Начало Книги Изборът Завой на реката
Изборът

Завой на реката

В. С. Найпол
15.08.2018
4258
В. С. Найпол

Откъс от романа на британския писател В. С. Найпол „Завой на реката“, издаден от „Колибри“, превод Надежда Розова.

Романът проследява пътя на Салим, млад индиец от семейство на търговци в Африка, който наследява малко магазинче, решава да напусне крайбрежието и се отправя към вътрешността на континента. Там, в откъснато градче, на „завоя на реката“, в неотдавна извоювала независимостта си африканска държава, Салим започва дребна търговия с местните хора, докато пред очите му се разгръща животът в постколониална Африка, пленен между неотстъпчивите традиции на миналото и изкушенията на модерния свят, живот сред хаос, насилие, враждуващи племена, невежество, бедност и изолация.
Блестящ и страховит текст, породил полюсни реакции на възторг и критика, вълнуващ разказ за исторически подем, дълбочина на човешките преживявания и обществено крушение.

Британският писател от индийски произход Видядхар Сураджпрасад Найпол е роден в Тринидад през 1932 г. Завършва Оксфордския университет. Автор e на повече от трийсет книги с художествена и документална проза: романи, пътеписи, автобиографични хроники на своя живот и пътувания, кореспонденция. У нас е познат с романите „Дом за мистър Бисвас“ и „Половин живот“. Носител е на наградата Букър през 1971 г. за романа „В свободна страна” (In a Free State) и на Нобелова награда за литература от 2001 г. Почина на 11 август тази година в Лондон.

В. С. Найпол, „Завой на реката“, изд. „Колибри“, 2018 г., превод Надежда Розова

Завой на реката

… Африка беше моят дом, беше дом на семейството ми от столетия. Обаче ние бяхме от източния бряг и това променяше всичко. Там не беше истинската Африка.
Беше арабско-индийско, персийско-португалско място, а ние, тамошните жители, всъщност бяхме хора на Индийския океан. Истинската Африка беше зад гърба ни. Километрична савана или пустиня ни делеше от хората от вътрешността на страната. Погледът ни беше обърнат на изток, към земите, с които търгувахме – Арабия, Индия, Персия. Това бяха земите на нашите предци. Ала вече не можехме да твърдим, че сме араби, индийци или персийци, защото когато се сравняхме с тези хора, се чувствахме африканци.

Семейството ми е мюсюлманско, но ние бяхме специална група хора. Различавахме се от арабите и от другите мюсюлмани по крайбрежието, по традиции и обичаи се родеехме с хиндуистите от Северозападна Индия, от които всъщност произхождахме. Никой не можеше да ми каже кога всъщност сме пристигнали. Не бяхме такива хора. Ние просто живеехме, правехме каквото се очаква от нас, каквото бяхме виждали да правят предишните поколения. Никога не питахме защо, не водехме летописи. Усещахме с мозъка на костите си, че принадлежим към много стар народ, но сякаш не умеехме да измерваме времето. Нито баща ми, нито дядо ми можеха да поставят дати на своите истории.
Не защото бяха забравили или се объркваха, просто за тях миналото си беше минало. Помня, че бях чувал дядо си да разказва как веднъж превозил цял кораб с роби, все едно е натоварен с каучук. Не искаше да ми каже кога. Случката просто си стоеше в спомените му, витаеше без конкретна дата или друга асоциация като необикновено събитие в един лишен от необикновени събития живот. Дядо го разказваше като злина, измама или шега, представяше го като своя необикновена постъпка – не самото превозване на робите, а представянето им за каучук. Допускам, че без собствения ми спомен за историята на стареца тази случка щеше да се изгуби навеки. Нещата, които прочетох по-късно, ме убедиха, че идеята за каучука вероятно е хрумнала на дядо ми по онова време, преди Първата световна война, когато в Централна Африка каучукът се превърнал в огромен бизнес – а впоследствие и в огромен скандал. Известни са ми факти, които са останали скрити за дядо ми или не са предизвикали неговия интерес.

Това е единствената семейна история, която знам, свързана с целия онзи бурен период за Африка – експулсирането на арабите, експанзията на Европа, разпокъсването на нашия континент. Такива хора бяхме ние. Всичко, което знам за нашата история и за историята на Индийския океан, съм научил от книги, написани от европейци. Ако твърдя, че нашите араби навремето са били велики писатели и авантюристи, че нашите моряци са създали латинското триъгълно платно, направило възможно откриването на Америка, че индийски лоцман е водил Вашку да Гама от Източна Африка до Каликут, че думата „чек“ е използвана за пръв път от персийски търговци… ако твърдя всичко това, то се дължи на факта, че съм го научил от европейските книги. Те не са формирали нищичко от знанията или гордостта ни. Според мен без европейците миналото ни би било заличено като следите от рибарите по брега край нашия град.

