Повод за следващите ми разсъждения са забраните на сръбските гранични власти да се внасят в страната им български книги с историографско съдържание – книги, които не са заплаха за националната сигурност на Република Сърбия според нейната конституция, и които не съдържат текстове на расова омраза, религиозна нетърпимост и призиви за някаква форма на насилие. В случая имам предвид трите тома на „Съдбата на българите в Западните покрайнини“, съставени и издадени от Граждански комитет „Западни покрайнини“, както и книгата на Едвин Сугарев „Елегия за Краището“.
На 2 юли 2023 г. на ГКПП Олтоманци не бяха допуснати петдесет броя от споменатата книга на Сугарев. Те бяха предназначени за представянето на книгата в Културно-информационния център на българите в Босилеград. На 9 август 2023 г. по същия начин бе възпрепятствано свободното пренасяне на три екземпляра от същата книга и на трите тома на „Съдбата на българите в Западните покрайнини“. Сръбските гранични власти не са могли да обосноват законността на поведението си. Така въпросните книги, макар и без разумно обяснение, са разпознати като опасни.
Трите тома на „Съдбата на българите в Западните окрайнини”, издадени в София през 2010 г., 2019 г. и 2021г., са дело на екип от български интелектуалци: историци, дипломатически служители, правозащитници, богослови, свещеници, лекари, преподаватели във ВУЗ, адвокати, както и на председателя на Сдружение „РАДКО“ в Македония. В първия том преобладават историографските материали, осветляващи по-далечната и по-близка част от историята на Сърбия и България. Открояват се и темите, свързани с българското законодателство, с условията за евроинтеграцията на Сърбия, с проблемите, отнасящи се до религиозните права на българите в Западните покрайнини. Спират вниманието ни и текстовете, посветени на проблеми с партийните организации на местните българи, с националните малцинства в Европа, с правозащитната дейност в Западните покрайнини и с македонската българщина в Македония. Текстовете са на автори, много добре запознати с нещата, за които пишат.
Във втория том преобладават отново историческите теми. Засегнати са компетентно религиозната тема и същностни проблеми за българския институционален и обществен нихилизъм, проявяван в продължение на сто години спрямо българите в Западните покрайнини. Има текстове за ролята на Великите сили, създали абсурдната система от версайски договори след края на Първата световна война, както и за българските литературни процеси в Сърбия през един достатъчно дълъг период.
В трети том освен присъствието на историческите теми се натъкваме и на един етногенетичен анализ на шопите, живеещи в крайграничните райони (и по-далеч) на Сърбия и България. Авторите пишат за българското военно историческо наследство, за живота на българите в Западните покрайнини в социален, религиозен и политически аспект.
Нека да изтъкна, че тези три тома са ценен източник на информация за живота на българите в Западните покрайнини за един период от 100 години. Те са източник на информация и за провежданите сръбски политики на асимилация през различни периоди от време. Не са пропуснати и сведенията за нихилистичната политика, провеждана от България и продиктувана изключително от външен натиск и идеологически съображения. В томовете е оценена съпротивата и устойчивостта на българското малцинство, но се пише и за негативните тенденции за загуба на национална идентичност и религиозна отстъпчивост.
Другата задържана от сръбските власти книга („Елегия за Краището”) представлява своеобразна панорама на цялостния живот на българското малцинство в Западните покрайнини. Засегнати са всички проблеми в живота на тамошните българи: икономически, образователни, религиозни, политически, екологични, здравни, исторически и пр. Говори се за асимилационните процеси и за поведението на българските институции. Значението на книгата се определя от факта, че Едвин Сугарев е работил като генерален консул на България в Ниш в продължение на пет години. Информацията, която е натрупал при непосредственото си общуване с нашите съотечественици от Западните покрайнини, с техните партийни и неправителствени организации, с техните лидери, му е позволила да събере достатъчно ценен материал. Като добавим и контактите му с официалните сръбски власти на различни равнища и достъпа му до сведения чрез дипломатическите канали, то стойността на анализите, направени в книгата, става още по-голяма.
Чрез въпросните книги, а и чрез други печатни материали като например бюлетина, издаван от Културно-информационния център в Босилеград, от българска страна се прави опит за нов обективен прочит на общата история на двете държави. Ако в миналото робувахме на идеологически зависимости, които определяха какво може да се пише и какво не, то заради настъпилите огромни промени в Европа стана възможно да се прочетат и представят много скривани и неудобни истини от времето на Първата световна война до наши дни. Очакваше се този прочит на общата ни история да бъде съвместен и правдив и с участието на сръбските историци и интелектуалци. Оказва се, че на този етап това е невъзможно. Отново бяха извадени на тезгяха стари исторически фалшификации и митове, представящи сърбите винаги като сияен народ, комуто отнемат правото да обедини и ръководи южното славянство. Отново сърбите са представяни като жертви на омраза от съседите си, ненавиждани и гонени поради някаква балканска завист. Но те, такова е това мислене, ще се борят и ще възкръснат като птицата Феникс. Обречени били да побеждават.
