Начало Идеи Гледна точка Завръщане в Бастилията
Гледна точка

Завръщане в Бастилията

3375

Като гледам беснеещите протести на екзалтираните ни русофили, чудом се чудя, как са възможни те психологически на фона на най-новата ни национална история. Питам се как след толкова изживяно мракобесие, след толкова изстрадани страдания, след толкова издевателства и гаври със страната ни се намериха български граждани, партийни апаратчици, че и държавници, готови да бранят с пръст на спусъка (разбирай: с яйце в ръка) Паметника на съветската армия (ПСА). Съветската армия напада, завладява и поробва цели народи, между които и нашия, а ние я браним и величаем. Браним и величаем една зловеща имперска сила от хода на времето, от демокрацията, тръгнала да реабилитира потъпканото ни човешко достойнство, от цивилизоваността. Казано по-откровено, реставрираме и защитаваме вчерашния комунистически тоталитаризъм от светския дух на днешните времена. Защото всички демонстриращи за съхраняването на монумента в настоящото му величие демонстрират фактически за онази свирепа диктатура, която преди един човешки живот червената армия пренесе върху щиковете си на родна земя. Хората си искат робството обратно. „Тихо, затворниците се завръщат във Бастилията!…” – предупреди в една пророческа поема нейде през средата на 60-те един луд от персонажа на Стефан Цанев. Тогава еретизмът на поемата „Отражения”, нейната несъвместимост с клишетата и догмите на метода на социалистическия реализъм, новаторската ѝ, неортодоксална образност взривиха 65-а и 272-ра аудитория на Софийския университет, където за семестър-два самодейните литературни четения се оказаха краткотрайно и несигурно убежище от вездесъщата партийна цензура. Тези четения, на които рецитираха творбите си преди всичко млади и независими автори, бяха живо противодействие на конюнктурата, те разтърсиха и чрез строфите на „Отражения” мъртвата академична догматика, в която университетът тънеше като в тресавище. 

Ясно е едно: рефлексът за робство е присъщ на човешката природа не по-малко от рефлекса за свобода – както има демонстрации за независимост, за човешки права и граждански свободи, така има и демонстрации за робство и безправие. По силата на демократичността си демокрацията разчиства обществено пространство и за едните, и за другите – ако една демокрация е така безпощадна към враговете си, както диктатурата е безпощадна към нея, тя престава да бъде демокрация и се превръща в своя антитеза. Така ние ставаме и зрители, и участници и в двата граждански спектакъла: кеф ти – свобода, кеф ти – робство. Всичко е достъпно в демократични условия, както се казва, глас народен – глас Божи. Както човек има правото да се самоубие, така има същото право и демокрацията. Само диктатурата няма това право – затова в много диктаторски режими опитите за самоубийство са подсъдни. Пламналите в защита на ПСА демонстрации са рефлекс за самоубийство на младата ни демокрация, те подхранват подозренията ми, че за робството човек може да се себепожертва със същата героична готовност, с която го прави и за свободата – зависи от човека, от неговия морален ръст, от нравствената му еволюираност, от гражданската му зрялост зависи.

