или като хървати.

Против волята на босненските сърби и хървати при преброяването на населението през 1971 г. е включена графа „мюсюлманин в смисъл на нация“. Още недоволство предизвиква обстоятелството, че не само мюсюлманите в Босна, а всички славяни мюсюлмани в Югославия, които говорят сърбохърватски, получават възможност да отговорят на въпроса за тяхната национална принадлежност с „мюсюлманин“. Македонските комунисти се страхуват, че торбешите, които говорят македонски, в бъдеще също биха могли да се декларират като мюсюлмани и да се отдръпнат от македонската нация. А официално всички славяни мюсюлмани в страната са македонци и в национален смисъл. През 1974 г. босненските мюсюлмани са включени в югославската Конституция като шеста основна нация редом със словенците, хърватите, сърбите, черногорците и македонците. Има обаче важна разлика с останалите пет нации: Босна и Херцеговина се определя като държава на мюсюлманите, на босненските сърби и на босненските хървати.

Създаването на отделна нация цели да даде възможност на босненските мюсюлмани – третата по големина група от населението след сърбите и хърватите, да се идентифицират с конкретна република. Това е умел политически ход от страна на Тито. Както по времето на австро-унгарското управление, създаването на „буферна“ нация трябва окончателно да отнеме основанията на сърби и хървати да предявяват претенции към босненски територии и да обявяват мюсюлманите за част от собствената си нация.

Има обаче и още една причина за признаването на мюсюлманска нация. Мюсюлманските държави играят важна роля в концепцията на Тито за необвързаност. Издигането на босненските мюсюлмани в нация е прието със задоволство в страните, ухажвани от Белград. По онова време комунистите решително отхвърлят понятието „бошнак“ – производно от името на страната Босна. Мотивът: от такова определение мюсюлманите биха могли да заключат, че те са единствената основна нация в Босна и Херцеговина, т.е. републиката е само тяхна, а не едновременно и на босненските сърби, и на босненските хървати. По този начин щяло да се разруши и без това нестабилното равновесие на трите определящи нации със съществени последици не само за Босна, но и за цялата федерация.

По политически причини тъкмо комунистическата партия, която е силно повлияна от атеизма, дава на създадената от нея нация религиозно име. Но новото наименование е спорно и за босненските мюсюлмани, преди всичко за онези, които не са вярващи. Новото национално име има своите слаби страни. Когато се има предвид нацията, думата „мюсюлманин“ (Musliman) се пише с главна буква „М“. Когато става дума за религиозната принадлежност, думата се пише с малка буква (musliman). Разграничаването на националната от религиозната принадлежност само чрез писането с главна или с малка буква допринася повече за объркване, отколкото за яснота, особено в западната чужбина.

Как може мюсюлманите да са отделна нация? Сега в Босна и Херцеговина има мюсюлмани с главно „М“ и с малко „м“. Вторите са вярващите мюсюлмани. Те съставят малцинство. Повечето мюсюлмани с главно „М“ не са мюсюлмани с малко „м“. Те могат да бъдат наречени немюсюлмански мюсюлмани. Много от тях водят светски живот и нямат връзка с религията, за други ислямът в най-добрия случай има културна стойност. Те са мюсюлмани с главно „М“ най-вече заради това, защото не искат да са сърби и хървати. Така много мюсюлмани приветстват признаването на мюсюлманска нация и виждат в него голяма крачка напред. Те обаче имат трудности при употребата на религиозното наименование за националната им идентичност. Въпреки това понятието „мюсюлманин“ се налага като име на нацията. При следващите преброявания на населението голямото мнозинство отговаря на въпроса за националната си идентичност с „Мюсюлманин“.

