1
1674

Завръщането на Иван Шмельов

Към книжката „Човекът от ресторанта” на Иван Шмельов ме насочи Златозар Петров.

Потърсих я в „Книжен пазар” (специални новогодишни поздрави на Георги Чобанов!), поръчах си я, пристигна.

Беше издадена в Библиотека „Факел” на Профиздат, онези малки джобни книжки, които излизаха до 1990 г. През последната година от съществуването ѝ, сред другите 5-6 книжки, излиза и книгата на Иван Шмельов „Човекът от ресторанта”.

Кой е Иван Шмельов?

Може би да започнем с това – че два пъти, през 1931 и 1932 г. е номиниран за Нобелова награда и така се явява пряк конкурент на Иван Бунин, който взема наградата през 1933 г.

Още през 1895 г. младият човек предприема поклонническо пътуване до Валаам, но се отбива и в Троице-Сергиевата Лавра, където старецът Варнава Гетсимански го благославя да се занимава с писателска дейност.

Ето краткото представяне на автора на пета страничка в самата книга.

„Иван Сергеевич Шмельов е роден през 1973 г. в Москва. След Октомврийската революция емигрира във Франция, където умира през 1950 г.

Произхожда от старо търговско семейство. Шмельов е възпитан в религиозен дух и преклонение пред патриархалните стойности. От рано прониква в дълбоките пластове на народния живот и език – завинаги в съзнанието му се запечатват стихийната метежност, богатият говор и фолклор на хората от разни губернии, стичащи се в бащиния му двор в Замоскворечието.

Започва да публикува през 1897 г. Известност придобива след революционните събития от 1905-1907 г. с повестите „Разпадане”, „Гражданинът Уклейкин”, но особено с повестта „Човекът от ресторанта” – шедьовъра на предемигрантския му период.

В първите му книги, издадени в чужбина – „Слънцето на мъртвите” (1923) и „Каменният век” (1924) – преобладава мъката на емигранта, изживял откъсването от родината като непоправим катаклизъм. До края на живота си Шмельов остава дълбоко руски писател, страстно дирещ пътища за духовно освобождение. Особена стойност има романът му „Войници” (1930) и дилогията „Небесни пътища” (1936 – 1948). С повестта „Човекът от ресторанта” Иван Шмельов за пръв път е представен на български.”

В сайта на самоотвержения Георги Ангелов „Литературен свят” Иван Шмельов е представен по-подробно. Ето няколко откъса от очерка там.