Руският изследовател Андрей Малгин заяви, че съветската армия никога никого не е освобождавала. Две трети от Стария континент освободиха във ВСВ евроатлантическите съюзници. Докато съветската армия само е воювала. И когато е побеждавала, е завладявала и поробвала. Не на последно място и нашата страна. А потомците на това робство и техните потомци тръгнаха да подменят тази историческа истина с една историческа лъжа. Така да пренапишеш, така да фалшифицираш новата ни национална история, че да провъзгласиш поробителите ни за освободители (при това двойни!), да им вдигнеш монументи, на чиято гигантомания ще завиди дори античността, а след това да браниш с плам в сърцето създадената от теб митология – за всичко това само граждански мазохизъм не стига – необходимо е и да си или безмерен циник, или безмерно глупав. Вероятно редиците на демонстрантите в защита на ПСА са смес от двата първообраза. Циниците са ясни – те нямат нужда от аналитичен коментар, те са демагози, които знаят истината, но предпочитат да фаворизират лъжата, за да се доберат до дивидентите, които, веднъж легитимирана, тази лъжа ще им обезпечи: държавна власт, политическа кариера, пари (често с кремълски произход), бизнес-проекти, номенклатурни привилегии. По-интересни психологически са глупаците – онези инфантили и лековерници с ниски чела и къси хоризонти, които простодушно вярват, че съветската армия наистина е наш освободител и е извоювала свободата ни от монархофашизма (понятието е лексикон на партийната идеологическа пропаганда) с цената на кръвта, пролята от хилядите паднали по родните балкани и поля червеноармейски герои. Всъщност единствените паднали (първо залитнали, а после паднали) на българска земя руснаци са натровените от роден алкохол чуждестранни нашественици – загинали в боеве няма, няма и боеве. Червената армия превзема страната ни за броени дни, без да срещне каквато и да е съпротива. Това демонстрантите не знаят – не искат и да го знаят. Те предпочитат доктринерските мистификации пред историческата истина, идеологизираната слепота пред здравия разум предпочитат. Защо ли? Ами защото истината е натоварена с отговорности и обременяваща, а лъжата – безгрижна и успокояваща. Не ще и дума, че функциониращата по принципа на най-малкото съпротивление човешка психика ще избере спокойствието пред тревожността и безотговорността пред отговорността. Истината е такава, каквато е, тя е еднозначна, непроменима и често неудобна, докато мистификацията е по мярката на мистификатора – той си я моделира според собствените си потребности и капризи.

Доколкото апологетите на ПСА са генетични, родени, потомствени роби, те могат да се себеразбират и себеизживяват само като роби, те носят робството в душата си сакрално като икона, за тях свободата е проклятие, а робството – благодат. Тъкмо затова го бранят с толкова ентусиазъм. Здравият разум е безпомощен пред ентусиазма им, здравият разум е за тях по-скоро заплаха, отколкото упование. Докато едно робство е обстоятелствено, наложено от външни сили, надежда все още има. Превърне ли се обаче това робство от ситуация в душевност и в манталитет, вече всичко е загубено – и то безвъзвратно. За разлика от външното, от наложеното свише и спуснато надолу по вертикала робство, вътрешното, природното робство на родните червеноармейци тръгва от корените и затова е непоклатимо – то е субективна действителност, способна да надвие всяка обективност. Ако ги нямаше вътрешните, душевните роби, нямаше да ги има и външните, обективните робства – нямаше да ги има и съвременните робовладелци. Нямаше да го има и този ми текст – и многолюдните демонстрации в защита на ПСА нямаше да ги има.

Този паметник охранява метафизически комунистическото мракобесие – демонстрантите ни в подножието му го охраняват физически. Един древен мъдрец беше установил, че робите са създали повече тирани, отколкото тираните – роби. Да си роб, заставен от обстоятелствата да бъдеш такъв, е горчива, но невинаги и позорна участ – позорно, за сметка на това, е да си генетичен, чистосърдечен, ентусиазиран роб. Немислимо е такъв роб да се себеосвободи, а още по-отчайващо е, че той не може да бъде и освободен. Робството, загнездено в душата му, ще надмогне всички обстоятелства, ще надживее всички граждански обрати, за да се превърне от лично в обществено, а от обществено – и в общонационално. От тези трансформации аз се боя като от огън, защото от собствен и от чужд опит зная, че в сянката на ПСА демокрация не вирее – вирее само деспотизъм, безправие и човеконенавист. Страната ни неведнъж е била давена в безправие и човеконенавист, но какво да се прави, след като на нашего брата хронически не му достига съзнание за историчност – у нас днешният ден е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач. Тъкмо това обстоятелство подхранва кошмарните ми усещания, че шпагените са толкова боеспособни, че могат да загърмят дори когато са от метал и камък. Мира не ми дава страхът, че както навремето червеноармейските нашественици подкараха страната ни към мракобесие, така днес техните мемориални превъплъщения в сърцето на столицата ще възродят и осъвременят това мракобесие, за да го превърнат (метеж след метеж) от минало в настояще, а от настояще – в бъдеще. Защото шпагените са оръжие с епохална далекобойност – те са боеспособни, и когато са паметници. В името на националната ни гибел…                       

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора