„Никога няма да успеем да изговорим соца“, споделих на тръгване от дискусия в „Топлоцентрала“. Разговорът бе в рамките на изложбата „Забранено изкуство“ (19 декември 2024–26 януари 2025), която поставя началото на дългосрочен проект на куратора Ралица Герасимова, свързан с прояви на цензура в българското изкуство.
В тази първа изложба бяха представени три случая: премахнатата изложба „Терен и конструкции“ на Веселин Димов от Морската градина във Варна през 1982 г., заличеният стенопис на Николай Панайотов върху фасадата на църква в Севлиево през 2016 г., проблемът с творбата „Анонимният Л (анонимен национален герой)“ в изложба на Нено Белчев в Карлово през 2023 г.
Погледнато в по-общ план, цензурата е сякаш мрачната сянка на изкуството във всички времена. Причините за отхвърлянето и отричането на отделни произведения, автори и цели художествени направления са различни – религиозни, идеологически, политически, морални, свързани с битуващи в обществото норми и представи, за които изкуството се явява предизвикателство. Механизмът, по който действа цензурата, също е различен, зависи от обществените нагласи, йерархии и отношения с властта, която е призвана да я упражни. Което тя го прави на микро- и макрониво съответно. И въпросът е как става това.
Два от разгледаните случаи са в ново за България време и в демократично общество, в което дискусиите са динамични, в тях се срещат и сблъскват различни възгледи, всеки от които има своето право на съществуване. Съвременното изкуство участва в тях по условие, така да се каже, доколкото е критично, вгледано в текущите проблеми, в които открива трайните общи и дори общочовешки идеи и терзания. Има значение, разбира се, и къде е представено това изкуство.
Разбираемо е, че в Карлово произведението „Анонимният Л (анонимен национален герой)“ на Нено Белчев е предизвикало толкова бурни реакции. Тъкмо там образът на Левски се преживява може би най-интензивно като неприкосновена икона и за част от публиката тази творба се явява гавра с националния герой. Плътно затворена в своите представи, тази публика няма как да види волните и неволни реални гаври с него в нашата съвременност. Изразени впрочем и чрез самата работа на Нено Белчев. Оплоскостяването на героичния образ, превръщането му в епидермален белег за патриотизъм, включително буквално татуиран по прасци и други телесни части, обезличаването му чрез прозаични употреби – това е една от посоките на мислене, към които произведението призовава. Но тя не стига до публиката в Карлово, за която самото произведение е кощунствено посегателство, настоява за свалянето му, обвинява директорката на галерията Пенка Минчева и разпростира недоволството си върху съвременното изкуство като цяло. В изложбата „Забранено изкуство“ случаят е представен подробно – с коментари, писма, отзиви, подписка и т.н. В крайна сметка решение се намира, картината е откупена, доколкото разбрах, и страстите (може би) са утихнали. Но въпросът кой, как и доколко може да упражни цензура в демократично общество все така остава открит.
Този въпрос стои и при случая със заличения стенопис на Николай Панайотов върху фасадата на църквата „Св. Петка“ в Севлиево. Художникът е поканен от игумена на Батошевския манастир да го нарисува, прави проект, който е одобрен от митрополит Григорий във Велико Търново, изпълнява го, стенописът е открит и осветен на храмовия празник и всичко изглежда наред. До момента, в който тръгва подписка срещу него, образът на светицата е обявен за неканоничен и в крайна сметка през декември 2016 г. стенописът е заличен.
Около този случай въпросите са в няколко посоки. Тъй като стенописът е дарение от художника, уговорката му с отец Стилиян, както и одобрението на проекта от митрополит Григорий са само устни – и липсата на документи се оказва важна за последвалите съдебни дела. Подписката срещу стенописа е тръгнала от Богословския факултет на Великотърновския университет, които впоследствие отричат, както четох. Тодор Енчев, автор на статията в Православие.бг за неканоничността на образа на св. Петка, също отрича да е инициатор на подписката. А отец Стилиян признава пред медиите, че сам е организирал замазването на стенописа, оказвайки се под натиск и заплахи дори.
