Театралният фестивал „Забранено за възрастни”, който се провежда през есента в Смолян, се опитва да създава традиции и същевременно да гради нови значения за една сложна публика.
Училище. Тишина. Някъде в стаите жужат детски гласове. В голямата зала танцьорите са подредили децата. Те се закачат, смеят се, оглеждат с широко отворени очи новодошлите. Очите са нащрек, краката потропват нетърпеливо, слънцето огрява голямото помещение и някои от децата не издържат на едно място. Уъркшопът по съвременен танц за деца може да започне. Следва краткото въведение на Фемке. Едно от изреченията гласи, че не е задължително да търсят конкретен сюжет, по-важно е какво сами ще почувстват от видяното. Съвременен танц за деца?
„Съвременен танц за деца” – като че ли в отговор се усмихва Паоло и тайнствено наблюдава Елена, негова партньорка в момента. Паоло и Елена започват да се гледат любопитно, това дава начало на срещата им. Тази изненада в откриването на другия преминава в леки и ефирни движения, които като закачка и шега напомнят детската игра. Всяко докосване е предизвикано и предизвиква – Паоло и Елена показват простичкото сближаване и опознаване между хората в една забавна и шантава игра на телата. Всяка прегръдка и вдигане във въздуха кара децата да викат от радост. Вик на истинско блаженство – новото е поднесено на няколко сантиметра от тях и детската еуфория взима връх.
Международният театрален фестивал за детска и младежка публика „Забранено за възрастни” се проведе в Смолян през октомври. Фестивалът е създаден през 2012 г. от фондация „За Родопите”. Особената атмосфера, близостта на планината, по-сложната организация нареждат събитието по-близко до сърцето ми. За повечето фестивали у нас работят цели екипи на театри и други институции, тук вълшебната пръчка е в ръцете на малко хора. Омагьосващият прах е замислен от режисьора Петър Тодоров преди години, а за разпространението му категорично помагат феята Десислава Минчева и техническият директор-магьосник на фестивала Костадин Георгиев, впоследствие към екипа се присъединяват и други мечтатели – от община Смолян, фондация „Арт Офис” и фондация „Америка за България”. Помагат и областната администрация на Смолян, други кметства, Министерството на културата, както и още над 20 партньори.
Третото издание на фестивала респектира с програмата и организацията си и за пореден път доказва, че хората, които създават нова реалност за другите, не се отказват пред поставените условия, напротив – сами ги подобряват. Избраните спектакли комбинират класическото с експерименталното, чуждото с познатото, забавното със сериозното. Публиката може да е детска, възрастна, това няма голямо значение. По-важното е да е готова да поеме в различни посоки и да не е от безвъзвратно порасналите. През втората година, в която гостувам на фестивала, виждам положително развитие – публиката очаква, нетърпелива е, учи се, а програмата върви със стрелка нагоре. Още по-разнообразна, категорична и осмислена.
„Забранено за възрастни” работи и се концентрира върху нещо, за което не говорим твърде – възпитанието, но не като посочване и мърморене, а като път през треската на театъра в различните му въплъщения. В този ред на мисли фестивалът проявява смелостта на децата и отговорността на възрастните. Може би това го превръща в ярко изразено събитие и, според мен, е един от най-смислените фестивали за детска публика. „Забранено за възрастни” се опитва да създава традиции и същевременно да гради нови значения за една сложна публика. Публика, която не може да се похвали с редовен културен живот, която е в търсене на собствените си вкусове, публика с поведение, което не винаги може да се предвиди. Промяната в нагласите на една публика започва от тези, които предлагат, създават и въздействат. А промяната в театралната публика е процес, изискващ търпение, отдаденост, малко лудост и постоянство. Не просто програмиране, а ангажираност към това, което показваш. Фестивалът в Смолян учи своята публика на очакване и сантимент към изненадата в театъра, а това се дължи на програмата, която съсредоточава в себе си разнообразие и настроение. Без да издавам всичко интересно, което Петър Тодоров ми е споделял, ще добавя само, че този опит за разгръщане на фестивала между традицията и новостите е един от акцентите. Стремежът е всяка година, наред с по-класическите заглавия и добрия куклен театър, да се утвърждава нещо ново, непознато и вълнуващо за децата. Миналата година програмата се радваше на две чужди заглавия в областта на танца – спектакъла „Понастоящем пребиваващ в…”, подходящ и за младежка публика, на австрийската хореографка Едита Браун, и спектакъл на холандската компания De Stilte, която тази година направи уъркшоп по съвременен танц за деца – описанието в началото на текста се отнася за него.