На този бряг имаше укрепление. Стените бяха тухлени. Беше развалина, когато бях момче, но в тропическа Африка, царството на нетрайните постройки, изглеждаше като рядък къс от историята. В това укрепление държали робите, след като ги докарвали от вътрешността на страната с кервани, тук чакали платноходките да ги превозят по море. Ако не знае човек обаче, мястото не му говореше нищо –просто четири порутени стени насред живописен бряг с кокосови палми.

Някога тук управлявали арабите, после дошли европейците, които вече си тръгват. В поведението и в съзнанието на хората обаче се е променило съвсем малко. На носа на рибарските лодки край този бряг все още има нарисувани големи очи за късмет, а рибарите страшно се ядосват, убийствено се гневят, ако някой посетител понечи да ги снима, да им открадне душата. Хората живеят така, както са живели открай време, няма разрив между минало и настояще. Всичко, случило се в миналото, беше отмито от морето, останало беше само настоящето. Сякаш в резултат на някакво смущение на небето светлината на ранното утро винаги чезнеше в мрака и хората живееха в постоянна зора.

Робството на източния бряг не беше като робството на западния. Никого не откарваха към плантациите. Повечето хора, които напускаха нашето крайбрежие, бяха наемани като слуги в арабски домове. Някои ставаха членове на семействата, към които се присъединяваха, а малцина се превръщаха във влиятелни личности. За един африканец, дете на гората, изминал хиляди километри от вътрешността и отдалечил се от своето село и от своето племе, закрилата на чуждестранно семейство беше за предпочитане пред това да остане сам сред непознати и недружелюбни африканци. Ето една от причините търговията с хора да просъществува много след като бе забранена от европейските сили. Беше и причина по времето, когато европейците търгували с един вид каучук, дядо ми все още да може от време на време да търгува с друг. Това беше и основанието робството тайно да съществува по крайбрежието и до ден днешен. Робите, или хората, които може да бъдат смятани за роби, искаха да си останат такива.

В квартала на моето семейство имаше две семейства роби, които живееха тук поне от три поколения. Последното, което биха искали да чуят, е, че трябва да си вървят. Официално тези хора бяха просто слуги. Те обаче държаха да се знае – от другите африканци и от бедните араби и индийци, – че всъщност са роби. Не че се гордееха с робството като състояние, но много разпалено държаха на специалната си връзка със съответното изтъкнато семейство. Понякога се държаха много грубо с хора, които смятаха за по-дребни риби от въпросното семейство.

Като малък ме водеха на разходка по тесните алеи между белите стени в старата част но града, където се намираше къщата ни. Къпеха ме и ме обличаха, слагаха ми кохл на очите и ми окачваха талисман на шията. А после Мустафа, един от нашите старци, ме вдигаше на раменете си. Така ходех на разходка – Мустафа ме излагаше на показ върху раменете си, демонстрираше статута на семейството ни и собственото си доверено положение в него. Някои момчета се опитваха да ни тормозят, но когато се натъкнехме на тях, Мустафа ме сваляше долу, насърчаваше ме да ръся оскърбления, към които той добавяше и собствените си творения, насъскваше ме да се бия, а накрая, когато твърде ми припареше под задника, ме вдигаше далеч от краката и юмруците на момчетата и отново ме качваше на раменете си. И продължавахме разходката си.

Разказите за Мустафа, за Арабия, за огражденията и за робите може да ви се струват като приказки от хиляда и една нощ, но замисля ли се за Мустафа и дори само да чуя някой да споменава думата „роб“, си представям крайната мизерия на семейното си жилище, нещо средно между училищен и заден двор: гъмжило от хора, някой все крещи, многобройни дрехи по въжетата или проснати върху камъните за пране, възкиселия мирис от тези камъни, който се слива с вонята от тоалетната и от оградения писоар в ъгъла, купчините мръсни емайлирани и месингови съдове на мивката насред двора, децата, които припкат навсякъде, безкрайното готвене в почернялата постройка на кухнята. Мисля си за глъчката на жени и деца, на сестрите ми и техните семейства, на прислужниците и техните семейства, същинско несекващо съревнование между двете страни. Мисля за караниците по стаите на семействата и за конкурентните им свади в помещенията за прислугата. Твърде много обитатели на толкова тясно място. Не искахме всички онези хора в помещенията за прислугата, обаче те бяха обикновени слуги и нямаше никакъв начин да ги изгоним. Просто трябваше да ти търпим.

