Публикуваме един от разказите в „Забранени истории от Северна Корея“ (изд. „Изток-Запад“), озаглавен „Пандемониум“.

Книгата разказва какво в действителност се случва в Северна Корея. И не само в държавата, а в сърцата и умовете на севернокорейците. Защото макар че описва реални събития, авторът ги представя през погледа на своите герои, за да разкаже за един свят, който изглежда ужасяващ и нелогичен.

„Забранени истории от Северна Корея“ е първата белетристична творба на севернокорейски писател, тайно изнесена и издадена извън страната през 2016 г. Не е известно истинското име на автора, а само псевдонимът му – Банди (Светулката). Той е действащ писател, член на партията, който води двойствен живот – през деня работи като пропагандатор на държавната политика, а нощем – като говорител на съпротивата. Избрал е да изпрати творбите си зад граница, където да бъдат издадени анонимно, за да не застраши сигурността на децата и семейството си. Защото в Северна Корея всяко престъпление срещу държавата се заплаща скъпо. Според „Закона за трите поколения“ се наказват не само виновният, а и роднините му до трето коляно.

Книгата съдържа седем разказа, документални по характер, за последните години от управлението на Ким Ир Сен – от 1989 до 1995 г. В нея е описано всекидневието на хората в тази страна, техните болки, стремления, тъга, отчаяние, смелост.

Банди, „Забранени истории от Северна Корея“, изд. „Изток-Запад“, 2017 г.,  превод от английски Огняна Иванова.

Вместо предисловие

Онзи старец от Европа (с острата брада)
твърдеше, че капитализмът е непрогледно
царство на мрака,
а комунизмът е свят на светлината.

Аз, Банди – Светулката
от така наречения Свят на светлината,
предопределен да свети само в свят на мрак,
осъждам пред всички на земята
тази „светлина“, която всъщност е бездънна тъма,
черна като безлунна нощ в края на годината.

Пандемониум

На хълма зад селото се чу гласът на кукувица – кукаше, сякаш се давеше със съсирена кръв. Ето че О Чунхуа не беше единствената, за която сънят се оказа нещо невъзможно.
Дълбоката въздишка на съпруга ѝ говореше, че и той не се чувства добре. После, като следствие от верижна реакция, се разплака внучката им.
– Боли ли те, детенце?
Треперещата ръка на другарката О потърси пипнешком в тъмното превързания крак на внучката ѝ. Пръстите ѝ се удариха в квадратната дъска, твърда и студена на пипане. По гърба ѝ полазиха тръпки.
И макар че се опита да заглуши болката в себе си, тя остана упорито загнездена в гърдите ѝ. Несъмнено счупеният крак на петгодишната ѝ внучка я болеше, но О трябваше да се справя със собствените си страдания – превръзката на кръста я караше да лежи, без да помръдва, все в една и съща неудобна поза. Преди няколко дни, когато възрастните родители отидоха да се видят с бременната си дъщеря, защото оставаше малко време до раждането, решиха да вземат момиченцето временно у тях – добро дело, та майката да се занимава само със себе си. Но ако старата О беше предвидила, че детето ще го сполети такова нещастие…
– Мамо!
– Йонсун, миличка, сега крачето ти е по-добре. Какво ще кажеш да се качим на влака и да идем да видим мама?
– Не искам, не искам, не искам да се качвам на влака…
Досега гласът ѝ беше като тих ромон на река, но сега хленчът и виковете ѝ се разразиха в неудържим рев. Звукът, внушаващ ужас и протест, раздра на парчета мрачния интериор на къщата.
– Какво правиш, защо говориш за отвратителния влак на детето? Човек го побиват тръпки само от споменаването му! – оплака се съпругът на О Чунхуа.
Детето се разрева два пъти по-силно, сякаш казаното от дядо ѝ още повече я наскърби.
– Е, разбира се! Вярно, че съм една глупава старица! – промърмори О, стана и взе да търси ключа за осветлението.
Щом светлината обля стаята, жената отиде да прегърне разплаканото дете.
– Хайде, Йонсун, я прегърни баба си!
Обзета от жал, тя пъхна ръце под тялото на своята внучка и като внимаваше да не докосне превързания крак, я взе. Занесе я до пейката на прозореца, където беше прекарала последните няколко часа, и седна там с нея.
– Хайде, оздравявай, хайде, оздравявай! Болното ни детенце, дай на добрата си баба да те излекува…
Макар че старата О полагаше всички усилия да успокои детето в скута си, момиченцето не спря да плаче. Не си личеше мъката му да е намаляла – толкова дълбоко беше пронизала невинното му същество. Как можеше да бъде премахната болката в него, как можеше да заздравее раната от нежното краче, счупило се на коляното, както беше станало с врабчето, блъснато от злия Нолбу?
– Йонсун, твоята баба допусна грешка. – Тези думи сякаш прерязаха на две гърлото на жената. – Няма вече да се качваме на влака, разбра ли? Никога!
Никога! Ето, в ушите ѝ отново се чу дяволското дрънчене, сякаш да ѝ напомни, че трябва да спази обещанието си. Ужасната железопътна гара, причина за цялото безпокойство, изникна в съзнанието ѝ като картина от някакъв кошмар…

