Почти всичките ми пет-шест книги с разкази от последните години са посветени на разбягването на българската галактика, на напускането, на обезлюдяването. Затова и толкова се радвам, когато българи се завръщат тук. Когато, минали през всичките иглени уши на чужбината, намират пак път към своята България – за по-кратко или за по-дълго, поради семейни дела или от носталгия, а понякога и като творци, които са пресовали в художественото слово, в картините и в музиката си всичко онова, което границите и разстоянията не могат да изтръгнат от онова място в нашето тяло, където всички ние подозираме, че се намира душата.
Сега ще ви представя с няколко думи втората книга на един наш съотечественик, който от десетилетия живее в Бразилия. Той се казва Илко Минев. Преди това обаче – един дълъг цитат от самия него; една история, която няма аналог. Една история, която ни показва, че ангели има. Да чуем първо Илко Минев:
„За тази случка никога не съм разказвал извън най-близкия ми семеен кръг, защото се страхувам, че на много хора, които не ме познават, ще се стори невероятна, а и достойна за блудкав и подсладен сапунен сериал.
Най-сетне през 1982 г., след 12 години раздяла, властите в България позволиха на майка ми да дойде в Бразилия на посещение при леля ми, която живееше в Сао Пауло, на почти 3000 километра от Манаус. Мама вече беше почти сляпа и дългото пътуване от България до Бразилия на нейната възраст сериозно ме безпокоеше.
Моят самолет излиташе от Манаус в полунощ и трябваше да пристигне в Сао Пауло някъде към 5 часа сутринта. Майка ми кацаше в 7, така че щях да я изчакам на летището.
Но за мой ужас, малко преди излитането, вече на пистата, самолетът спука гума. Питам се, колко пъти в живота на някой му се е случвал подобен проблем със самолет? Още повече, че бяха нужни цели четири часа, за да сменят проклетата гума. Стана ми от ясно, че аз няма да кацна по разписание в Сао Пауло. А това означаваше, че ще пристигна часове след мама. Като капак на всичко чак по време на полета ни съобщиха, че ще летим до Рио де Жанейро, откъдето ще се прехвърлим на самолет за Сао Пауло. Бях планирал цялото посрещане до най-малките подробности, без да подозирам, че над плановете ми се е надвесил и някой друг.
Наистина в Рио ни настаниха в друг полет и тъй като се забавихме доста време, вече качил се в самолета и очаквайки всеки момент да излетим, от безсъние, напрежение и преумора позадрямах за няколко минути. И в съня ми се появи мама. Когато отворих очи, защо ли точно в тоя момент, не можах да повярвам, че не продължавам да сънувам. Придружавана от един служител на самолетната компания, край мен по пътеката между седалките минаваше една почти сляпа жена и аз, напълно зашеметен, разпознах в нейните черти болезнено познатите черти на мама. Пак затворих и отворих очи, но тя не изчезна, мама беше, не можех да бъркам. Станах и я прегърнах, без да имам сили да й кажа и дума. В първия момент нито тя, нито служителят на Varig, нито останалите пътници разбраха какво се случва. А после някои от тези, които седяха непосредствено около нас, започнаха да ръкопляскат.
Нещо странно, меко казано, се бе случило. Полетът на Varig oт Европа бил отклонен по някакви причини към Рио де Жанейро, където пътниците веднага минали през митницата и били прехвърлени във вътрешните линии за Сао Пауло. Поради голямото закъснение на моя полет от Манаус, той също бил отклонен към Рио и така по едно наистина странно съвпадение бяха качили и двама ни в един и същи полет. Няма как да изразя с думи колко вълнуваща беше тази напълно неочаквана среща на толкова много километри от мястото, където я бяхме запланирали.”
А сега и моите думи за новата книга на Илко Минев, която вече е в книжарниците.
Аз приветствам появата на книгата на Илко Минев „Дъщерята на реките” на български език в превода на Йорданка ду Насименто. Това е вторият роман на писателя след „Преди да замлъкна” (ИК Синева, 2014). Българският евреин Илко Минев никога не е крил огромната си любов към България. Немилостивият двайсети век го превръща в емигрант, бягащ от комунистическия режим в родината си, подобно на неговите роднини, едва оцелели от хитлеристката месомелачка няколко десетилетия по-рано. В крайна сметка младият човек се озовава в джунглите на Амазонка. Накрай света. При канутата и каучука. И новата му съдба започва тук.
Подобно на други свои колеги – пишещите на немски Илия Троянов и Димитър Динев или пишещият на английски Мирослав Пенков, Илко Минев създава книгите си на португалски. (За сведение на любопитните – Илко Минев е полиглот, владее български, иврит, немски, английски, португалски, испански, холандски, руски и френски). Но, подозирам, тайната, лъчиста, несравнима с нищо писателска радост от излизането на собствена книга роденият в София Илко Минев изпитва едва след нейната поява и на български. Защото истинското отечество на един писател е родният език. Тук ми се ще да цитирам няколко изречения от предговора на Валентин Караманчев към „Преди да замлъкна”: „Струва ми се, че това слово е мислено на български език, осъзнато е на езика на сефарадските евреи, което ще рече на изгонените преди векове от Испания. Запомнено и написано е на португалски, за да бъде четено и на български”.
За разлика от първия роман, „Преди да замлъкна”, където размахът на фикцията до голяма степен е окован и рамкиран от смразяващите въображението реални перипетии на участниците в движещата се по ръба на оцеляването родова сага, „Дъщерята на реките” е пълногласно художествено четиво със собствен, много точно избран темп. Отделните съставки – екзотиката, действието, характерите – са умело балансирани в обща тъкан, която, извън „съспенса” на напрегнатия сюжет (златотърсачество, битки с речни пирати), може да се чете и като сурова поема за „кабоклата” (метиската) Мария, дъщерята на реките – удивително пълнокръвен женски образ, в който при всичките уговорки, през всичките граници и етноси, ще разпознаем нещичко от Димитър-Талевата Султана. Същото женско себеотрицание, същата жертвоготовност в името на семейството. Все същата женска участ, извита като лък между любовта и смъртта, макар и накрай света, сред реките на Амазония, вливащи се една след друга в най-голямата, в най-великата, в единствената такава река на света – в Амазонка.
Ще кажа – щастлив е всеки писател, който познава така Амазонка! Неговият творчески рудник е неизчерпаем.
С двата си романа Илко Минев разширява съвременната писателска карта на България, включвайки и далечна Бразилия. (Тепърва ще наблюдаваме истинските плодове на този феномен на пулсиращата като сърце българска галактика, имайки пред очите си вече творчеството на мнозина – да споменем освен изброените по-горе и Красимир Дамянов (Испания), Капка Касабова (Нова Зеландия, Англия), Ружа Лазарова (Франция), Рада Добриянова (Швеция), Христина Панджаридис (Франция). Неговото творческо усилие не идва на празно място – той има делото на предходниците си Борис Шивачев, Матвей Вълев, Любен Христофоров, Александър Карпаров. И разбира се, несравнимата и несправедливо набедена единствено за детско-юношески роман „Жрицата на змията” на българския Жул Верн – Петър Бобев.
За финал нека да отбележа един знаменателен факт – романът „Дъщерята на реките” се появява на български навръх стогодишнината от установяването на българо-бразилските литературни връзки, според изследването на големия ни преводач Румен Стоянов.
Аз мисля, че четяща България е длъжница на тези творци – и в миналото, и днес – на творците, които през скалите на времето, на пространството и на оцеляването винаги са си доизмисляли, винаги са иконописвали родината по начин, от който ние, тукашните, все повече, все по-неистово се нуждаем.