Ето такова беше положението на източния бряг. Робите можеха да вземат нещата в свои ръце, по много начини. Хората в нашите помещения за прислугата вече не бяха чисти африканци. Семейството не го признаваше, но някъде по пътя – или пък на много места по пътя, в жилите на тези хора се беше вляла кръв от Азия. Във вените на Мустафа течеше гуджаратска кръв, същотo важеше за Мети, момчето, което впоследствие прекоси целия континент, за да дойде при мен. Ето как господарската кръв се вливаше в тялото на роба. При арабите на нашето крайбрежие нещата се бяха развили различно. Робите бяха претопили господарите, арабската раса от господари буквално беше изчезнала.

Някога велики изследователи и воини, арабите били владетели. Навлезли дълбоко във вътрешността на страната, построили градове и посадили овощни градини насред горите. След това управлението им било прекършено от европейците. Градовете и градините им изчезнали, дивата пустош ги погълнала. Представата за собственото им положение в света престанала да ги стимулира и те изгубили енергията си, забравили кои са и откъде идват. Знаели само, че са мюсюлмани и по мюсюлмански се нуждаели от още и още съпруги.
Обаче се оказали откъснати от корените си в Арабия, затова можели да вземат за жени само африканките, които навремето били техни робини. Ето защо не след дълго арабите – или хората, които се наричали араби – престанали да се различават от африканците. Изгубили почти всякаква представа за цивилизацията, от която произлизат. Имали своя Коран и утвърдените от него закони, придържали се към определено облекло, носели определен вид шапка, подстригвали брадата си по определен начин, и толкова. Нямали почти никаква представа какво са правели предците им в Африка. Останал им бил само навикът да властват, но не притежавали нито енергията, нито образоваността, на които да стъпи властта. Авторитетът на арабите като управници – който си беше съвсем реален, докато бях момче – вече се крепеше само от традицията. Всеки момент можеше да рухне. Светът е такъв, какъвто е.

Тревожех се за арабите. Тревожех се и за нас. Защото по отношение на властта нямаше разлика между арабите и нас. И ние, и те бяхме малобройни групи, които живееха под европейското знаме в крайчеца на континента. Когато бях малък, в къщата на семейството ми никога не се обсъждаше нашето бъдеще или бъдещето на крайбрежието. Очевидно допускахме, че нещата ще се запазят такива, че ще продължи уреждането на бракове между подходящи партньори, че търговията и бизнесът ще процъфтяват, че Африка за нас ще си остане, каквото винаги е била.

Сестрите ми се омъжиха по традиционния начин, смяташе се, че и аз ще се оженя, когато му дойде времето, и ще продължа живота на родовия ни дом. Обаче съвсем млад, още ученик, прозрях, че нашият начин на живот е овехтял и краят му наближава.
Понякога дребни неща ни насочват към нов начин на мислене – аз започнах с местните пощенски марки. Британската администрация ни беше завещала красиви пощенски марки, на които бяха изобразени местни сцени и местни неща.
Имаше една, която се казваше „Арабска лодка дау“. Сякаш с тези марки някой чужденец казваше: „Ето я най-удивителната особеност на това място“. Без марката с изобразена на нея дау, щях да приемам тези платноходки за даденост. А така се научих наистина да се вглеждам в тях. Видех ли ги привързани на брега, си казвах, че са нещо характерно за нашата област, нещо чудато, нещо, което чужденец би забелязал, нещо не съвсем съвременно и със сигурност напълно различно от лайнерите и товарните кораби, закотвени на нашите съвременни пристани.
Затова още от най-ранна детска възраст си изградих навика да наблюдавам, да се откъсвам от позната сцена и да се опитвам да я погледна отдалеч. Благодарение на този навик ми хрумна, че нашата общност изостава. Така се зароди моята неувереност. Преди смятах тази неувереност за слабост, за недостатък на характера си и се срамувах, ако някой я забележи. Не споделях с никого плановете си за бъдещето и това ми се удаваше лесно у дома, където, както вече изтъкнах, никога не сме водили нищо подобно на политическа дискусия. Близките ми не бяха глупаци. Баща ми и братята ми бяха търговци, делови хора, поемаха рискове и понякога демонстрираха завидна смелост. Обаче бяха потънали толкова дълбоко в живота си, че не им се удаваше да направят крачка назад и да погледнат как живеят. Правеха каквото трябва. Обърка ли се нещо, търсеха утеха в религията. Това не беше готовност да се примирят със съдбата, а кротка и дълбока убеденост в суетността на всички човешки усилия.

Аз така и не успях да се издигна толкова високо. Собственият ми песимизъм, несигурността ми бяха много по-земни. Не бях религиозен като близките си. Неувереността ми се дължеше на липсата на истинска религия и приличаше на ресто от възторжения песимизъм на нашата вяра, способен да тласне хората да извършат чудеса. Това беше цената на моето по-материалистично отношение, на моя стремеж да се наместя някъде по средата, между потапянето в живота и реенето високо над земните грижи.

Несигурността, която изпитвах във връзка с нашето положение на брега, се дължеше на моя темперамент, а не се случваше почти нищо, което да уталожи страховете ми. Дори в тези части на Африка всичко започна да се развива бързо. На север имаше кървави бунтове на племе от вътрешността на страната, които британците изглежда не успяваха да потушат. На други места също имаше изблици на неподчинение и ярост. Дори хипохондриците понякога боледуват наистина и аз не мисля, че моята нервност беше единствената причина за усещането ми, че наближава краят на познатата ни политическа система, а онова, което ще я замени, няма да бъде приятно. Страхувах се от лъжите… от доверчивостта на чернокожите хора към лъжите на белите.

Всъщност Европа създаде у нас на крайбрежието представа за собствената ни история, Европа, според мен, ни запозна и с лъжата. Онези от нас, които бяха част от Африка преди европейците, никога не са лъгали за себе си. Не защото бяхме по-морални. Не лъжехме, защото никога не сме преценявали себе си и не сме смятали, че има причина да лъжем. Ние бяхме хора, които просто правят каквото си правят. Европейците обаче бяха способни да вършат едно и да говорят съвсем друго. Освен това бяха способни да постъпват така, защото имаха ясна представа какво дължат на своята цивилизация. Това беше огромното им предимство пред нас. Европейците искаха злато и роби като всички останали, но в същото време искаха да им бъдат издигани статуи като на благодетели на робите. Тъй като бяха интелигентни и енергични хора в разцвета на силите си, те бяха способни да дават израз и на двете страни на своята цивилизация и получаваха и робите, и статуите. Поради способността си да се преценяват, европейците бяха по-приспособими към промените. Сравнявайки европейците с нас, виждах, че ние сме престанали да бъдем от значение в Африка, че всъщност вече наистина нямаме какво да предложим. Европейците се канеха да напуснат континента, да се борят или да се споразумеят някак с африканците. Ние продължавахме да живеем, както винаги сме живели –слепешката.

Дори на този късен етап в нашата къща или в къщите на познатите ми семейства не се водеше дори подобие на политическа дискусия. Темата се избягваше. Улових се, че самият аз я избягвам. Преди ходех два пъти седмично да играя скуош на корта на приятеля си Индар. Дядо му беше дошъл от индийския щат Панджаб с договор да работи по строителството на железниците. Старият панджабец се беше справил добре. Когато договорът му приключил, той се установил на крайбрежието и станал лихвар –отпускал заеми от по двайсет-трийсет шилинга на продавачите по сергиите на пазара, когато парите не им стигали и разчитали на тези дребни суми, за да купуват стока. Десетте шилинга тази седмица се превръщали в дванайсет, които трябвало да върнат следващата. Не е идеалното делово занимание, обаче един активен човек (и корав) е способен да увеличи капитала си многократно през годината. Дядото на Индар предлагал услуга и си изкарвал прехраната. Дори нещо повече. Семейството много се замогнало. Станали неофициални търговски банкери, подкрепяли финансово малки и проспериращи компании, финансирали търговски начинания в Индия, Арабия и Персийския залив (все още на арабските двумачтови платноходки от пощенските марки).

Семейството живееше в голямо имение с асфалтиран двор. Главната къща се намираше в далечния край, имаше по-малки къщи отстрани за членовете на семейството, които искаха да живеят отделно, други постройки за прислугата (истински слуги, наемна работна ръка, а не лепки като нашите). Имаше и игрище за скуош. Имението беше заобиколено от висок зид, боядисан в охра, имаше и порта с портиер. Намираше се в по-новата част на града, крайно изолирано или защитено.

Богатите хора никога не забравят, че са богати, и аз възприемах Индар като добър син на неговото лихварско или банкерско семейство. Той беше красив, грижовен към външността си, мъничко женствен и с някак сковано изражение, което отдавах на почит към собственото му богатство, а също и на сексуалните му притеснения. Мислех, че тайничко обикаля бордеите и живее със страх, че може да бъде разкрит или да пипне някоя болест.