– Тук умират хора! – отчаяно изпищя другарката О Чунхуа, убедена, че всеки миг ще спре да диша, погребана в множеството. Главата и гърбът ѝ непрекъснато бяха притискани от тежката маса на разперени и преплетени ръце и крака, а тежките удари изкарваха въздуха от гърдите ѝ. Жегата пулсираше, вонеше на пот, под краката ѝ имаше лепкава кал… Усещането ѝ за тези неща обаче отслабваше, размиваше се в общ фон. В съзнанието ѝ имаше само една ясна и отчетлива мисъл: че именно така ще умре. Може би сегашната илюзия се дължеше на дългите ѝ години като учителка по история и това беше причината да попадне сред гмеж от гладуващи роби в един от зърнените бунтове, за които беше преподавала на учениците си. И наистина, старата О със сигурност щеше да срещне смъртта точно там, ако не се беше случило запасите от хляб да свършат точно навреме. Щом хлябът от талигата беше продаден, водовъртежът стихна. О успя да вземе три пакета с хляб точно преди хаосът да стигне до своя връх, здраво ги държеше и ги притискаше към гърдите си. Като не забравяше, че е дала за тях последните си купони и без тях членовете на семейството ѝ ще останат гладни за цялото време, докато не пристигнат, тя не изпускаше скъпоценната покупка.
– Ха! И бабите ли пълзят из тая бъркотия?! – извика с изненада плувнал в пот млад мъж, когато я забеляза.
Тя се беше съсредоточила да намери едната си обувка, която се изхлузи и някой я ритна надалече в навалицата, затова с нищо не показа, че го чува. Намери я и я обу, след което трябваше да изпълни задачата да се върне в чакалнята при съпруга си и внучката им. Помещението беше натъпкано докрай – дотам, че и рамките на прозорците бяха изчезнали, за да се освободи още малко място. Използваха дупките от тях за врати, а шишетата с вода, които носеха за из път, се бяха превърнали в цукала. Поне дъждът да беше спрял, тогава нямаше да се блъскат толкова натясно. Засега обаче чакалнята беше единственото им убежище, за да не се измокрят до кости. Хората лежаха или седяха на циментовия под въпреки нанесената отвън кал; свободни места за сядане нямаше, така че стояха прави, като побити колове. Почти всички като другарката О и семейството ѝ имаха намерението да направят връзка с друг влак на тази гара, но се оказаха в капан заради провежданото мероприятие от първа степен.
Самата гара не беше особено голяма и се намираше далече от новозастроени области, но в нея си даваха среща множество железопътни линии, което означаваше, че и най-малката промяна в разписанието може да предизвика сериозна бъркотия. Това по принцип беше лошо, но понеже гарата бе преустановила работата си от трийсет и два часа и това продължаваше, тълпите и блъсканицата не изненадваха. Заминаващите бяха свършили всичката храна, която носеха за пътуването, а шепата закусвални не можеха да отговорят на нуждите. Дори купуването на един пакет хляб излагаше човек на мъки, както току-що се беше случило със старата учителка, а усилията да се върне в чакалнята не бяха по-малки. Нервите на хората бяха опънати до скъсване, поради което ставаха разправии и за най-дребни неща. Лица, почернели от прахта по железопътната линия, се кривяха раздразнено; хората мърмореха, че някой е отмъкнал раницата, която използвали за възглавница, или минаващите покрай тях са ги смушили в ребрата. Но дори когато тези незначителни караници губеха силата си, върху лицата на чакащите оставаше изписано същото сърдито изражение. Що за проклето мероприятие от първа степен може да продължава толкова дълго?
Що за проклето мероприятие така убива хора? Разбира се, тези думи, изразяващи недоволство, никога не се чуваха казани гласно. Въпросното мероприятие от първа степен означаваше, че Ким Ир Сен пътува по същата линия – Ким Ир Сен, чиято свещена неприкосновеност означаваше, че дори ако той съобщеше, че един осъден на смърт убиец е амнистиран, всеки, дръзнал да изрази и най-малкото несъгласие, щеше да реши собствената си съдба с вероятността да постигне обрат колкото постига мишката, изправена пред котка. Всъщност сега сигурно цялата гара гъмжеше от котки, положително имаше котки и в чакалнята, пръснати сред мишките като семена на тиква.
По всяка вероятност котките, редом с мишките, щяха да се преструват, че споделят страданията им, и дори да хленчат жалостиво всеки път, когато ги бутнат или блъснат… А на окаяните мишки, които подозираха, че е така, оставаше само да прехвърлят гнева си върху разни тривиални инциденти, подобно на младоженката, която си го връща на семейното куче, докато свекърва ѝ я хока.
С толкова много хора, които търсеха свое семейно куче за създалата се ситуация, на другарката О ѝ трябваха десет минути, за да се върне на мястото, където я чакаха съпругът и внучката ѝ, макар че разстоянието от дворното място пред гарата не беше повече от трийсетина крачки. Семейството се беше настанило в един от ъглите на чакалнята – идеалното място да избегнат „нападения“ изотзад или отстрани.
Йонсун първа забеляза О и извика: „Хляб!“ Откакто тръгнаха, бяха пропуснали само едно ядене, но въпреки това детето се зарадва повече на хляба, отколкото на баба си. Съпругът ѝ обаче се държеше, както винаги:
– Виж само как си се изпотила! Затова исках аз да ида…
Той се пресегна да вземе един от пакетите, а после се обърна към младата жена, заела временно мястото на учителката. По дрехите ѝ си личеше, че наскоро се е омъжила. Беше заспала, както седеше – с глава, клюмнала на раницата.