„Иван Сергеевич Шмельов (21.09[3.10].1873-24.06.1950) е руски писател и публицист. Ярък представител на консервативно-християнското направление в руската литература. Ражда се и пораства в Москва и Замоскворечието в православно семейство на търговец – строителен предприемач. Завършва гимназия в Москва и юридическия факултет на Московския университет (1898). Дебютира през 1895 г. Издава книгата с очерци „На скалите на Валаам“ (1897), описваща Валаамския манастир във Финландия. От 1898 г. служи като чиновник в централните губернии на Русия. През 1907 г. излиза в оставка, живее в Москва. От 1909 г. е участник в литературния кръг на писателите-реалисти „Сряда”(А. Чехов, М. Горки, В. Вересаев, Е. Чириков, А. Серафимович, А. Куприн, Л. Андреев). Единственият син на Шмельов, Сергей, като офицер от царската армия е арестуван и разстрелян без съд. В периода 1918-1922 живее в Крим, от 1922 – в Берлин, от 1923 – в емиграция в Париж. Сътрудничи във в. „Възраждане“, „Последни новини“, „Илюстрована Русия“, „Днес“, „Съвременни записки“, „Руска мисъл“. Книги с разкази: „Въртележка“ (1916), „Суровите дни“, „Скритият лик“ (1917), „Кримски разкази“ (1924-1936), „Светлината на разума“ (1928), „Пътуване в Париж. Разкази за задгранична Русия“ (1929); повести: „Човекът от ресторанта“ (1910, преведена и на български), „Неизчерпаемата чаша“ (1918), „Това беше“ (1919), „Каменният век“ (1924), „Куликово поле“ (1939); романи: „Слънцето на мъртвите“ (1923), „Любовна история“ (1927), „Поклонение“ (1931), „Няня от Москва“ (1934), „Лето Господне“ (1927-1931, 1934-1944), „Пътища небесни“ (т. 1 – 1937; т. 2 – 1948); очерци: „Милостта на преп. Серафим“ (1935). „Старият Валаам“ (1936). В изгнание е един от духовните лидери на руската емиграция…. Романът му „Войници“ (1930) остава незавършен. „Сред задграничните руски писатели Ив. Шмельов е най-руският, – отбелязва поетът К. Балмонт. – Ни за минута в душевното си горене той не престава да мисли за Русия и да се измъчва за нещастията ѝ“. През 1936 умира жената на Шмельов Олга Александровна, вярната му спътница, и от този момент той носи кръста на самотата. Шмелев страда от тежко заболяване, обострянето на което неведнъж го довежда до границата на смъртта. Материалното му положение понякога стига до нищета. Писателят се отличава с особена любов към атмосферата на манастирския живот. Пътувайки през 1936 г. до Прибалтика, той спира в Псково-Печорския манастир, два пъти (през 1937 и 1938) посещава обителта на преп. Йов Почаевски в Карпатите. „Горещото ми желание за спокойна работа е да живея около манастир. Търся родния въздух…“ – пише той през 1948. Умира на 24.06. 1950 г. от сърдечен пристъп в руския манастир „Покров на Божията майка“ недалеч от Париж. Погребан е в парижкото гробище Сент Женевиев дьо Боа. През 2000 г. е осъществен заветът на писателя: прахът на Шмельов и жена му са пренесени в родината и препогребани в московския Донски манастир.”

Впрочем, умира в деня, когато православната църква чества паметта на преподобния старец Варнава Гетсимански, който преди 55 години го беше благословил за писателско служение.

На сайта на изд. „Распер” в статията „Фурията на Червения терор” откриваме още някои подробности за Иван Шмельов.

Ето статията.

„Тази жена е виновна за екзекуцията на хиляди. Жената с  пенснето, както я наричали,  живяла в прочутия “Дом на Набережная”, където живеела партийната върхушка.

Розалия Землячка направила неофициален рекорд по време на червения терор – ръководила убийствата на хиляди. С поведението си оправдала прякора „Демон”, който сама си дала още преди революцията. Другият ѝ прякор – Землячка, станал официален след 1917 г.

За конспиративната дейност на Розалия писал в съветските времена Лев Овалов; той разказал за френските шапки, английските пелерини, куфарите с двойни дъна, с които пренасяла нелегална литература, за царските затвори, от които революционерката успявала да избяга.

Розалия била боркиня за правата на работниците и селяните, но произходът ѝ бил буржоазен. Тя се родила в Киев през 1876 г. в семейството на богатия търговец Самуил Залкинд. Още като ученичка Розалия възприела левите идеи, след това учила във френски университет.

Парите за дрехи, храна, жилище и визи в чужбина били плащани от партийната каса…

Розалия Залкинд била изпратена в Крим  да въведе „новия ред” като секретар на областния комитет на болшевишката партия. След като се появила там, Черно море почервеняло от кръвта на разстреляните – касапницата продължавала с месеци, смъртоносното тракане на картечниците се чувало до сутринта… „За една нощ в Симферопол разстреляли 1800 души, в Теодосия – 420, в Керч – 1300…”  – писал историкът Сергей Мелгунов в книгата си „Червеният терор в Русия. 1918-1923 г.”. Осъдените на смърт били хвърляни в морето със завързани за краката им камъни. Често това се извършвало пред очите на жени и малки деца, които на колене молели за пощада. Но както казал народният комисар на просветата Луначарски: „Долу любовта към ближния! Ние трябва да се научим да мразим.”

След това излезлите в морето рибари виждали цяла армия от мъртъвци. Розалия не само заповядвала убийствата, но и лично участвала в екзекуциите. В комисарска куртка и с маузер на кръста тя препускала от град в град като „фурия на червения терор”, както я нарекъл А. Солженицин.