Впоследствие босненските комунисти полагат големи усилия да изпълнят понятието „мюсюлманин“ с главно „М“ със светско съдържание и да омаловажат значението на исляма за националната идентичност. В същото време обаче те трябва да оправдаят по някакъв начин въвеждането на понятието „мюсюлманин“ като наименование на нация най-вече защото религиите всъщност вече би трябвало да са превъзмогнати. Това е сложен шпагат, трудно решима дилема. Стават модерни дискусиите за етногенезата на босненските мюсюлмани и образуването на тяхната нация. Задачата се състои в това да се намери доказателство, че мюсюлманите са народ, чиито корени се простират чак до времето преди османците да завладеят тези територии през 1463 г. Трябва да се удостовери непрекъснатото му съществуване назад до средновековното босненско кралство, постигнало най-големия си териториален обхват през последните десетилетия на ХІV в. Така за предци на мюсюлманите се обявяват богомилите и привържениците на „Босненската църква“, успяла да запази своята самостоятелност между западнокатолическите и източноправославните влияния. Богомилите – движение, възникнало през Х в. в района на днешните Македония и България, отричат църковната йерархия и църковните владения. Във виждането на защитниците на мюсюлманската национална теза притиснатите от двете големи църкви босненски богомили масово са преминали към исляма. По този начин те са запазили своята босненска идентичност.

„Босненската църква“, за която има малко сигурни сведения, е разпространена в средновековна Босна, но губи влияние още в десетилетията преди завладяването от османците. Не е ясно също дали богомилите са нейни основатели или привърженици. В католическите източници – други почти няма – членовете на „Босненската църква“, които наричат себе си „християни“ (krstjani), са заклеймени като еретици. Зад тази отрицателна оценка се крият преди всичко властово-политически интереси. Това важи например за унгарските крале, които таят амбиции към босненската територия. Днес науката смята за отживелица тезата, според която успехът на ислямизацията в Босна се дължи на това, че заради преследването от страна на традиционните църкви привържениците на „Босненската църква“ масово са приели исляма. По онова време католици и православни също преминават към исляма. Възможно е обаче точно неясните църковни взаимоотношения и свързаната с това слабост на традиционните местни християнски църкви да са причина тъкмо в Босна и в Херцеговина – допирната точка между латино-католическия Запад и православния Изток, особено много християни да приемат исляма.

Едва през 1990 г., когато белезите за разпада на Югославия се множат, в Босна отново пламват ожесточени дискусии за името на нацията и определянето на националната идентичност на мюсюлманите. Процесът на националното самооткриване, който сега започва с нова сила, се разбира и като освобождаване от оковите на комунизма. Така през юни 1990 г. в „Холидей ин“ се провежда конгрес на тема „Босна и бошнаците“. Централен отново е въпросът за ролята на исляма и османското наследство. Дали религията е основополагаща, или за мюсюлманската нация трябва да се приеме светска дефиниция? Преди всичко индиферентни към вярата мюсюлмани настояват за откъсване на понятието за нация от религиозната принадлежност. Те се застъпват за замяната на понятието „мюсюлманин с главно „М“ с националното име „бошнак“ – производно от наименованието на територията. Мненията се различават и по въпроса дали понятието „бошнак“ трябва да обхваща само живеещите в Босна и Херцеговина мюсюлмани със славянски произход, или и тези от другите югославски републики, които също се декларират като „мюсюлмани“ с главно „М“ при преброяванията на населението от 70-те години насам. Някои отиват още по-далече. Според тях понятието „бошнак“ в смисъл на надрелигиозна и разкъсваща етническия корсет концепция трябва да включва и босненските сърби и хървати, които признават съществуването на обща босненска традиция. Само че в началото на 90-те години на ХХ в. тези идеи имат още по-малко изгледи да се реализират отколкото през последните десетилетия на ХІХ в.

Религиозните сили в управляващата мюсюлманска Партия за демократично действие на Алия Изетбегович отхвърлят националното име „бошнак“. Те се обявяват за тясна връзка на мюсюлманската нация с исляма и неговите традиции и ценности. В религията те виждат най-важния елемент на националната идентичност на мюсюлманите. Още във времето преди разпада на Югославия партията на Изетбегович иска да представлява всички славяни мюсюлмани в югославската многонационална държава. Босна и Херцеговина трябвало да бъде духовната родина на всички мюсюлмани с главно „М“. По онова време в управляващата партия все още надделява онова крило, което може да се определи като ислямско. Светските защитници на концепцията за бошнаците не успяват да се наложат. Скоро обаче това се променя.