– Извинявай, момиче! – каза дядото, за да събуди младата жена и тя да се помести, за да направи място и на съпругата му.
А О разкъса пакета с дажбата си и даде по парче хляб на него и на внучката.
– Не искам – престори се възрастният мъж, че не е гладен, макар че всъщност едва се сдържаше. Преди жена му да излезе на двора, той ѝ беше дал последния купон от портфейла си. Във всеки пакет, донесен от нея, имаше по пет парчета хляб, общо бяха петнайсет, и това беше всичката им храна, докато не пристигнат до мястото, закъдето пътуваха.
– Престани, яж! Не се безпокой за детето. Влакът ще тръгне всеки момент, ще видиш. Нали не си мислиш, че ще ни оставят тука да умрем от глад?
И тя насила сложи парчето хляб в ръката на мъжа си.
– Тогава и ти си вземи малко!
И понеже само така можеше да убеди съпруга си, О Чунхуа отхапа от скъпоценното съкровище. Всъщност и двамата се безпокояха, че малкото, с което разполагаха, бързо щеше да свърши и накрая Йонсун ще стои гладна.
– Виж ти! Изглежда много ти харесва…
Младата жена, която се беше отместила и сега седеше притисната между двамата, се засмя при вида на миловидната Йонсун, която поглъщаше хляба си на големи залъци.
– Къде ми е умът? Вземи си малко! – искрено се извини учителката и ѝ подаде пакета с хляб.
– Да, вземи си! – настоя и мъжът ѝ.
– Не, не! – отказа жената, твърдо побутна обратно пакета и любезно се усмихна на обезпокоените съпрузи.
– Имам малко храна в раницата. Много път ли ви остава? След всичко това…
– А, вече изминахме по-голямата част и не ни остава много. Веднъж да се измъкнем от това ужасно положение…
– Ох, дали някога проклетият влак ще… Ох!
Младата жена изстена, явно изненадана от болката. Инстинктивно притисна с длани долната част на корема си и зарови лице в раницата.
– Какво ти е? – попита я учителката и сама си отговори. – А, ясно. Бременна си.
Може би от притеснение, а може би просто заради болката младата жена мълчеше.
– В кой месец? – реши да попита направо О.
– В осмия… Всичко беше наред, но ме смачкаха в тълпата, като се опитвах да си подпечатам билета…
– Дали не можем да направим нещо? – извика другарката О. – В това забутано място…
Истински се притесни, сякаш въпросът засягаше собственото ѝ семейство. Младата жена можеше да е и нейната дъщеря, и дъщеря ѝ беше в напреднала бременност. В тия времена, в които и младите жени се бореха за оцеляване, колкото и мъжете, откъде можеше да знае, че подобно нещастие не беше сполетяло и дъщеря ѝ, след като си бяха заминали?
– Добре, настани се по-удобно!
Старият мъж, чиито мисли бяха в унисон с мислите на съпругата му, събра краката си, за да ѝ направи малко повече място.
– Ох, боли…
Какво обаче стана подир това с нея, никой от тях нямаше как да разбере. Веднага след като мъжът я насърчи да си полегне, се разнесе слух, че най-после проверяват билетите за северното направление, и чакалнята изведнъж се оживи. Настъпи такава суматоха, че дори когато приключи, всичко беше надолу с главата и напълно непознати буквално се озоваха седнали в чужди скутове. Ала макар че самата млада жена изчезна, мисълта за тежкото ѝ положение продължи да измъчва О и да укрепва решението ѝ, че нещо трябва да се направи.
Когато научи за бременността на дъщеря си, едно от първите неща, които стори, беше да изпрати писмо до по-малкия си брат, живеещ далече в планината, с молба да намери жлъчен мехур от дива свиня. Всеизвестно беше, че жлъчните мехури на дивите свини са пълни с хранителни вещества, а точно това е необходимо на една жена, за да възстанови силите си след раждане. Домът на брат ѝ беше само на четири спирки от мястото, на което се бяха задържали, в посоката, от която идваха. Дали не можеше да стигне пеша дотам? С една уста по-малко за хранене, дажбите за четирите останали купона щяха да стигнат за много по-дълго! Това не беше първият път, когато на О ѝ хрумваха такива мисли. Точно когато нейният съпруг ѝ подаде последния купон, тя го попита какво мисли по въпроса, но той само я наруга. Обаче сега, когато съдбата на младата жена отекна в главата ѝ като ясно предупреждение, намерението ѝ се затвърди. Нямаше време за колебания.
– Дядо на Йонсун! Няма друг начин, ще трябва да изпълня плана си.
– Какво, пак ли за това говориш?
Съпругът ѝ седеше в неудобна поза, наведен над заспалата внучка в желанието си да я заслони от блъскащата се тълпа. Сега се изправи и погледна О Чунхуа в очите.
– Трябва да го направя. Забрави ли вече онази млада жена?
– Ами! Как ще съм я забравил?
– Ако една жена пострада по време на раждане, може да носи последствията от това цял живот. Цял живот! Мислих и премислях – по-добър начин няма. С един куршум – два заека. Моля те да се съгласиш!
– Да знаеш, че и аз го обмислих от всички страни. Как може да очакваш, че няма да те заплаши опасност? Сама, на твоята възраст!
– Недей да се тревожиш за това.
Най-накрая О беше готова да тръгне. Но когато се стигна до мига да се раздели със своя съпруг и с внучката си, изпита чувството, че ги оставя да се грижат сами за себе си в някакъв трънак. Когато направи първата крачка, краката ѝ тежаха, сякаш бяха от олово. Бавно, като непрекъснато се обръщаше, тя взе да се отдалечава от чакалнята и гарата, но те останаха отпечатани в съзнанието ѝ.