Пиехме студен портокалов сок и горещ черен чай след всяка игра (Индар вече се тревожеше за теглото си), когато ми съобщи, че заминава. Щял да се махне, да отиде в Англия за тригодишен курс на обучение в известен университет. Беше напълно в стила на Индар и близките му да съобщават важни новини по такъв небрежен начин. Вестта ме потисна мъничко. Индар можеше да постъпи, както възнамеряваше, не само защото беше богат (свързвах следването в чужбина с огромно богатство), но и защото беше учил в нашия английски колеж чак до осемнайсетата си година. Аз напуснах на шестнайсет. Не че не бях умен или нямах наклонности, просто никой от семейството ни не беше учил след шестнайсетата си година.
Седяхме на сянка на стълбите на игрището за скуош.
–Тук сме наникъде, нали знаеш –тихо отбеляза Индар. –За да си в Африка, трябва да си силен. Ние не сме силни. Дори знаме нямаме.
Беше назовал неназовимото. И веднага щом проговори, видях колко безполезен е зидът на неговото имение. Две поколения бяха градили всичко това пред очите ми и аз тъгувах за този труд, хвърлен нахалост.
Щом Индар заговори, усетих, че мога да проникна в съзнанието му и да видя, каквото виждаше самият той – затаената подигравка във величието, в портата и в портиера, които нямаше да ги опазят от истинска опасност.
Обаче не дадох вид, че разбирам какво говори той. Държах се като с другите, които ме вбесяваха и натъжаваха с отказа си да признаят, че и в тази част на света настъпва промяна. А когато Индар продължи с въпроса:
–А ти какво ще правиш? –отговорих така, сякаш не виждам никакъв проблем:
–Ще остана. Ще се захвана с бизнес.
Изобщо не беше вярно. Чувствах се по обратния начин. Обаче щом той ме попита, установих, че не желая да призная своята безпомощност. Инстинктивно демонстрирах типичното за семейството ми поведение, само че моят фатализъм беше фалшив. В действителност светът искрено ме интересуваше и не желаех да се отказвам от нищо. Можех само да се скрия от истината. А това откритие за самия мен направи връщането ми обратно през горещия град много тревожно.

Следобедното слънце бе полегнало на размекнатия черен асфалтов път и високите храсти на хибискуса. Всичко беше съвсем обикновено. Все още никаква опасност не се спотайваше в тълпите, в разрушените улици, в оградените със стени алеи. Ала това място вече ме беше отровило.
Стаята ми в семейната ни къща беше на втория етаж. Прибрах се по светло. Обходих с поглед къщата ни, дърветата и зеленината на съседните дворове и откритите площи. Леля ми крещеше на една от дъщерите си –някакви стари месингови вази били изнесени на двора, за да бъдат изтъркани с лимони, а още не били прибрани вътре. Погледнах към тази набожна жена зад убежището на нейната стена и прозрях колко дребнава е нейната грижовност към месинговите вази. Тънките белосани стени (по-тънки от онези на клетката за роби на брега) изобщо не я бранеха. Леля ми беше много уязвима –личността й, религията й, обичаите й, битът й. Шумният двор беше побрал целия ѝ живот, представляваше целият ѝ свят от толкова отдавна. Как да не го приеме човек за даденост? Как да престане да се пита какво ни закриля всъщност?

Спомних си изпълнения с презрение и раздразнение поглед на Индар. И тутакси ми хрумна решението. Трябваше да се махна. Не бях способен да защитя никого и никой не можеше да защити мен. Не можехме да се защитим, можехме само по различни начини да се крием от истината. Трябваше да изляза от семейния ни дом и от нашата общност. За мен бе равносилно на разруха да остана в общността, да се преструвам, че просто се нося по течението с тях. Щях да бъда господар на съдбата си само ако остана сам. Един прилив на историята – забравен от нас, оживяващ само в книгите на европейците, които тепърва щях да прочета –ни беше довел тук.

Бяхме изживели живота си по свой начин, бяхме правили каквото трябва, почитахме Бог и се подчинявахме на неговите заповеди. А сега – ще повторя думите на Индар –друг прилив на историята идваше да ни помете. Не можех повече да се оставям на съдбата. Исках не да съм добър, както повелява нашата традиция, а да правя добро. Но как? Какво можех да предложа? Каква дарба, какви умения освен африканската търговска ловкост на нашето семейство? Ето тази тревога започна да ме разяжда. И точно затова, когато Назрудин ми отправи предложението си да ми продаде магазина и бизнеса си в далечна страна, която все пак се намираше в Африка, аз тутакси се възползвах…

В. С. Найпол
15.08.2018

Свързани статии