През септември 2014 г. литературният критик и есеист Мухамед Филипович ме приема в малкия си кабинет в една доста захабена сграда от времето на социализма в центъра на Сараево, където се помещава Академията на науките и изкуствата. Малкото помещение е натъпкано с книги и ръкописи. Роденият през 1929 г. в Баня Лука Филипович от десетилетия насам е сред водещите мюсюлмански интелектуалци в Босна. През 1988 г. напуска комунистическата партия. Той е един от основателите на мюсюлманската Партия за демократично действие, която се създава през май 1990 г. Още през септември същата година обаче Филипович и други поддръжници на бошнашката национална концепция са изключени от партията. Тогава Филипович обвинява Изетбегович, че се стреми към „ислямизиране на етническата идентичност“. Заедно с Адил Зулфикарпашич, завърнал се малко преди това в Босна от изгнание в Цюрих, Филипович основава Мюсюлманско-бошнашката организация. На първите свободни парламентарни избори, които се провеждат на 18 ноември и 2 декември 1990 г., тя няма никакви шансове срещу Партията за демократично действие на Алия Изетбегович. Както и се очаква, етнически дефинираните партии на мюсюлманите, сърбите и хърватите са ясните победители на тези избори. Във времето на криза и растяща несигурност хората се събират около своите национални водачи. Сътрудничеството със Зулфикарпашич трае кратко. Скоро Филипович основава собствена партия – Либералната бошнашка организация.

Още през 1961 г., разказва Филипович в кабинета си, на заседание на Съюза на комунистите той заявява, че нациите няма да изчезнат просто така, защото всички те имат собствена история и култура. Също толкова илюзорна е и надеждата, че един ден мюсюлманите ще се обявят за сърби или хървати. Тъй като в следващите години това не се случва, комунистите се хващат за идеята да дефинират бошнаците като мюсюлмани в смисъл на нация. Чрез избора на религиозно име обаче нерелигиозните бошнаци остават изключени. На тях не им остава нищо друго, освен при преброяванията на населението да се декларират като югославяни или като босненци[2]. Филипович подчертава, че още при дискусиите през 1990 г. е настоявал мюсюлманите да се преименуват в бошнаци: „Ние сме бошнаци. Мюсюлманин е име, което ни беше наложено от комунистите.“ Затова го обявили за бошнашки националист. Обвинявали го, че иска да измисли несъществуваща нация.

После той говори за случилото се на 27 септември 1993 г. в мазето на „Холидей ин“. Участници в „Бошнашкото събрание“ разказали, че след края на събитието в онзи ден президентът Изетбегович събрал политическото ръководство на тайна среща в мазето на хотела. Според тях причина била заплахата да се провали създаването на отделна мюсюлманска държава, тъй като повечето оратори се обявили против. Филипович е убеден, че въпреки негативното говорене Изетбегович не е отхвърлял разделянето на страната още в началото на войната. Когато Филипович разбира, че водещи политици коват съответните планове в мазето на „Холидей ин“, отива при тях и ги пита за намеренията им. Присъстващите политици – сред тях е и Харис Силайджич, отговарят: „Искаме да разделим Босна и Херцеговина, искаме да създадем отделна мюсюлманска държава.“ Филипович повишава глас: „Нима тук има само предатели? Как може да погребвате държава, за която все още умират хора?“ Тогава се обръща гневно към Изетбегович, който седи в един ъгъл на стаята: „Какво правиш ти тук, кой ти е дал право? Защо не казваш на хората, че сме загубили войната и трябва да приемем западния диктат? Защо действаш тайно? Как можеш да участваш в разрушаването на босненската държава, която е на повече от хиляда години?“ Филипович напуска стаята вбесен, както самият той разказва. За него случилото се в мазето е заговор.

В разговор през септември 2014 г. Харис Силайджич и Еюп Ганич омаловажават значението на „Бошнашкото събрание“. Силайджич отрича да знае за тайно заседание в мазето. Той не си спомня и какво се е говорило на събитието. Забравил е също, че той самият е взимал думата. И двамата обаче твърдят, че тогавашното ръководство никога не е разглеждало възможността за разделяне на Босна.

На „Бошнашкото събрание“ освен президента Изетбегович някои водещи мюсюлмански интелектуалци също променят мнението си по отношение на името. Причините за внезапния обрат във възгледите са различни. Всички те са свързани с войната и с плана за разделяне на страната, който тогава лежи на масата. От една страна, названието „мюсюлманин“ с главно „М“ има нужда от обяснения, особено на Запад, и постоянно създава объркване. Освен това противниците обвиняват мюсюлманите, че искат да създадат в центъра на Европа ислямска държава на религиозен принцип, която може да се превърне в сериозна заплаха за западния свят.

