На 14 февруари художникът Валентин Ангелов подреди изложба в столичната галерия „Ракурси”. Тя съдържа 27 работи – масло, пастели, рисунки, колажи. Изложбата ще продължи до 2 март.
Чакай да разпънем телескопа на времето. Беше през 1981 година. По същото време като сега, пак едни такива февруарски студове. Беше през една дълга неделя в поделението в Мусачево. Ако излезеш през КПП-то на поделението и пресечеш шосето, отсреща ще нагазиш в нивите. И ние с Вальо излязохме от поделението. Само че не през КПП-то, а по-надолу, през една дупка в оградата. Отидохме в кафевите, поръсени със сняг ниви отсреща, далеч навътре, и с бинокъл да не могат да ни видят. Намерихме една падина и залегнахме. Окопахме се хубаво в студената земя. И единият от нас извади от джоба на шинела си бутилката коняк „Слънчев бряг”. В джоба на шинела се побираше бутилка „Слънчев бряг”.
Гледам сега назад през телескопа на времето, това са трийсет и седем години оттогава и се мъча да се сетя за какво сме си говорили в студения окоп, докато надигахме бутилката „Слънчев бряг”. Защо помня тъкмо този дълъг сив студен неделен следобед в окопа на нивите срещу поделението в Мусачево? Дали не е било защото тогава двамата сме се опитали да погледнем към днешния ден? Ако е било така? Какво видяхме тогава, Вальо? Какви бяха мечтите ни?
Навярно сме виждали това, за което разказват днес картините ти. Ти си бил честен към себе си и към картините си, когато си озаглавил изложбата си „Нарисувани сънища”. Защото старите ни младежки мечти често имат свойството да се обаждат, облечени в кожите на сънища. Така те не носят никаква отговорност.
Музикалната кутия, която може да свири вечно, защото е изработена от най-шантавия майстор. Наистина, тя ще свири най-простата мелодия, но колко му трябва на човек – да си подсвирква безспир трите тона от песничката на коса, докато крачи напред. Толкова му трябва.
Или Гложенският манастир, който тогава още нямаше даже име, но го видяхме. И запомнихме за цял живот, че духовните обиталища изглеждат така: отвънка крепост, а отвътре – старо дърво, бакър и тишина.
И как мина ангел видяхме тогава, по калдъръма на площада пред катедралата – крилете му като сянка, някои ще ги забележат, а други изобщо няма да ги забележат през целия си живот…
И лъжливата русалка дълго разглеждахме, и тя беше толкова хубава за гледане, че изобщо не се замислихме за лъжливостта й.
Или вътрешният двор, с шадраванчето и зелената котка, едно изумрудено убежище в паметта, с което е добре да разполага човек, давам си сметка сега, след още трийсет и седем години живеене на живота подир онези двайсет.
Последните ти няколко картини, ако обиколиш стените на галерията по часовниковата стрелка, са с морска тематика. Това е правилно. Това е справедливо. Колкото и да върви по пътя си човек, винаги ще стигне до морето.
Ей го опаловият час на морския залез, който за миг превръща трохите на деня в съкровища.
Тук е и забравеният пристан, с накамарените една върху друга лодки. Те можеха още много да обикалят, да видят чудни пристанища. Но сега стоят тук и обрастват с миди, и солта на тъгата бавно ги разяжда.
Помниш ли, Вальо? Като изпихме коняка, ни щукна да отидем на купон в София. Вече се беше смрачило. Спряхме един празен рейс, добрият шофьор ни качи, легнахме на пода в рейса, за да не ни видят от поделението и се изтърсихме, както си бяхме с въшкарниците, в столицата. Но тъкмо в разгара на купона, в два през нощта, когато започват най-дългите блусове и момичетата стават гъвкави като котки, трябваше да се връщаме обратно. Защото трябваше да изминем 25 километра на бегом, колкото е разстоянието от София до Мусачево, тъй че в шест сутринта да сме в строя.
Тичахме. В гърлото ми замириса на кръв. Спирах да почивам. Давай, викаше ти край мен. Ти някак знаеше, че не бива да се спира. Изобщо не бива да се спира.
В шест бяхме в поделението.
Ето този урок научих от теб. Че не трябва да се спира. Нищо че в гърлото ти мирише на кръв.
И докато сега чакам жена ми да свърши работа и да я взема с колата и се мотая из пазарчето „Красно село”, оковано отвред с високите неони на казината, (още едни продавачи на мечти, само че професионални), докато гледам как продавачите на плодове и зеленчуци един по един завиват сергиите си с чергила и сергиите заприличват на налягали двугърби камили, а продавачите на плодове и зеленчуци за миг, в този опалов час – на пътешественици, тъкмо те, които цял живот не мръднаха оттук, си мисля за твоите лодки в Забравения пристан. Те не са нужни вече на никого. Така и ще си изгният.
Но преди 37 години ние знаехме, че те са наши. И можем да се качим на тях и да отплаваме накъдето си щем.
Това някакси на мен ми стига.
Пазарчето „Красно село”. Моето Макондо. Моята Барселона. Моята Виена.
Нищо, че от това знаене в гърлото ми замирисва на кръв.