Тази политика се провежда от интелектуалния елит на Сърбия, от историци, философи, преподаватели. Цялата образователна система работи за възпитаване на поколения сърби в духа на великосръбския национализъм. Трябва да се отбележи и много голямото участие и влияние на Сръбската православна църква в тези дела. Сръбското духовенство прояви недопустим етнофилетизъм най-вече по време на войните и разпада на Югославия. Вместо да осъди масовите убийства на хора, Църквата благославяше тази геноцидна политика, проведена в края на двайсети век.
Българският интелектуален елит се постара да внесе нов дух във взаимоотношенията между сръбските и българските историци. Пример за това бе поведението на неправителствената Българска военно-историческа комисия. През последното десетилетие тя се наложи като добросъвестен посредник между историческата наука и гражданските общества на Балканите. Похвални са нейните усилия за обективен прочит на общите исторически събития, за противопоставяне на създадените пропагандни митове, обслужващи политическите елити на балканските страни. Митове, които продължават да насаждат неприязън и взаимна омраза между балканските народи и в случая между сръбския и българския народ.
Също така може да се даде за пример и дейността на многогодишното научно партньорство между Филологическият факултет на Великотърновския университет и Философския факултет в Ниш. Двата факултета провеждат съвместни научни конференции, издават тематични двуезични сборници, представящи разработки в областта на историографията, а издават също и литературоведски изследвания и разработки в областта на педагогиката. Така българската страна се стреми да внесе диалогичност, общуване и постепенно навлизане и обективно тълкуване на конфликтните точки на българо-сръбската история.
Ярък пример за благоразположеност и добронамереност, проявени от българска страна, е даденият пълен достъп на проф. Божица Младенович – историк от университета в Ниш – до Държавна агенция „Архиви“ и по-специално до оригиналния боен дневник на сръбския войвода Коста Войнович, един от подбудителите и организаторите на Топличкия бунт в Поморавието по време на Първата световна война. Това позволи на проф. Младенович да издаде този дневник в отделна книга със съпровождащи анализи и обобщения, които не съвпадат винаги с българската научно-историческа гледна точка. Книгата бе озаглавена „Жив се не предайем!!!” Тя беше представена на 20 април 2018 г. в една от залите на Софийския университет в присъствието на историци от Сърбия и България, на сръбския посланик и на ръководството на Военно-историческата комисия. Това наше поведение изисква съответното и от страна на официалните сръбски власти, на сръбските историци, преподаватели и учени. Когато се прави нов прочит на общата ни история, е необходимо да залегне принципът на причинно-следствени връзки, довели до различните исторически събития. Що се отнася до един много чувствителен исторически период, какъвто е Първата световна война и сблъсъкът между сърбизма и българщината на територията на Вардарска Македония и Моравско, задължително трябва да се имат предвид случилите се десетилетия преди това големи промени вследствие на Руско-турската война от 1877–1878 година, двете Балкански войни и последвалата Първа световна война. До освобождението ни през 1878 г. въпросните земи са били населени само от етнически българи. За това говорят българските, турските, а даже и самите сръбски исторически архиви. Но после, през въпросните войни, е започнало откъсването на тези земи от българското землище и предаването им на Сърбия, която е започнала да провежда асимилация на живеещите там българи. Знае се, че при българското администриране в Моравско и Македония по време на Първата световна война е имало запазено все още българско национално самосъзнание сред местното население, особено в Македония. Това е дало надежда на българските власти да направят опит да повдигнат българския дух сред местните хора и така да възродят българщината. Но тази политика не е била придружавана от повсеместни жестокости, убийства и геноцидни прояви, за каквито са писали в Сърбия нейните историци и духовници. Въпросните исторически фалшификации тогава са обслужвали стремежите да се узаконят сръбските претенции спрямо тези и други български земи и тяхното население. Известно е, че тези стремежи са осъществени с Ньойския диктат. Жалко е, че и днес се притоплят същите исторически митове, за да се обслужва сегашната сръбска политика за създаване на някакъв Сръбски свят. Това вече е опасно, защото се създават предпоставките за нови конфликти между България и Сърбия.
Ясно е, че новият общ прочит на историята трябва да стане посредством преоценка от сръбска страна на досега изкривяваните, фалшифицирани и премълчавани исторически периоди. Не бива историята да се чете избирателно. Принципът на причинно-следствените връзки в наниза от драматичните исторически събития е задължителен. Само така можем да изчистим наслоилите се неприязън, подозрителност и омраза между народите ни. Поради казаното дотук се вижда защо буди съжаление случилото се неотдавна на сръбско-българската граница.
Забраната да се внесат български книги в Сърбия говори за дефицит на съвременно европейско мислене и поведение по отношение на спорните исторически периоди. За дефицит на нормално, цивилизовано поведение, изместено от граничната полицейщина и продиктувано от висшестоящи инстанции. За дефицит на желанието за точен прочит на конфликтни исторически събития. Забраната говори за придържането към стари, неверни шовинистични тези, обслужващи архаичната сръбска политика на Балканите. Другояче казано, забраната на книгите може да означава само едно – забрана на истината…
Д-р Валентин Янев, Граждански комитет „Западни покрайнини“
Снимка на главната страница: Акция под надслов „Кръстопът“ в Босилеград – младежи от местната гимназия подреждат над 430 чифта стари обувки, акцентирайки върху тенденцията за обезлюдяване на региона, 21 октомври 2022 г.