Става дума обаче за нещо повече от съобразяване със западната чувствителност. Филипович свързва смяната на курса по въпроса за името при президента Изетбегович с планираното обявяване на самостоятелна мюсюлманска държава. Изетбегович бил прозрял, че само народ с истинско национално име може да има собствена държава. Застъпниците на разделянето на Босна според Филипович също изхождали от това, че Западът никога няма да допусне в центъра на Европа да възникне държава, която нарича себе си мюсюлманска. Когато се прави промяната на името, явно много мюсюлмани смятат, че териториалното разделение предстои. По­сланието е еднозначно: мюсюлманите, които, свързвайки се по-тясно със страната Босна, се наричат бошнаци, по този начин във времето на най-голяма беда подчертават претенциите си към Босна и Херцеговина. В декларацията за националното име, съставена от Мухамед Филипович, се казва, че с връщането на историческото име „бошнак“ бошнаците се свързват тясно със страната си Босна и нейната държавническа традиция, с босненския език, с историята и духовната традиция на страната. За Филипович бошнаците са „потом­ците на всичко това, което е Босна като страна, държава и исторически субект.“

За много мюсюлмани това решение е изненада. Те вече са свикнали с националното си име. То е част от тяхната идентичност. В материала си за събитието на 27 септември 1993 г. един босненски журналист пише: „Нощта на събранието беше съдбоносна. Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци.“ Понятието не е ново. Понякога то е използвано за босненските мюсюлмани и по времето на Османската империя. Но тогава наименованието има само регионално, а не етническо или национално значение.

През 90-те години на ХХ в. обаче много мюсюлмани намират понятието „бошнак“ за изкуствено и остаряло. Трябва да свикнат с него. Няколко месеца по-късно националното наименование „бошнак“ влиза в Конституцията. Новата терминология се използва и в споразуменията от Дейтън, които прекратяват войната в Босна през ноември 1995 г. По този начин става ясно, че националното понятие „бошнак“ се отнася само за мюсюлманите, докато наименованието „босненец“ включва всички жители на Босна и Херцеговина – бошнаците, босненските сърби, босненските хървати и членовете на всички малцинства.

В началото на 90-те години сред бошнаците съществува тенденцията да разглеждат Босна и Херцеговина като република на бошнаците, като принизяват сърбите и хърватите до малцинства. Но не само противниците във войната, но и босненските сърби и босненските хървати, които смятат Босна и Херцеговина за своя държава, решително отхвърлят такива претенции. Мнението им се подсилва от твърденията на бошнашки интелектуалци, че дефинирането на Босна като държава с три основополагащи нации е комунистически конструкт, изграден върху лъжи. След решението за промяна на националното наименование един хърватин от Сараево нарича понятието „бошнак“ „империалистическо име“: „Сега хърватите и сърбите са само наематели в Босна.“ Решението езикът да се нарича „босненски“ вместо „бошнашки“ също среща съпротивата на босненските сърби и хървати. В това те виждат „неглижиране на тяхното съществуване в Босна и Херцеговина“. В Република Сръбска – т.е. в сръбската част на страната, и до днес езикът на бошнаците официално не се нарича „босненски“, а се описва като „езика на бошнашкия народ“.

След решението на 27 септември 1993 г. не е сигурно дали мюсюлманското население ще приеме утвърдената промяна на името. Първият тест в това отношение е преброяването на населението през октомври 2013 г. Резултатите показват, че бошнаците до голяма степен са сменили мюсюлманската с бошнашка идентичност. Оказват се неоснователни опасенията, че голяма част от бошнаците могат да се декларират както по времето на Тито като мюсюлмани с главно „М“ или като босненци и по този начин да отслабят нацията на бошнаците. Само съвсем малко от тях постъпват по този начин. Преди преброяването Мухамед Филипович критикува всички онези, които смятат да се запишат като босненци, за да избегнат национално определение. По този начин те щели да предадат националната идентичност на бошнаците, прикривайки се зад паравана на демокрацията. Двадесет години след свикването на „Бошнашкото събрание“ за Филипович обявяването на принадлежност към бошнашката нация все още е въпрос на оцеляване.

