0
799

Завръщане

Снимка ДА Архиви
Снимка ДА Архиви

Изданието („Изток-Запад“) включва текстове на писателя Светозар Димитров, познат на публиката с псевдонима си Змей Горянин. Публикуваме откъс от него.

С тома „Завръщане“ Националният литературен музей и издателство „Изток-Запад“ започват новата си поредица „Незабрава“, посветена на значими имена и произведения на българската литература, попаднали под ударите на тоталитарната цензура. Пряко – чрез индексите на „вредната литература“, и косвено – чрез невъзможността да публикуват.

zmei1Тук изцяло са представени: „Червеният хотел“ – история за рода на писателя и първите му години; мемоарните страници „Моят приятел Елин Пелин“, включени по нередактирания ръкопис на Змея; „Скици и ескизи“ – спомени от периода, когато е в Софийския централен затвор, осъден като цензор; два пътеписа за Добруджа; неговите „Афоризми, мъдрости и глупотевини“; личният му дневник от последните дни преди смъртта му в манастир „Седемте престола“ край Своге; част от кореспонденцията му със съпругата му Соня Димитрова, Александър Балабанов, княгиня Евдокия, Фани Попова-Мутафова и др.

Светозар Димитров (Змей Горянин) е роден през 1905 г. в Русе. Пише и публикува стихове още като ученик. Първата му книга „Аз и другият“ (1928) е своего рода „диалог“ с неговия съгражданин писателя Добри Немиров. Работи в Русе и София като чиновник, фатална роля изиграва едногодишното му назначение в Дирекцията за контрол по печата през 1941 г. По време на своето „цензорство“ всъщност е допускал публикуването на леви писатели, заради което е многократно санкциониран, както свидетелстват самите те – например Христо Радевски. Сред най-известните романи и повести на Змей Горянин са: „Бачо Киро“, трилогията „Дунавът тече“, „Звезда керванджийка“, „Кнез Иван Кулин“, „Те умряха – да живей народът“.

След 9 септември 1944 г. той е изключен от СБП заедно с други 29 писатели. На 31 януари 1945 г. е арестуван, 17 от книгите му попадат в Списъка на вредната литература. Съден на 4 април 1945 г. от VI състав на Софийския народен съд. Обвинението: „сътрудник на Дирекцията на националната пропаганда“, „цензор“, разпространител на „антисръбска шовинистична пропаганда“, допринесъл „дейно и съществено чрез слово и печат и по друг начин за провеждане на курса и политиката на правителството“. Осъден на една година затвор. През социализма създава ръкописни книги с религиозна поезия (издадени след 1989 г. – „Майчина вяра“ и „Часове“), а след възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. и Кондиката на Бачковския манастир, благословена от владиката Кирил. Публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна пробуда“ с някой от своите 18 псевдоними. Умира през 1958 г.

Завръщане“, Змей Горянин, съставители К. Зографова, Д. Билярска, С. Чешмеджиева, изд. „Изток-Запад“, 2016

Из „Скици и ескизи“

ІІ

Колко неловко е астрономическото определение ден. Ни по-малко ни повече от времето, заключено между изгрева и залеза на Слънцето. Скучно определение. И несериозно. Неубедително. Защото се случват дни, когато през облаците и мъглите не се вижда ни изгрев, ни залез. Тогава все едно, че няма ден. А фактически има, защото хората стават от сън и народните учреждения започват трудовите си задачи.

Има и една друга слабоватост на астрономическото определение за деня, която не мога да не изтъкна, макар аргументите ми да са чуждоземни. Чел съм в някои вестници и в други печатни произведения, че много на север и много на юг по нашето земно кълбо слънцето по няколко месеци въобще не изгрявало. А обитателите на тези чудновати земни области не летаргират, като мечките и тем подобни влечуги, нито пък са поголовно нощни пазачи. Обитателите пак си гледат работата, изпълняват си семейните задължения, имат всички физиологични функции и дори се размножават – без за това да са задължени да благодарят на сърдитото слънце, което по половин година не им показва червеното си като на швабски саламджия лице.