Когато детето на скута ѝ отново взе да хленчи едва чуто, старата жена се върна в настоящето. И макар че плачът на Йонсун стихна, обзелото я усещане колко е жестока съдбата, продължи да се засилва и очевидно отказваше да я напусне. С трепереща ръка тя погали меката като пух косица, обиколила лицето на момиченцето. Дори и за съпруга ѝ имаше последствия от хаоса на гарата – толкова сериозно бе станалото. Но и ако тя беше останала с тях, нямаше да постигне нищо. Същевременно обаче нямаше как да не се укорява. Можеше да падне на колене пред внучката си и да я моли да ѝ прости, но дори и това нямаше да я отърве изцяло от чувството ѝ за вина, от съзнанието, че тя, която се нарича баба на Йонсун, е довела детето до това окаяно състояние, като е избягала в момент, когато е имало най-голяма нужда от нея. Пък и нараняването на детето не можеше да се сравни с травмата на мъжа ѝ – лошо изкълчване на тазобедрената става. Но детето беше нежно цветенце в пролетта на живота си! Повече от пострадалия му крак, сега в здрава превръзка, за да не се мърда, бяха страхът и безпокойството, причинени от страданието му, и те несъмнено будеха жал.
– Да ти разкаже ли баба някоя стара приказка, Йонсун?
Нямаше как О Чунхуа да не се опита да утеши внучката си, да не компенсира болката, която беше причинила, дори и с нещо дребно. Момиченцето кимна в отговор.
– Добре тогава, я да видя… Имало едно време на брега на морето…
– Стар рибар, нали? Вече ми разказа тази приказка, още у дома.
– Вярно! Тогава… Ето, сетих се! Имало едно време грънчар, който продавал готовите гърненца…
– И веднъж бързал по пътя, с гърненцата на гръб… Ха-ха-ха… – изглежда, Йонсун беше забравила за болката – поне в момента. – Разправи ми и приказката за грънчаря! Същия ден!
Другарката О не знаеше какво да отговори. Изведнъж изпита чувството, че сърцето ѝ обикаля някакво поле далече-далече, оставило тук само мънкащата ѝ уста, която се мъчи, но не може да разкаже друга приказка.
– Аха! Ето че един старец се почувства по-добре, като видя, че Йонсун и баба ѝ се смеят!
Съпругът ѝ лежеше неподвижно, с очи, вперени в тавана. Добротата му се долавяше в необичайната мекота, с която говореше; за О това беше очевиден опит да я накара да разбере, че внучката ѝ изобщо не ѝ се сърди. – По-бързо, бабо!
– Да, хубаво, сещам се вече!
Но макар че О Чунхуа беше намерила гласа си, явно не можеше да предложи друга приказка – толкова беше развълнувана от дълбоката обич на съпруга си.
– Май вече знаеш всички приказки на баба си, Йонсун! Какво ще кажеш аз да ти разправя приказка?
– Добре.
Йонсун отговори весело и небрежно, от което се разбра, че няма никаква представа какви усилия струва това на дядо ѝ.
– Кукуригу! Знаеш ли приказката за петела, Йонсун?
Точно това накара О да се просълзи: че съпругът ѝ кукурига в опит да накара внучката им да си върне детската невинност; и в това се забелязваше жалостива нотка. Колкото повече се стараеше той да накара жена си да забрави за своята гузна съвест, а още повече – да разведри сърцето на внучката си, толкова по-малко О успяваше да скрие чувствата си. Колко много правеше съпругът ѝ за нея! И той беше гимназиален учител в същото училище, знаеше се, че е строг и непреклонен, но учениците му, както и приятелите получаваха много обич от него и му отвръщаха с внимание и уважение.
Ку-ку, ку-ку!
Минаваше полунощ, а кукувицата още не можеше да се откаже…
Песента ѝ пронизваше нощната тишина, накъсваше Езоповата басня, разказвана от О с глас, изпълнен с болка…
„Дори да бях останала в гарата тогава, може би такова нещастие…“
Колкото и да не го искаше, мислите на жената отново се върнаха към случилото се преди няколко дни, от което не можеше да се отърси. Едва след като напусна гарата и тръгна по новото шосе, тя осъзна, че и там всичко е свързано с мероприятието от първа степен. Шосето сякаш си играеше на криеница с железопътната линия – то се прилепяше към брега, а тя понякога се отклоняваше навътре в сушата. При това нямаше никакво движение: нито едно превозно средство не се осмеляваше да хвърли там сянката си, да не говорим за хора. Всичкият трафик беше спиран на една бариера по-долу, която другарката О беше избегнала само защото тръгна от гарата. Що за мероприятие от първа степен беше това, след като бяха спрели движението и на влакове, и на камиони? Да не би да се очакваше посещение на двамата Ким? Едно беше сигурно: на всяка възлова точка от пътя щеше да има „котки“.
И наистина, докато измина само петнайсет ри, старата жена беше спирана и разпитвана четири пъти. Като съзнаваше, че възрастта ѝ е единствената ѝ защита, тя всеки път се опитваше да се възползва максимално от това. Какво друго ѝ оставаше? Как можеше да отговаря честно и искрено, след като не се знаеше какво може да ѝ се случи, ако не е нащрек? Използвайки хитрости, на които никога не си беше мислила, че е способна, тя дори се престори на леко глуха и взе да повтаря „Какво? Какво?“, а всъщност имаше отличен слух. Казваше, че е само една старица, която отива в ей онова село, да, ей там, почти е стигнала, нали така? Документи ли? За какви документи говорят?