След като на 27 септември 1993 г. босненските мюсюлмани за една нощ стават бошнаци, за останалите мюсюлмани в другите части на разпадналата се многонационална държава възниква въпросът дали в бъдеще да продължат да се наричат мюсюлмани в национален смисъл и по този начин да принадлежат към вече несъществуваща нация, или също да се определят като „бошнаци“, въпреки че нямат родствени връзки с Босна. Пред тази дилема са изправени мюсюлманите със славянски произход в южносръбския Санджак Нови пазар и в Черна гора. Същия въпрос си задават и торбешите в Македония. Отговорите са различни. В Санджак Нови пазар днес значителното мнозинство от мюсюлманите се определят като бошнаци. Причините за това са предимно исторически. По времето на османското владичество областта столетия наред е част от Босна. След Балканските войни от 1912–1913 г. Санджак е разделен между Сърбия и Черна гора. Мюсюлманите със славянски произход, които живеят в Черна гора, са разединени по въпроса за националното определение. При преброяването от 2011 г. почти една трета от тях, а именно 20 537, се декларират като мюсюлмани в национален смисъл, както по времето на Тито. 53 605 пък се записват като бошнаци, много от които живеят в черногорската част на Санджак. В селата на торбешите в Македония само единици се определят като бошнаци.

Много по-разпространена е бошнашката опция сред славяните мюсюлмани в Гора – т.нар. горани (горски обитатели). Те живеят в десет села в Албания, в две в Македония, както и в 18 в Косово, някои разположени на височина над 1500 метра. За много сърби гораните, чийто брой се оценява на 15 000 до 20 000, са ислямизирани сърби, за много албан­ци пък са славянизирани албанци. Някои македонци претендират, че всички горани принадлежат към тяхната нация, и то въпреки че при последното преброяване в Косово през 2011 г. никой не се декларира като македонец. Националистично настроени бошнаци в Босна и Херцеговина разглеждат мюсюлманите в Гора като твърда част от бошнашката нация. В техните очи Босна все още е, както по времето на Тито, майката на всички славяни мюсюлмани от някогашна Югославия, дори на целите Южни Балкани. В България е широко разпространено схващането, че гораните са ислямизирани българи, също като помаците. Съответно едните наричат езика на гораните сръбски, другите – македонски, бошнашки или български. За да се защитят от чужди претенции и като израз на бунт срещу всякакво присвояване на езика им, много горани определят местния славянски говор като „нашенски“ (našinski).

В по-новата история самите горани се дефинират по различни начини, както показват резултатите от югославските преброявания на населението: през 1961 г. половината от тях се декларират като турци; през 1971 г., 1981 г. и 1991 г. – по времето, когато все още няма бошнаци, повечето отговарят на въпроса за етническата принадлежност с „Мюсюлманин“. Днес част от жителите на Гора се смятат за горани в етнически смисъл, други – за бошнаци. Привържениците на двете опции са убедени, че само по този начин могат да запазят собствената си идентичност срещу всички оспорвания отвън. В Конституцията на Косово, която влезе в сила през юни 2008 г. – няколко месеца след обявяването на независимост, и двете са признати за отделно малцинство. Бошнаците имат право на три от двадесетте места, запазени за малцинствата в 120-членния парламент. За гораните е определено едно-единствено място.

В случая две неща са забележителни: етническата категория „Мюсюлманин“, която почива върху комунистическа концепция, надживява залеза на създадената от Тито Югославия. Освен това като бошнаци се определят също и мюсюлмани със славянски произход, които са извън Босна и Херцеговина и нямат връзка с Босна или с Херцеговина. А и техните предци не са дошли на все още владените от османците Южни Балкани след окупацията на Босна от Австро-Унгария през 1878 г., а са живели там преди това.

