За Кундера „завесата” представлява онази готова представа за света, която всеки от нас носи – един предварително изтълкуван свят. Задачата на романиста е да скъса тази завеса. Прочетете откъс от книгата, издадена от „Колибри”.

„Завесата” (ИС „Колибри”, 2014), есе за изкуството на романа от Милан Кундера, се състои от седем части: „Съзнание за приемственост”, Die Weltliteratur, „Да стигнеш до душата на нещата”, „Що е романист”, „Естетика и съществуване”, „Разкъсаната завеса”, „Романът, паметта, забравата”. Още заглавията на частите загатват за очарователната фрагментарност на тези анализи, бележки, анекдоти и лични признания за някои от най-значимите романи в литературната история

Как така изпитваме естетическа наслада, докато слушаме соната на Бетовен, но не и като слушаме друга в същия стил и със същия чар, подписана от наш съвременник… Този текст ни напомня, че от произведенията на изкуството няма да остане много, ако ги откъснем от историята на тях­ното изкуство. За Кундера „завесата” представлява онази готова представа за света, която всеки от нас носи – един предварително изтълкуван свят. Задачата на романиста е да скъса тази завеса и да покаже на читателя какво се крие зад нея. Защото историята на изкуството е тленна, уверява ни авторът, докато бръщолевенето на изкуството е вечно.

Милан Кундера създава свой жанр с книги като „Изкуството на романа” (1986), „Завети и предателства” (1993), „Завесата” (2005). Той се разхожда из територията на европейския роман, без да признава национални граници. Амбицията на романиста – напомня Кундера – не е да задмине своите предшественици, а да види това, което те не са видели, да каже това, което те не са казали.

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Даровит новелист с ефектен модернистичен стил, той постига международна популярност с произведения като „Книга за смеха и забравата”, „Смешни любови”, „Животът е другаде”, „Валс на раздяла”, „Безсмъртие”, „Шегата”, „Самоличност” и „Непосилната лекота на битието” (романът е екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман).

Милан Кундера,„Завесата”, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Росица Ташева, художник Стефан Касъров

Границата на неправдоподобното вече не е охранявана

Две големи звезди осветиха небето над романа на XX век: на сюрреализма с омагьосващия му зов за сливане на съня с реалността и на екзистен­циализма. Кафка умира твърде рано, така че не е могъл да се запознае с техните представители и програмите им. И все пак, и това е забележител­но, написаните от него романи предшестват двете естетически тенденции и което е двойно по-забе­лежително, свързват ги една с друга, поставят ги в една-единствена перспектива.

Когато Балзак или Флобер, или Пруст искат да опишат поведението на даден индивид в кон­кретна социална среда, всяко престъпване на правдоподобността става неуместно и естетически неиздържано. Но когато романистът насочва обектива си към екзистенциалната проблемати­ка, задължението да създаде за читателя правдо­подобен свят не се налага като правило и необ­ходимост. Авторът може да си позволи да бъде много по-небрежен по отношение на апарата от информации, описания, мотивации, които трябва да придадат на разказваното от него вид на ре­алност. А в граничните случаи той може дори да сметне за печелившо да ситуира героите си в от­кровено неправдоподобен свят.

След като Кафка я преминава, границата на не­правдоподобното остава без полиция, без митни­ца, завинаги отворена. Това е голям момент в ис­торията на романа и за да не се схване погрешно смисълът му, веднага заявявам, че германските романтици от XIX век не са негови предшестве­ници. Тяхното въображение и склонността им към фантастичното са имали съвсем друго значение; отвърнали се от реалния свят, те са търсели друг живот и не са имали много общо с изкуството на романа. Кафка не е бил романтик. Новалис, Тик, Арним, Е.Т.А. Хофман не са му били любимци. Не той, а Брьотон е обожавал Арним. Заедно с приятеля си Брод като младеж Кафка страстно е четял Флобер на френски. Изучавал го е. Флобер, големият наблюдател, е бил неговият учител.

Колкото по-внимателно и упорито наблюдаваме дадена реалност, толкова повече си даваме сметка, че тя не отговаря на представата, която всички имат за нея. Под продължителния поглед на Кафка тя започва да ни изглежда все по-нерационална, следователно ирационална, следователно неправдоподобна. Точно този жаден поглед, продължително отправян към реалния свят, завежда Кафка и други големи романисти след него отвъд границата на правдоподобното.

Айнщайн и Карл Росман

Вицове, анекдоти, шеги, смешки, не знам коя дума да избера за този вид пределно кратък ко­мичен разказ, от който някога много съм се въз­ползвал, тъй като Прага бе негова метрополия. Политически вицове. Еврейски вицове. Вицове за селяни. За лекари. И онзи любопитен вид вицове или анекдоти за разсеяните професори, кой знае защо, винаги с чадър в ръка.

Айнщайн завършва лекцията си в Пражкия университет (да, преподавал е там известно вре­ме) и се готви да си тръгва. „Господин професоре, вземете си чадъра, навън вали!“ Айнщайн замис­лено съзерцава чадъра си, оставен в един ъгъл на залата, и отвръща на студента: „Знаете ли, драги приятелю, често забравям чадъра си, затова имам два. Единият е вкъщи, другият държа в универси­тета. Разбира се, сега бих могъл да го взема, след като, както удачно забелязвате, навън вали. Но в такъв случай ще имам два чадъра вкъщи и нито един тук“. След тези думи той излиза на дъжда.