Достатъчни ли са 133 подписа, за да бъде цензурирано и заличено произведение на изкуството – в подписка, от която впоследствие сякаш всички си умиват ръцете, образно казано. Предназначението му напомня за честите противоречия, които художниците са имали с църквата в миналото по разни причини. Наистина, известни са най-вече тези от периода на Ренесанса и с Католическата църква, докато при Православната ситуацията е по-различна. В статията си Тодор Енчев разглежда образа на св. Петка като неканоничен на база на атрибутите, които тя държи, и смята, че тя трябва да е разпознаваема от християните. А от друга страна, се съмнява „доколко отделните епархийни съвети са компетентни да преценят и оценят една сложна иконографска програма“ – и упреква Българската православна църква в липса на цялостна визия относно изписването на храмовете. Парадоксът е, че произведението на съвременния художник Николай Панайотов, за което е направил проучване и е съгласувал проекта с търновския митрополит, е заличено. Докато в същото време във Велико Търново искат да превърнат Патриаршията в действащ храм, запазвайки изначално неканоничните стенописи на Теофан Сокеров от началото на 80-те. Не знам докъде са стигнали нещата там.
И споменавайки за началото на 80-те, стигам до случая със свалената изложба „Терен и конструкции“ на Веселин Димов в Морската градина във Варна през 1982 г. А той е различен дори само поради факта, че е в соц миналото и цензурата се проявява в комунистическия режим. Тя е идеологически предпоставена, спуска се от властта и управляващата партия. Действието ѝ надолу по етажите, включително върху изкуството, се осъществява от партийни секретари – идеологически праволинейни, но по правило некомпетентни в която и да е професионална област. И именно поради това налагане „отгоре“ цензурата действаше като автоцензура – чрез страха да не нарушиш, дори и без да искаш, зададените идеологически рамки и партийни повели. А ако решиш да ги пренебрегнеш поне донякъде – в името на по-свободен художествен изказ примерно – трябва да си осигуриш одобрението на по-висшестоящ партиен член. Който в конкретния случай е и известен художник.
А случаят наглед е прост. Веселин Димов има одобрението на Светлин Русев, изложбата му е съгласувана и с групата на художниците, разполага я в Морската градина, минава местният партиен секретар, не я харесва. Освен това е уплашен от предстоящото откриване на паметник на Георги Димитров, за което ще пристигнат важни гости от София, и нарежда изложбата да бъде премахната. Той няма как да знае, че важните гости от София, макар и партийни членове, са художници, които харесват работата на Веселин Димов.
В тази типична за соца, абсурдна и дори донякъде комична ситуация – в посоката „царят дава, пъдарят не дава“ – се очертават изключително важни въпроси за онова време, за отношенията власт и изкуство, за различната пропускливост на режима, що се отнася до „вредните западни влияния“. Което е от огромно значение за развитието на съвременното българско изкуство и особено за неговото начало през 80-те.
В текста си Ралица Герасимова отбелязва, че две изяви на Веселин Димов – от 1982 и от 1983 г. – „сякаш се състезават за признание за първенство в наратива на съвременната художествена историография“. И ми напомни, че когато през 1996 г. с Мария Василева и Яра Бубнова правихме Общата хронология на съвременното българско изкуство (налична е онлайн, да отбележа), приехме формалния принцип за публично представяне на творбата и наличие на публикация за нея. В този смисъл „Воден змей“ на Веселин Димов отговаряше на изискванията: създаден в рамките на симпозиум по скулптура в с. Кости и представен със снимка в каталога съответно. За изложбата му „Терен и конструкции“ през 1982 г. публикации няма, възстановява се сега на база на спомени и интервюта, най-ранните от които са от 1984 г. Но това не ми се струва толкова важно, а и не става дума за състезание със или във времето.
По-същественият за мен въпрос възникна в дискусията – дали т.нар. неконвенционални форми в българското изкуство тогава се явяват по партийна повеля, дали са насърчавани в една или друга степен от властта (и съответно тайните служби). Доколкото някои от създателите на тези форми са партийни членове на високи позиции в системата на СБХ и самите те наистина добри художници. Едновременно с това неконвенционалните форми бяха и отхвърляни, и заклеймявани, и дори заплашвани от същата тази власт…
Ето това беше поводът да въздъхна: „Никога няма да успеем да изговорим соца“. За поколенията, които не са го живели, той вероятно ще си остане неразбираем в най-противната му същност.