Все повече се говори за различно образование, за нови системи… Това, за което по- рядко чувам, са начините как то може да се случи. Без никакво преувеличение мога да кажа, че една от моите лични надежди е повече такива работилници да се случват у нас. Не е нещо грандиозно сложно или претенциозно. В рамките на един час танцьорите показват етюди на децата, след което им задават въпроси за това, което са усетили. Първа важна точка – не преразказ по картинка или търсене на тема, а усещане! Децата се отпускат, разбират, че някой им има доверие и е любопитен за всичко, което се случва в главите им. Въображението заработва и в повечето отговори ме изумява колко простичко и същевременно категорично е детското мнение. Втората част от срещата включва игри, децата получават възможност да измислят, да общуват помежду си, да се предават на усещането за партньорство и взаимно създаване на танц. Развълнуваните гласове и виковете показват колко необходимо е това, как за един час на повърхността излизат нуждите на децата в тяхната най-непреднамерена форма. Това, което искрено удовлетвори организаторите, е положителната реакция на учителите – те се забавляваха заедно с децата, като не успяваха да скрият изненадата си от подобен тип занимания. Самата аз, танцувайки с едно момиченце, разбрах колко интересно и необичайно се чувства едно дете в такава ситуация. Срамежливите постепенно се отпускат, енергичните не спират да предлагат, а дори и по-проблемните не скриват желанието си да опитат.
Опитването е същност в изкуството, което ярко си личи и в спектакъла „Аз, Душата” с режисьор Петър Тодоров. За мен той е един от акцентите на фестивала, въпреки че не е премиера. Силно авторски, откровен, чувствителен и почти неуловим е езикът му. Случва се на границата между реалност, сън и фантазия. Там, където метафизиката на живота пулсира с ритъма на недоизживяното, неизказаното, на неосъществения диалог. Едно тяло е на прага. То си отива. Душата, щастлива и пърхаща, най-после може да лети във въздуха със своя собствена скорост. Душата е пусната, освободена от надзора на човека. Тук не е реализирана познатата тема за сблъсъка между душата и разума, душата и тялото. В представлението актрисата Десислава Минчева преживява и разказва историята на Душата – от първата радост на свободния летеж до дилемата дали да се върне при „горкия” човек. Интересен е споменът на Душата – тя никога не е общувала истински с човека, от него е получила само задушаване и пренебрежение. В този динамичен монолог езикът на спектакъла се оказва решаващ – магичните решения за костюм, уголемената кукла – човек, с която актрисата си партнира, поетичният и остър текст. На финала се борят чувства на спокойствие и особена напрегнатост. Душата ще се върне, защото без нея човек е загубен. Душата е вътрешният ветропоказател на човека. Тя го отнася, завихря, създава посоки.
От уъркшопа за съвременен танц и спектакъла „Летящата крава” на танцовата компания De Stilte от Холандия, през цирка (Симоне Романо, Италия), клоунадата (театър „Хенд”, Пловдив), различен тип куклени представления („Приказка за скитника-крал”, „Грозното патенце”, „Храбрият шивач”), фолклор ( „Фолклорна магия”), традиционен карагьоз от Турция („Карагьоз-вещиците и индийският факир”), драматични („Театрална мозайка” и „Лазарица”) и неконвенционални форми („Аз, Душата”) – фестивалът проявява характер във всичко и това започва да се превръща в стил.