„Америка“ на Кафка започва със същия мотив, с един досаден, натрапчив, непрекъснато губен чадър. Натоварен с тежък куфар, Карл Росман попада в блъсканица на излизане от парахода си в нюйоркското пристанище. Внезапно си спомня, че си е забравил чадъра някъде в кораба. Пове­рява куфара си на младежа, с когото се е запознал по време на пътуването, и тъй като пътят зад него е задръстен от тълпата, слиза по непозната стълба и се изгубва из коридорите. Накрая чука на вратата на някаква каюта, където заварва един мъж, корабния огняр, който веднага започва да му се оплаква от началниците си. И тъй като разговорът продължава известно време, огнярят кани Росман да се качи за по-удобно на леглото.

Психологическата невъзможност на ситуация­та бие на очи. И наистина, това, което ни разказ­ват, не е вярно! Това е виц, в края на който Карл ще остане и без куфар, и без чадър! Да, това е виц; само че Кафка не го разказва, както се раз­казват вицове; той го излага надълго и наширо­ко, в подробности, обяснявайки всеки жест, така че да изглежда психологически достоверен. Карл с мъка се качва на леглото и смутено се смее на несръчността си; след като дълго обсъждат уни­женията, понесени от огняря, той внезапно си каз­ва с изненадваща проницателност, че по-добре би било да отиде да си потърси куфара, отколкото да стои там и да дава съвети… Кафка поставя върху неправдоподобното маската на правдоподобното, което придава на романа му (и на всичките му романи) неподражаем, магически чар.

Възхвала на вица

Вицове, анекдоти, шеги, смешки; те са най-доброто доказателство, че острото чувство за реалност и въображението, което дръзва да навлезе в неправдоподобното, могат да образуват съвършена двойка. Панюрж не познава жена, за която би се оженил; обаче воден от своя логичен, теоретичен, систематичен, предвидлив дух, той решава да разреши незабавно, веднъж завинаги фундаменталния въпрос на живота си: трябва ли да се ожени, или не трябва? Търчи от експерт на експерт, от философ на юрист, от врачка на астролог, от поет на теолог, за да стигне след много продължителни проучвания до увереността, че на този въпрос на въпросите няма отговор. В цялата „Трета книга“ се разказва само за тази неправдоподобна дейност, за този виц, който се превръща в дълго шутовско пътуване през знанието такова, каквото е било по времето на Рабле. (Което ме кара да мисля, че триста години по-късно „Бувар и Пекюше“ също е виц, шега, удължена в пътуване през знанието на друга епоха.)

Сервантес пише втората част на „Дон Кихот“, когато първата е вече издадена и известна от няколко години. Това му подсказва една чудесна идея: персонажите, които Дон Кихот среща, разпознават в него живия герой от книгата, която са чели; те обсъждат с него миналите му приключения и му дават възможност да коментира собствения си литературен образ. Това, разбира се, не е възможно! Чиста фантазия! Измишльотина!

После едно неочаквано събитие разтърсва Сервантес: друг писател, неизвестен, го е изпреварил, като е издал собственото си продължение на приключенията на Дон Кихот. Вбесен, Сервантес отправя по негов адрес на страниците на втората част, която пише в момента, жестоки оскърбления. Но веднага се възползва от този неприятен инцидент, за да създаде на негова основа друга фантазия – след всичките си неблагополучия Дон Кихот и Санчо, уморени, тъжни, вече са на път към селото си, когато се запознават с някой си Дон Алваро, олицетворение на проклет плагиат; Алваро се учудва, като чува имената им, защото познава отблизо един съвсем друг Дон Кихот и друг Санчо! Срещата става няколко страници преди края на романа – объркващ сблъсък на персонажите със собствените им призраци; окончателното доказателство за това, колко неистинско е всяко нещо; меланхоличната лунна светлина на последната шега, шегата на сбогуването.

Във „Фердидурке“ на Гомбрович професор Пимко решава да превърне трийсетгодишния Жожо в шестнайсетгодишен юноша, като го при­нуди да прекарва дните си на училищната скамей­ка сред другите ученици. Бурлесковата ситуация всъщност крие един много дълбок въпрос: дали възрастният, към когото системно се отнасят като към юноша, накрая ще изгуби съзнанието за ис­тинската си възраст? Или по-общо: дали човекът ще стане такъв, какъвто другите го виждат, дали ще се нагоди към начина, по който се отнасят към него, или ще намери сили да запази въпреки всичко и въпреки всички своята идентичност?

Да напишеш роман въз основа на виц, на шега, трябва да е изглеждало на читателите на Гомбро­вич като предизвикателство на модернист. И пра­вилно – такова е. Макар корените му да са били в едно много отдалечено минало. Във времето, ко­гато изкуството на романа още не е било уверено нито в своята идентичност, нито в името си, Фил­динг го е назовал: прозаи-коми-епично писане; винаги трябва да помним това: комичното е една от трите митични феи, надвесени над люлката на романа.

Романистът, който говори за изкуството на рома­на, не е професор, който изнася лекция от катедрата. Представете си го по-скоро като художник, който ви приема в ателието си, където от всички страни ви гледат опрени на стената картини. Той ще ви говори за себе си, но още повече за други­те, за техните романи – тези, които обича и които тайно присъстват в собственото му творчество. Той ще премоделира пред вас цялото минало на историята на романа според собствените си кри­терии за ценност и по този начин ще ви позволи да отгатнете каква е неговата лична поетика на романа, която съвсем естествено се отличава от поетиката на други писатели. Така ще имате чув­ството, че слизате, изпълнени с учудване, в трю­ма на Историята, където се решава, става, създа­ва в спорове и конфликти бъдещето на романа.