На 27 септември 1993 г. „Бошнашкото събрание“ в Сараево отхвърля създаването на три държави в състава на свободен босненски съюз. Все пак подписаното на 14 декември 1995 г. в Париж Дейтънско споразумение фактически въвежда разделение предимно по етнически критерии, въпреки че общата държава остава в признатите от международното право граници. Хърватите и бошнаците обаче не получават собствена част от страната, за разлика от сърбите, които получават Република Сръбска. Те заедно образуват бошнашко-хърватската федерация, която се състои от десет кантона, създадени също по етнически критерии. Босна и Херцеговина е сложно държавно образувание със заплетени начини за взимане на решения и неконтролируемо разраснала се бюрокрация. Конституцията е анекс към мирния договор. Както по времето на социалистическата югославска многонационална държава в нея преобладава етнически-националният принцип с неговите квотни разпределения. Дълбоко вкорененото мислене в етнически категории се циментира още по-твърдо, идентичността се редуцира до етническо-националната компонента. Така жителите на страната се възприемат на първо място като сърби, като хървати и като бошнаци и чак тогава, ако изобщо го правят – също и като граждани на Босна и Херцеговина. Етническото разделение е институционализирано. Политиците са се настанили удобно в тази система и печелят от нея. Те уверено се въртят в откъснатия си от реалността свят, далече от нуждите на потъналото в апатия население, докато множество добре образовани специалисти напускат страната. Писнало им е от национализъм, безстопанственост и корупция. Те са загубили надежда, че нещо ще се промени. Обаянието на Европейския съюз е избледняло, а влизането на тяхната страна в него се е отдалечило много. Босна и Херцеговина е дълбоко разделена, държавата функционира лошо. Наложената в Дейтън на страните в конфликта Конституция с нейните възможности за вето и блокиране на решения се оказва пречка за политическото и икономическото развитие, както и за по-нататъшната интеграция в Европейския съюз. Тя е правена като преходна Конституция, а не като трайно решение. След края на войната се е смятало, че босненските политици бързо ще се обединят около промени, ако стане ясно, че са необходими. Това обаче се оказва голяма заблуда.

Босна и Херцеговина все още е държава, която повечето ѝ жители не желаят в този ѝ вид. Босненско-сръбските политици я смятат за урод, роден от Запада. Те биха предпочели да отделят своята част от Босна и да я обединят със Сърбия. Според бошнашките политици сръбската част е продукт на етнически прочиствания, дори на геноцид. Босненските хървати се смятат за несправедливо третирани и с ограничени права във федерацията, в която те са малцинство спрямо бошнаците. Сърбите се ориентират по Сърбия, а повечето босненски хървати имат паспорти на Република Хърватия. Това, което липсва или присъства само в зачатък, са съзнанието за държавна принадлежност и босненската идентичност, която да разкъса етническите окови.

Друг проблем е, че политическите служби и постове в администрацията се раздават на етнически принцип. Бошнаци, сърби и хървати са представени в политическите институции спрямо техния дял от населението. Дейтънската конституция дори съдържа параграфи, които според присъда на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. противоречат на принципа за равноправие и нарушават основно човешко право. Може да се говори за институционално утвърдена дискриминация – в тричленния държавен президиум и във втората камара на парламента (Палатата на народа) могат да бъдат избирани само бошнаци, босненски сърби и босненски хървати, т.е. представители на основните нации, но не и членове на малцинства. Ощетени са и всички онези, които съзнателно отказват да бъдат притискани в етнически корсет и се определят като босненци, а не като бошнаци, като сърби или като хървати. В джунглата от етнически пропорции те обикновено отпадат при раздаването на политическите постове. А който, независимо по какви причини, цени гражданството по-високо от принадлежност­та към определен народ, дори бива наказван. С фиксацията върху трите основни нации – критици говорят за „терор на конститутивните народи“ – се пречи тъкмо на това, за което западните политици неуморно настояват: общ босненски патриотизъм, надмогнал етническите разделителни линии.

[1] Андрич, Иво, „Мостът на Дрина“, С. 1964, превод от сръбски: Лилия Кацкова. – Б.пр.
[2] „Според Речника на българския език двете названия за лице от основното население на Босна и Херцеговина са „босненец“ и „бошнак“. Названието „босненец“ е по-общо и се основава на териториален и граждански принцип, като отпраща към лицата, населяващи държавата изобщо, включително и тези, които не са представители на ислямизираните славяни. Названието „бошнак“ е по-тясно и означава именно мюсюлманизираното славянско население, което е част от населението на Босна и Херцеговина.“ (Служба за езикови справки и консултации, Институт за български език – БАН.). – Б.пр.