Влачеше се и се присвиваше, сякаш се чувстваше ужасно зле. На няколко пъти я изгледаха с пренебрежение и омраза, като че беше престъпничка, друг път се държаха и говореха с нея любезно, само че очите им на диви котки я „обискираха“ от глава до пети и сърцето ѝ се вледеняваше. Всеки път, вероятно преценили, че другарката О едва ли е престъпен ум, който ще организира поставянето на бомба, нито пък е снайперистка, която е намислила да стреля от гората, те накрая ѝ разрешаваха да продължи пътя си, като ѝ изреждаха куп предупреждения още преди да им се е подчинила:
– Ще вървиш покрай пътя, а не по самия път и ако чуеш да се приближава превозно средство, ще се скриеш. Ясно ли е?
– Да, да!
След като на четири пъти мина успешно през тези разпити, старата учителка тръгна по каменистия път, намиращ се между железопътната линия и морето, и от време на време трябваше да се справя и с изсипващия се дъжд, когато зад гърба ѝ се чу клаксон. Обърна се и видя колона от черни автомобили по новото шосе; нагъсто пораслите борове, скриващи шосето от морето, сигурно ѝ бяха попречили да чуе приближаващите се превозни средства.
Обзета от пълен ужас, О Чунхуа побягна, за да се махне оттам. До този момент внимаваше да не върви по самия път, в изпълнение на „котешката заповед“, като се движеше мъчително трудно в края, където нозете ѝ се замотаваха в буренясали треволяци или се хлъзгаха по оголената пръст на оризовите полета. Беше стигнала обаче до място, където нямаше крайпътно уширение нито откъм брега, нито откъм железопътната линия, така че нямаше какво друго да направи, освен да върви по самото шосе.
Как може тези странни автомобили да я настигнат тук, а не другаде? Сърцето ѝ се разтуптя в предчувствие за неминуема злополука. Две от колите вече я бяха отминали и едва тогава ушите ѝ проглуши свирка. Тя машинално обърна глава и зрителното ѝ поле мигновено беше запълнено от дълга колона автомобили, която свършваше далече назад. Жената отмести погледа си, сякаш бе съзряла нещо, което не биваше да види, прескочи през канавката в края на пътя и хукна към боровата гора. Но отварянето на автомобилна врата и последвалият глас успешно я спряха, както тичаше, все едно че някой я беше уловил за глезена.
– Бабо, Великият вожд, Баща на всички нас, иска да те види!
Старата жена се обърна. Усещаше главата си празна и натежала, сякаш я бяха ударили по тила с тъп предмет, и пред очите ѝ причерня.
– Не, не… – взе да повтаря тя, като едва ли съзнаваше какво прави, когато спираше с длани въздуха пред гърдите си, сякаш отблъскваше нещо.
Постепенно започна да вижда ясно и човекът пред нея вече беше на фокус. Този мъж, чиито дрехи и общ вид бяха безупречни, както е безупречен един стоманен прът, леко хвана с пръсти китката на О, а изражението на лицето му говореше, че се забавлява.
– Идвай!
Насочвана от мъжа, старата учителка беше отведена, люлеейки се, до паркираната кола. Тя едва се удържаше права, всеки миг краката ѝ заплашваха да се подкосят и тя да падне на земята. Мъжете около автомобила бяха спретнати, добре облечени като първия мъж и също толкова спокойно се владееха.
Един мъж обаче се открояваше – внушителна фигура, закрита от отворената врата на автомобила. Мъж с бледозлатисти дрехи, от които сякаш излизаше нежна, прозирна мъгла, която го обгръщаше от обувките до меката шапка; мъж, който гледаше към нея иззад проблясващите тъмнокафяви стъкла на очилата; мъж, който несъмнено беше „Великият вожд, Баща на всички нас, Ким Ир Сен“ – този образ съпровождаше старата учителка през целия ѝ живот, макар и само като някой, който гледа от портретите или от телевизията. Заради издутия му корем ръцете му се бяха извили като буквата О, а лицето над тях, което сигурно се наслаждаваше на свежия морски бриз, проникващ между боровете, грейна при вида на дребничката жена, която едва пристъпваше, държана за ръката, като че се кани да избяга.
С чувството, че тялото ѝ внезапно се е смалило до размерите на изсушено личи, О Чунхуа изведнъж падна на колене на около пет крачки от Ким Ир Сен. В същия миг от устата ѝ се изплъзнаха думи, сякаш се разгъна пружина:
– Уважително се моля за дълъг живот на нашия вожд, Баща на всички нас!
Какъвто и да беше един човек, щом живееше в тази страна, под тези небеса, той непрекъснато чуваше и запомняше тези думи още щом започнеше да говори; по тази причина те плавно се лееха и от устата на О.
–Благодаря – бодрият глас прозвуча някъде над главата на жената. – Адютанте, вдигни я! Да става!
Мъжът сграбчи учителката и я изправи. От другите коли наизлязоха още мъже и ги наобиколиха.
– Къде си тръгнала пеша?
Гласът на Ким Ир Сен бе преизпълнен с дълбоко съчувствие.
Въртяха се записващи устройства, проблясваха светкавици на фотоапарати. Камери щракаха от всички страни. Всичко това накара другарката О да се вцепени още повече, но тя успя да си събере ума и да отговори на въпроса на Ким Ир Сен. За кратко време, докато се мъчеше да намери подходящите думи, тя осведоми висшестоящия за своето положение, макар че, разбира се, успя да скрие основната причина за цялата си злочестина – мероприятието от първа степен.
– Разбирам! – широко се усмихна на отговора ѝ вождът, а главата му се поклащаше като чукало, което стрива зърно в хаванче.
– Ако ти трябва само жлъчен мехур от диво прасе, можем да те закараме право в къщата на дъщеря ти. Така или иначе пътуваме в същата посока.
– О, не, не, в никакъв случай, Велики вожде!
– Престани да се безпокоиш за дъщеря си. Ще уредим да отиде в родилния дом в Пхенян.
– Не, не мога да приема такова нещо, хора като мен…
– Не е проблем. Самият аз съм човек от народа. Напоследък ме измъчва мисълта, че нашите граждани навсякъде ходят пеша. Защо да го правят, ако има условия пътуването да бъде приятно? Ела, ще пътуваш с нас! Другарката О Чунхуа направо се вкамени. Щеше съвсем да се побърка, ако пътуваше в един автомобил с Ким Ир Сен, но нямаше да е учтиво да откаже. После обаче ѝ се притекоха на помощ – направи го къдрокос мъж, застанал до колата зад Ким Ир Сен, с плоска чанта под мишница.
– Велики вожде! Да се вози заедно с вас в автомобила ще е малко прекалено за тази скромна баба; нека пътува в моя автомобил, подир вашия.
– Идеята изглежда добра – съгласи се стоманеният прът.
– И ти ли смяташ така? Е, може би това ще я успокои. В такъв случай, бабо, иди в задния автомобил!
Щом Ким Ир Сен спря да говори, той опря ръката си на гърба на другарката О и леко я побутна към другата кола, като през цялото време не преставаше да ѝ се усмихва. Самата другарка О не помнеше как се озова седнала в автомобила след нова поредица от святкания и щракания, през които я преведе къдрокосият. Пейзажът зад прозореца на колата, чието стъкло отвън чернееше, изглеждаше с по-ярки багри и по-оживен, отколкото жената си беше представяла – като картина, която гледаш през вода. Имаше чувството, че цялото ѝ тяло ще потъне в меката, пружинираща седалка.
Вътре се усещаше леко ухание, навяващо на мисълта за лукс. Музиката, служеща за фон, беше дискретна като миризмата – едва доловима и идваща неясно откъде. Другарката О Чунхуа дори не разбра кога потеглиха. Колата се движеше толкова гладко, че сякаш се плъзгаше над земята. Приличаше на сън. Да бъде изскубната от трънливата пътека, която представляваше животът ѝ до този момент, и поставена сред такова неочаквано великолепие!
И това не ставаше само с нея, след като ѝ казаха, че дъщеря ѝ ще може да отиде в пхенянския родилен дом. Нима подобно нещо беше възможно? Можеше да е само сън.
– Как се чувстваш, бабо? – попита я с усмивка къдрокосият, като се обърна назад от предната седалка.
– Ами… Какво да кажа… Добре щях да съм и да вървя. Изобщо не искам да ви притеснявам.
– Остави това, разположи се удобно и се наслаждавай на пътуването, както каза Великият вожд. Конвоят ни ще следва железопътната линия, докато не престанем да виждаме брега, но Великият вожд нареди тази кола да те откара право до прага на дъщеря ти.
– Какво говорите… Не съм го заслужила…
– Бабо! Нима любовта на Великия вожд не стига високо чак до небето и дълбоко чак до морското дъно?
– Прав сте, разбира се – отвърна другарката О и на няколко пъти дълбоко се поклони.
Известно време подир това тя се опита да си спомни точно с какво се беше съгласила, докато колата бързо се носеше. Край прозорците прелитаха борове и телеграфни стълбове – два по два, като стражи по пътя на шествие.
Пътуваха вече от двайсет минути, когато това се случи. Чу се парна сирена и отляво на автомобила се проточи великолепен влак. Другарката О Чунхуа никога не беше виждала влак като него – с бели перденца на прозорците, с лъскави врати и лъскав дълъг покрив. Спомни си какво спомена къдрокосият: че ще използват влак, когато шосето се отдалечи от брега. Специален влак, в който щеше да се прехвърли Ким Ир Сен, сега в автомобила начело на конвоя.
Едва сега другарката О схвана кое мероприятие от първа степен може да прекрати придвижването и по шосето, и по железопътната линия. Ким Ир Сен пътуваше в посока, в която съществуваха и двете възможности – ако беше по-удобно, използваха влака, а се прехвърляха в автомобилите, когато искаха да се наслаждават на гледката от крайбрежието…
– Е, както и да го мисли човек, най-добре е да се пътува с влак – промърмори на себе си къдрокосият, с доволство забелязал другия начин на придвижване.

