Начало Галерия Забулването на Арката
Галерия

Забулването на Арката

Чавдар Гюзелев
21.09.2021
17570

След „Плаващите кейове” (2016 г.) и „Мастабата” в Лондон” (2018 г.) дойде време за друг дългоочакван проект на Кристо (цели 60 години) – опаковането на Триумфалната арка в Париж. Както всичките проекти на Кристо и Жан-Клод, и този ще остане за кратко, но през това време ще бъде посетен от милиони на живо, а други, може би милиарди, ще го проследят чрез медиите и социалните мрежи и със сигурност изображението му ще обиколи всички кътчета на планетата. Аз съм от тези, които имаха щастието да го видят отблизо, а и да надникат в работния процес, ръководен от Владимир Явашев, който е двигател и вдъхновител на изключително трудното технически осъществяване на конструкцията, както и на самото събитие. За откриването дойдоха и множество българи. Днес ние сме свободни и можем да се движим безпрепятствено, дори и по време на световната пандемия. Имаме възможността да планираме пътувания, екскурзии, да учим и работим в свободния свят, нещо което само допреди 30 години беше абсолютно немислимо и забранено, особено в първите десетилетия след деветосептемврийския преврат и установяването на диктатура от съветски тип. Живеехме в изолиран и залостен свят, с граници, пазени от телени мрежи, и стрелящи на месо граничари. Мнозина опитваха да ги прескочат, малцина успяваха. Зад „желязната завеса” излетя и Христо Явашев, за да се превърне по-късно в Кристо. Успява да избяга в пломбиран вагон. И никога повече не се обръща назад, за да стане, без съмнение, най-мащабния артист в света. Без този неистов стремеж към свобода и независимост, днес може би недостатъчно оценявани, ще ни е трудно да разберем и оценим творчеството на Кристо и Жан-Клод.

Ако се задълбочим, точно тук ще открием и причината за силно противоречивите и много често изпълнени с неприязън и дори гняв реакции на сънародниците ни към проектите им. Булото на социализма все още стои тежко спуснато върху мисленето на хората като пранги и пречи на възприятията, сковало ги е в непоклатими клишета, в замръзнали и деформирани представи, потънали в непреодолим буквализъм. Разбира се, това изкуство не среща навсякъде само възторзи и венцехвалене, но част от неговия акт е именно преодоляването на всякакви подобни препятствия, включително административни и политически. А и изкуството не е предназначено да се харесва на всички, нито да задоволява неясните претенции на всякакви индивиди. По-горе споменах „желязната завеса” и няма как наред с думата „преодоляване” да не се сетим за първата известна инсталация на Кристо от 1962 г. на rue Visconti, наречена „The Iron Curtain” („Желязната завеса“), представляваща преграда или по-скоро барикада от варели за гориво. Кристо и Жан-Клод многократно са декларирали, че изкуството им е лишено от концептуални или политически послания и единствената му цел е да достави естетическа наслада, при това временно и краткотрайно, след което то бива демонтирано. Разбира се, когато то се появи някъде реализирано, с цялата си мощ и зашеметяващи размери, няма как след визуалния захлас и удивление да не последват и безброй други интерпретации и осмисляния, които са обречени до една да бъдат верни и валидни.

Владимир Явашев

Днес със сигурност „забулването” на Тримфалната арка ще се интерпретира и през напрегнатите и нерядко зловещи времена на тероризъм, извършван от ислямски екстремисти, пораждащ невероятно разделение и ненавист към различния, или пък през епидемичната обстановка, налагаща често да покриваме лицето си с маски. Вече успях и да го чуя в едно парижко такси, слава Богу, изразено под формата на шега. Шофьорът, видимо от ислямската общност, който ни караше до Арката, я погледна и каза: „Не харесват покрити лица, а това харесват”, после бързо се засмя, както и ние, с облекчение. Не съм сигурен кое точно покриване имаше предвид. У нас реакциите както винаги са полярни, а най-гласовити обикновено са хора, които нямат особен досег с изкуствата, нямат и кой знае каква култура и образование, но за сметка на това държат да ни уведомят какво точно смятат за изкуство и какво не. Това не е толкова страшно, просто сега е много по-видимо и натрапчиво, заради леснодостъпната трибуна, която им се предоставя от платформите на социалните мрежи. Лошото е, когато е невъздържано, агресивно и арогантно претендиращо. Още по-неприятно е, когато се предявяват някакви други претенции освен естетическите, като например кой бил финансирал тези безумия, защо парите не се харчели за други каузи и т.н. Без да знаят, че Кристо и Жан-Клод плащат разходите за всичките си произведения сами, от продажбата на картините на Кристо. Парадоксално – и от невероятно добре изпълнените с класически средства произведения от феноменалния „рисувач” Кристо. Освен поради търсенето на някакво конкретно и „разбираемо” приложение, нашите сънародници се възмущават и от липсата на „смисъл”, който да им даде някакви познати репери, на които те спокойно биха могли да се облегнат и отдъхнат, разтревожени и разтърсени в дрямката си от тази непривичност. Поколения наред са възпитавани, че изобразителното изкуство трябва да е наподобяващо реалността и, разбира се, направено с класическите и познати методи – рисуване с четки и бои върху платно или хартия или скулптиране с мрамор. Все още всичко, случило се след импресионизма, е трудно смилаемо и бива категорично отхвърляно с твърдото и категорично: „това не е изкуство”. Точно от това бяга и се спасява Кристо през далечната 1957 г., след унгарската революция през 1956 г., „задушен” от доктрината на съветския реализъм и контрол. Хубаво е да споменем и многозначителната история, която той разказва – за разкрасяването на селищата в България по пътя на „Ориент експрес”, който пътува от Париж до Истанбул. Тогава той разговаря с фермери и работници, които нямат нищо общо с изкуството и които е трябвало да поддържат всичко много чисто и подредено, за да впечатляват чужденците. По-късно повтаря, че и до днес прави това – да говори на хора, които нямат минимална представа какво е изкуство или изобщо не се интересуват от него. И усмихнат добавя, че харесва това приключение. Бил съм свидетел как не спира да разказва за работата си на всякакви хора, от всевъзможни професии и етноси, и как те го слушат в захлас. Или пък когато пореше с баржата тюркоазените води на езерото в Изео, прорязано от оранжевите пътеки, по които вървяха върволици от хиляди хора, които се спираха, забелязвайки го, и бурно започваха да го аплодират и да крещят възторжено: „Браво, маестро!”. Хубаво би било да погледнем през очите на този неуморен творец, без да се дразним от невежеството, което, трябва да признаем, в други случаи за нашето съвремие е смъртоносно; но в областта на изкуството – нека го покрием с воала на забравата, да разтворим крилете на въображението си и да се оставим да полетим, без да мислим за времето, пространството и уютните самоограничения. „Изкуството ни е безсмислено и не служи за нищо, светът може да живее и без него”, казват Кристо и Жан-Клод. Аз лично се съмнявам в това.

Чавдар Гюзелев е роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Негово е визуалното оформление на сп. Култура

Снимките в публикацията са на Чавдар Гюзелев.

Чавдар Гюзелев
21.09.2021