В историята на българската литература има случаи, когато писателите не са чакали благоволението на критиката, а сами са се откривали един друг и са помагали на най-доброто да влезе в обсега на читателското внимание. Като че ли такова нещо отдавна не беше се случвало. А дълг на талантливия писател е не само да се бори за собственото си утвърждаване, но и за съграждането на общия контекст, на средата, в която работи. Това е жизнено важно и за него като творец, защото му осигурява и вярна координатна система за съизмерване, а и здравословна атмосфера за творчество. Важно е и за израстването на цялата културна общност, към която той принадлежи.

„Калуня-каля” е истинско откритие. Това е несъмнено една от големите български – и не само български – книги на нашето време. Деян Енев, който я обърса от прахта, за да ни я покаже в нейния „чисти блеск”, я сравнява с всепризнати белетристични шедьоври на световни автори като Будзати и Кутси, а и на нашия Димитър Талев. На мен тя ми напомня за Иво Андрич. Има в нея нещо изконно балканско, което черпи своята сила от националното, но го надхвърля и разцъфтява в опияняваща смесица от етноси, вери, езици и обичаи, преливащи едно в друго, за да оформят цял един неподражаемо пъстър и неизтребим свят.

Преди всичко този роман ни пленява с органичния си, богат и изразителен, сякаш неподвластен на времето български език, извиращ от народните говори и прерастващ без всякаква преднамереност и принуда в съвършен художествен инструмент. Колко важно бе за нас това да се случи в годините на всеобща езикова немара и обедняване! Отдавна не бях чел литературна творба с такава наслада. Езикът на тази книга обаче не е самоцел. Той е необходимото средство за извайване на фикционална реалност със завладяваща плътност и пластичност – реалност природна, обществена и интимно-човешка, в която тези съставки се разгръщат в своята взаимобусловеност и неразчленимост.

Може да се каже, че в основата си „Калуня-каля” е възстановка на цяла епоха от нашата история – освобождаването на дълго потисканите напрежения на едно вековно робство и разгарянето на страстите в периода на борбите на българите за независимост през седемдесетте години на ХIХ век. Авторът възкресява миналото без пълно потапяне в него, но и без хладна естетизираща дистанция. Предишното оживява в своите специфични форми, но не е откъснато от настоящето. Създава се чувство за непрекъснатост на народната съдба. Това се дължи, струва ми се, на умението на Георги Божинов да се извиси над битовизма и да избистри погледа ни за други, далеч по-значителни и дълговечни двигатели на цивилизацията.

На първо място това е, разбира се, човекът като етически субект. В центъра на романа се откроява фигурата на неговия герой, Калуньо. Като казвам „герой”, имам предвид всички значения на тази станала подозрителна в днешния свят дума. Авторът ни среща с монолитна личност, която няма нищо общо с клишираните антигерои на съвременната литература. Може би за това завръщане към героичното му помага завръщането към миналото, така както то е помагало и на Вазов, и на Йовков. Но извънвремевите очертания на Божиновия герой не го отчуждават, а го приближават до нас, сякаш за да ни се напомни, че романтизмът не е безнадеждно изгубен за модерното съзнание.

Бих уточнил, че авторът на „Калуня-каля” успява да създаде герой от епически тип – личност цялостна, уравновесена, изпълнена с почти свръхчовешка физическа и духовна сила, личност, чиято природна нравственост я изправя срещу целия варварски свят и я хвърля в титанично единоборство с него. Излязъл от сблъсъка и преплитането на безброй балкански култури, потомъкът на християни и мюсюлмани Калуньо е представител на цялата тази взривоопасна, но и невероятно жизнеспособна смес. Той е необременен от етнически, религиозни и идеологически обвързаности, нестеснен от котерийни пристрастия и предразсъдъци. За него има една-единствена ценност и това е човекът. В името на достойното човешко съществувание той е готов, без да се замисли, да влезе и в устата на смъртта и неведнъж го прави.

Калуньо е епически полубог – като Ахил, като Херкулес, като Самсон, като Йовковия Индже, като Крали Марко. И като всеки полубог той има своя ахилесова пета – не е съвършен, виждаме го многократно, макар и не от зла воля, да съгрешава и греши, и това го сродява с нас, спасява го от отдалечаващата идеализация, позволява на читателя да усети топлината на емпатията. Сложни и тънко индивидуализирани са и останалите характери в романа. В своята съвкупност те спояват един неустоимо убедителен въображаем свят, изпълнен с уроци за сегашното ни съвсем реално битие.