Другарката О Чунхуа се зарадва на гледката не по-малко от него – това означаваше, че през железопътния възел най-после ще могат да преминават обикновените влакове. Но изпитаното щастие беше мимолетно. Щом дългата опашка на специалния влак изчезна от погледа, оставила подире си силен екот, пред очите на другарката О се появи ужасна картина: суматохата в чакалнята на гарата, където при първата заверка на билетите сякаш избухна бомба.
Съсипани от дъжда, чакането и глада, пътниците, на границата на лудостта, се понесоха пред вратата и прозорците като силна приливна вълна. Тясната пътека между билетните гишета се превърна в човешко море. От всички страни се чуваха писъци, хората се бутаха и се блъскаха, забравили за билетите, единствените им усилия бяха да се откопчат от чуждите крайници, а докато тичаха напред, стените проскърцваха…
Жената мярна побелялата глава на съпруга си, която бързо изчезна в мелето. После го мярна отново, с Йонсун на гръб. Размахваше едната си ръка. Накрая видя, че го сполетява съдбата на черпака за ориз, паднал в гърне с вряща каша. Писъци и викове…

– Йонсун! – извика и другарката О.
После се сепна и се отърси от видението си. Като видя, че никой в автомобила не ѝ обръща внимание, тя се досети, че всъщност не беше казала нищо. Тихото бръмчене на мотора, докато плавно се носеше по пътя, създаваше сладък унес вътре в купето.

Картината, която си представяше, рязко се разсея от гласа на съпруга ѝ, който я викаше по име.
– Заспа ли детето? – попита старият човек, който не беше в състояние да приседне и сам да види.
О погледна момиченцето в скута ѝ.
– Да, заспа.
– А, значи разказвах приказката на себе си! – Нищо, благодаря ти! Сега и ти вземи да си починеш!
– Да не мислиш, че мога да спя в моето състояние?
– Само като си помисля, че докато вие двамата сте минавали през ада, старата глупачка си седеше удобно в колата…
– Няма смисъл да го повтаряш отново и отново. Да не предпочиташ и тримата да бяхме пострадали? Няма полза от всички тия „само като…“
– Ох, кога ли вие двамата ще оздравеете и ще се оправите?
– Тихо! – наостри уши старецът. – Това не си ли ти?
Добре знаейки причината за неговата изненада, другарката О остана там, където беше. Да, чуваше се нейният глас, гърмеше от високоговорител в края на селото: „Така че накрая ме отведоха до автомобила, спрял на новото шосе. А до него беше самият Велик вожд, Баща на всички нас…
Това бяха думите, които О Чунхуа старателно изговори преди четири дни. Когато същия ден слезе от колата, тя отчаяно искаше да научи как са съпругът и внучката ѝ, но вместо това я пресрещна рояк журналисти. Те толкова настоятелно държаха пред нея микрофоните си, че нямаше как да не си отвори устата. През последвалите два дни излъчваха резултата както по радиото, така и по телевизията, но съпругът ѝ го чуваше за първи път, тъй като се беше прибрал у дома едва предишната вечер, след като се беше задържал по пътя, а после и във военна болница. Знаеше какво е казала съпругата му, но друго беше лично да го чуе; нищо чудно, че се изненада.
Напрягаше слух, да не би да изпусне дори една сричка. Лицето на старата учителка пламтеше, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно. Ако земята се отвореше, тя щеше да се скрие на мига; и миша дупка щеше да ѝ свърши работа. Гласът ѝ, който гърмеше от високоговорителя, беше като нож, забиващ се в раните на нейния съпруг и внучката ѝ. И можеше ли да бъде другояче, след като тя се хвалеше с големия си късмет, а тези двама души, които обичаше, бяха прекарали същото време в пъклено положение, в пандемониум, който можеше да сложи край на живота им?!
На другарката О ѝ се искаше излъчването да свърши по-скоро. Толкова дни минаха, а високоговорителят не спираше да бръщолеви и сигурно казаното вече беше набито в главите на всички по света…
„Великият вожд ми позволи да пътувам с автомобила през цялото време; не ме пусна да си ходя и аз се съгласих с него…“
Постепенно речта ѝ стигна до своя край. Дойде ред на разпаления журналист да сипе сол в раната:
„Чувате ли, драги слушатели? Това са думи на безкрайна благодарност към нашия Велик вожд, към нашия социалистически строй! Великият вожд изпитва толкова голяма любов към нас, че сега е отворен един приятен път, по който хората могат да пътуват без неудобства под тези небеса и край това море, а по шосето да отеква весел смях, както се смееше старата О Чунхуа. Все по-далече, по-далече и по-далече, чуйте свирката, говореща за любов…“
– Ааа! – високо простена съпругът ѝ и гласът му, заглушил предаването, отекна в стаята.
– Ку-ку, ку-ку!
Известно време кукувицата не се чуваше, но сега отново се обади.
Старата О си представи, че звукът излиза от гърдите на съпруга ѝ – като изкашлян съсирек кръв, съставляващ целия ужас, за който той не намираше думи. Не беше възможно подобна агония да не го нарани дълбоко – болката да гледа със собствените си очи как пука тазобедрената му става и се чупи кракът на детето. Да не говорим, че сега болката безразсъдно се засили от хвалбата на журналиста за „приятния“ път!
Вчера, когато нейният съпруг и внучката ѝ бяха докарани от болницата, той ѝ разказа с най-големи подробности преживяното на гарата. Въз основа на неговия разказ се оказа, че картината, изникнала пред очите ѝ, докато пътуваше в автомобила, не е била мираж, а огледално отражение на действителността. Липсваше съвпадение единствено в това, че не бяха съборили стените на билетната каса, макар че четири от входовете се срутили, дядо и внучка били погребани под вълната от хора и Йонсун вече не била на гърба му, а на гърдите, вкопчена в него.
Как ли беше преживяла младата бременна жена този хаос, след като коремът вече я болеше? Не можеше тримата да са единствените жертви, единствените със счупен като кибритена клечка крак, изкълчена става и пометнали… Но виковете на болка, които, ако се съберяха, щяха да накарат дори ада да прелее, до един изчезнаха някъде, удавени от „щастливия смях“, прогонени от самата О Чунхуа! Смях на човек, чиито нокти на ръцете са отскубнати… Ставаха ли такива неща по света? Как така писъците и виковете на толкова много хора се бяха превърнали в „щастлив смях“, освен ако това не се дължеше на зла магия?
Старата учителка потрепери. Изведнъж пред очите ѝ изникна образът на демон, който прави точно такава черна магия. Древен, огромен, исполински демон, който не се спира пред нищо. След като умело беше забъркал магията, създала „щастливия смях“, сега той с клатушкане щъкаше напред-назад, за да подготви още една подобна магия. Само че този път целта му беше не О Чунхуа, а нейната дъщеря, родила в пхенянската болница.
Жената отново потрепери. И сега, заради магията на демона, хората в тази страна живееха надолу с главата, истината бе напълно различна от съществуването им.
Пронизителните викове на Йонсун, сякаш детето се мъчеше да пропъди нещо, веднага върнаха баба му в действителността. Но момиченцето в скута ѝ просто бълнуваше, а после задиша равно и спокойно.
О Чунхуа реши, че то сигурно сънува, представя си мига, когато са счупили крака му.
– Насън ли говори?
Съпругът ѝ явно също беше потънал в собствените си мисли, а гласът на внучката го беше измъкнал от тях.
– Да, няма нищо. Вече се успокои. Опитай се и ти да поспиш.
Искаше ѝ се да го утеши някак, да намали тормоза от болезнени, натрапливи мисли…
– Защо продължаваш да се измъчваш? С тая работа се свърши.
– Какво? Изобщо не мисля за това! – рече съпругът ѝ. – Не ме вълнува някакво старо предаване. Мислех си каква приказка да разкажа на детето, като се събуди.
Такъв човек беше. Безпокоеше се повече за притеснението на жена си, отколкото за себе си, и не си признаваше, че го занимават неприятни мисли. Вместо това опитваше да прикрие собствените си страдания с всяко нещо, в което тя можеше да повярва. А О Чунхуа също не възнамеряваше да разкрива нещата. Така поне можеше да облекчи мъчителната нощ и за двама им.
– Прав си – когато се събуди, ще иска нова приказка. Не познавам друго дете, което така да се вглъбява, като слуша!
– Добре че има с какво да я разсейваме.
– Във всеки случай, престани да се безпокоиш. Имам в запас една стара приказка рече тя.
– Ха-ха… Пак ли Пушкин?
– Не. Този път историята на един пандемониум.
– Пандемониум ли? За свърталището на демони? – попита съпругът ѝ.
– Да. Искаш ли първо на тебе да я разправя?
– Е, да не съм Йонсун?
– Йонсун не е единствената, която трябва да заглуши болката си.
О Чунхуа го каза и в гърлото ѝ заседна буца.
– Добре, тогава ще бъда Йонсун.
И отговорът на съпруга ѝ не беше лишен от емоции. Старата учителка все пак успя да овладее треперещия си глас и започна да разказва историята, която бе измислила.
– Имало едно време градина, заобиколена отвсякъде със здрав, висок зид. В тази градина имало демон, който господствал над десетки хиляди роби. Учудващото обаче било, че зад високите стени се чувал само весел смях. „Ха-ха-ха“ и „хо-хо-хо“ по цяла година, защото старият демон омагьосвал робите си със смях. А защо ли му трябвало да ги омагьосва? Защото така можел да прикрие злодействата, които извършвал спрямо тях, а също и за да мами, като казва: „Вижте само колко са щастливи хората в градината!“ Това било причината да изгради зида – да не би хората от други градини да надникват вътре или да влязат. А сега си помисли… Къде на света има такава градина, такова царство на злото, в което виковете на болка и скръб да се изтръгват от устите на хората и да се превръщат в смях?
О Чунхуа отново се задави, макар че дори не го усети. Сметката, която си беше направила, когато започна да разказва – че така ще осигури кратък миг спокойствие, не излезе вярна. Вече беше дълбока нощ, но от високоговорителя се лееше нов пристъп на „щастлив смях“, в още по-голям контраст със старата приказка, която всъщност изобщо не беше стара.

30 декември 1995 г.