Много от подчинените на Розалия, шокирани от нейния садизъм, се опитвали да съобщят в Кремъл, че разстрелват всички подред – лекари, учители, медицински сестри, болни, рибари, пристанищни работници, гимназисти, свещеници. В градовете в Крим дори на уличните фенери и дърветата в парковете висели трупове… Много от осъдените били погребвани живи. През нощите недоубитите припълзявали към жилищните сгради и стенели. Мелгунов разполага с показания на свидетели, които видели разстреляни жени с кърмачета на ръцете.

Ленин обаче не смятал да прекрати вакханалията на Землячка; нали тя въплъщавала в живота неговата идея за диктатурата, която „е власт, която се опира на насилието, несвързана с никакви закони”. В инструкциите за терора Ленин препоръчвал – „търсете по-твърди хора”.

Ленин благодарил на Землячка за верността ѝ. Тя била първата жена, наградена с орден “Червено знаме”.

Истината за кримската трагедия през 20-те години става известна чрез книгата на Иван Шмельов „Слънцето на мъртвите”. Единственият син на писателя Сергей станал една от жертвите на наказателните акции в Крим. Шмельов преживял в Крим и червения терор, и глада; спецотряди влизали в домовете, отмъквали запасите от храна и дрехи… Хората били оставяни голи, боси и гладни. Оцелелите трудно се придвижвали, децата намирали кости от умрели коне и ги гризели като кучета. За „Слънцето на мъртвите” немският писател Томас Ман казал: “Прочетете това, ако ви стига смелост…”

В историческите изследвания се споменава цифрата 120  хиляди жертви на терора в Крим. За Землячка Шмельов пише кратко: „Звяр!” В съветския печат обаче четем: “Чуден човек беше Землячка. Не се уморяваше да се грижи за хората. Работеше, без да жали сили…”

Болшевикът Султан Галиев казва: „Землячка беше много нервна и болна жена. В Крим пред нея всички работници буквално трепереха, не смееха да не изпълнят дори нейните глупави или грешни заповеди…” Авторът на тези редове е арестуван и разстрелян, а чистките в партията въобще не засегнали Землячка. Самата тя провеждала чистката. Предизвиквала страх в партийните организации, когато пристигала на проверка. Един от най-високите постове, които заемала, бил зам.-председател на Съвета на народните комисари на СССР, който отговаря на днешната длъжност вицепремиер.

В музея на „Дом на Набережная” разказват, че квартирата на Землячка била в същия  вход, в който живеел Никита Сергеевич Хрушчов.

За личния ѝ живот почти няма данни. Нямала деца. Малко нейни снимки са запазени. Сякаш някоя умела ръка е унищожила снимките, свързани с екзекуциите на хиляди хора.

Землячка починала на 70 години; през 1947 г. на нейно име е наречена улица в Москва, но след 20 години било върнато старото име на улицата – „Голяма Татарска”. В други градове в Русия стотици улици носят името на Землячка, а бързащите по тях хора не подозират, че имат работа с „Демон”…”

Да се надяваме, че 2020 г. ще бъде и годината на завръщането на Иван Шмельов в ръцете на българския читател – 70 години след смъртта му.

Повярвайте ми, и Шмельов, и българският читател заслужават това.

Добрите книги най-добре могат да ни посочат демоните от миналото, които са живи и днес.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРадостта
Следваща статияЗастигнати от радостта

1 коментар

  1. Дяне, всичко руско ни е чуждо. Добри руснаци нема. Онези гонени от червените не са други, нормални, хубави. те също са руснаци от онези, които са оглозговали страната ни след войната 77-78. Руснаците не са ни братя, литературни гурота, образец на изкуство и култура за да бъдат споменавани. Така че остави тази досада и не ни навирай двойкаджиите по модернизация. Ако ние българите трябва да забравим нещо Веднага това е Расия. Да си го пожелаем за новата година. ЧНГ на всички словослагатели тъдява.