Защото всяка талантлива книга излъчва от самата си сърцевина важни за своите читатели философски внушения. И романът на Георги Божинов прави това без каквато и да е тезисност чрез личността на своя герой и чрез въздействието на тази личност върху обкръжението й. Бих разделил идейната еманация на „Калуня-каля” на два пласта, еднакво важни за нас и в днешния ден, десетилетия след написването на книгата. Първият от тях е донякъде по-повърхностен и по-видим, но и толкова актуален – той се състои в осъзнаването на парадоксалното противопоставяне и същевременната неотделимост на етноси и вери в една исторически утвърдена общност. Вторият е по- дълбок и общочовешки. Той ни убеждава чрез цялостното развитие на събитията, че борбата с насилие срещу насилието, макар и в името на доброто и справедливостта, води до нови страшни беди за всички. Превръщането на някакъв, дори изключителен човек в бог, който се заема да оправи света, рано или късно разкрива вътрешната несъстоятелност на самата човешка природа, нейната неспособност да се справи със свръхчовешката задача. Тук впрочем е и латентната критика на идеята за героизма, която може да се открие в романа.

Виждаме как наказанието на злото със зло и грабителството с експроприация, което Калуньо налага върху своите земляци, поражда нови, още по-трудно разрешими проблеми, как нови грабители и убийци започват да се скупчват около отмъстителя след неговия успех, за да го превърнат в Пирова победа. Виждаме също как безкритичната вяра в доброто у човека излага добрите на гибелни опасности. Можем да поразсъждаваме над това, дали Георги Божинов – писател, в чиято политическа съвест и гражданска смелост едва ли някой би се усъмнил, – не е създал алегория на цялата най-нова история на България след Втората световна война. Възможно е и така да се тълкува романът. Но такъв прочит, ако се абсолютизира, би го стеснил ненужно и несправедливо. Това, мисля, е книга, която има какво да каже на един много по-широк читателски кръг с най-разнообразен исторически опит във времето на всеобщо разколебаване на традиционния морал. Защото имаме работа не с памфлет, а с дълбоко прочувствана и премислена художествена творба, осветяваща края на българския, балканския, а и европейския ХХ век.

За писателското майсторство на Георги Божинов може много и с възхищение да се говори. Езиковото богатство на романа беше вече отбелязано. Сюжетната постройка на романа е стабилна, сигурна, но ненатрапчива. Тя никъде не се прорязва припряно през плавното, сякаш неинтересуващо се от нея повествувание, в което, както и в живота, не всяко напрегнато очакване води до драматична перипетия и не всяка надежда задължително се сбъдва. Разказът протича с овладяно спокойствие, но не и без вътрешен нерв. Един пулсиращ ритъм оживява цялото и в съчетание с ярката образност доближава романната проза до високата организираност на поезията.

Ако след всичко казано се съгласим, че „Калуня-каля” е събитие в съвременната литература (а знам, че не съм единствен, който оценява изключителната й стойност), няма как да не възникне въпросът: на какво се дължи отминаването на тази книга с мълчание при първото й отпечатване през 1988 г.? Вярно е, че властта не гледаше с добро око на Георги Божинов след политическия скандал, който той предизвика с публикацията си в сп. „Септември” през 1975 г.  Но до това време бяха минали повече от десет години и макар Божинов да бе оставен без работа, книгите му се публикуваха. А пък вече се и усещаше, че тоталитарната система неспасяемо се разпада – публичното говорене бе станало далеч по-свободно отпреди. И въпреки всичко, дори след срутването на режима в края на 1989 г. никой не се сети за романа. С какво се занимава през последния четвърт век българската литературна критика? Наистина ли нейните критерии през това време са били твърде строги, за да допуснат каквото и да е внимание към тази отмината с пренебрежение творба?

В историята на българската литература има случаи, когато писателите не са чакали благоволението на критиката, а сами са се откривали един друг и са помагали на най-доброто да влезе в обсега на читателското внимание. Като че ли такова нещо отдавна не беше се случвало. А дълг на талантливия писател е не само да се бори за собственото си утвърждаване, но и за съграждането на общия контекст, на средата, в която работи. Това е жизнено важно и за него като творец, защото му осигурява и вярна координатна система за съизмерване, а и здравословна атмосфера за творчество. Важно е и за израстването на цялата културна общност, към която той принадлежи. Затова ми се иска примерът на Деян Енев с откриването и осветяването на „Калуня-каля”, с грижата му за общото ни благо да не остане самотен.