Моят приятел Михаил Лангов, който се промъкна като ибришим из губерка през Шестия състав на Народния съд, е ходил по тези места и ми е разказвал всичко. Той твърди, че всичко, което съм чел във вестниците, е истина, и нещо повече: истината е по-интересна от четеното. Този Михаил Лангов настоява, че обитателите на Далечния север съвсем не приличат на нощни птици – примерно казано: бухали и кукумявки, а са хора като мене и вас, а колкото до това, че през известни месеци не виждали слънцето – никак не им прави впечатление. Дори не обръщат внимание на намусеното небе, което крие своя любимец Феб! Не искат да знаят за ултравиолетовите му лъчи, защото си ги получават от кварцови лампи. Намерили са хората слънцезаместител!

Е, тогава? Смее ли астрономията да твърди, че за такива хора денят започва със запалването на кварцовата лампа и завършва с угасването ѝ? Явна безсмислица! Защото може някои народни хора – работници, малоимотни селяни и трудова интелигенция – да си нямат кварцови лампи; да речем, че не им стигат сили да са ударници и средствата им не надхвърлят екзистенцминимума, та да могат да си купуват електрически уреди от „Сименс“ и АЕГ. За тях значи няма дни. А не е така! Михаил Лангов ми установи това дори със снимки. И него го имаше на снимките, та няма място за недоверие и съмнение. Всичко е ясно като ден, но като ден не в астрономически, а във фактически смисъл на думата.

Ето тук, в затвора, фактическият смисъл на думата няма никаква нужда от тълкувание. Денят тука се определя не от капризите на слънцето, мъглите и облаците, а от един съвсем положителен фактор: дежурния надзирател на 5-о и 6-о отделение. Тъкмо срещу неговата стая е окачен часовникът и по него надзирателят обявява деня.

В 5½ той го обявява само за избраници: това са двамата табеладжии и техните сателити – една шарена китка от помагачи и метачи. Тези помазани люде се ползват от привилегията първи да използват тоалетната. В това време надзирателят с големите ключове, на които би завидял всеки що годе амбициозен папа от епохата на клирикалния абсолютизъм от Средновековието, отключва килиите, без да отмахва резетата на вратите. Тъкмо в 6 часа, когато раздрънква големия звънец с олющена никелировка, помагачите и чистачите се затичват по двете страни на коридора и започват да отмахват резетата.

Тогава по коридора се понася шумна кавалкада, която няма коне, но чиито налъмени нозе гърмят по-страхотно от цял артилерийски дивизион. Надпреварването има за крайна цел тоалетната килия.

Много ми се ще, но не е в писателския ми натюрел да опиша един затворнически клозет. Друг дар се иска за такава работа. Иска се вещото перо на един Тодор Генов, който дори в хилядолетния културен Париж можа да спре проницателния си поглед почти изключително върху пияните проститутки и облепените с разноцветни афиши писоари. За такава работа като описанието на един обществен клозет се искат вкус, усет и основна отдаденост… Аз нямам тези качества. Затова не мога да направя описанието. Не ми е подадине!

Оставям – значи – първата стъпка на обявения от дежурния надзирател ден, неописана и продължавам.

В 7 без ¼ олющената никелировка на звънеца отново се размахва, като старинна сърмена кърпичка от времето на барока и веселото бръщолевене на желязното езиче подканя:

– Работниците да излизат!

В отговор на поканата от всяка килия се подават затворниците и поемат своя трудов поход. В отделението остават само табеладжията със сателитите си и неколцина интелигентни-безработни, лишени от кадърност за творческа продукция.

Интелигентните-безработни се шляят между килиите си и умивалника и заедно с утринните поздрави си разменят впечатления от прекараната нощ.

Пред килия 122 срещам д-р Петър Джидров:

– Добро утро, господин докторе.

– Добро утро, младеж.

При спомена за посивелите си коса и брада „младежът“ се чувства поласкан.

– Как сте, господин докторе?

– Бил съм и по-добре, драгий!…

– Разбира се! Всички сме били кой повече, кой по-малко по-добре от сега!

И си спомням д-р Джидров от 1925 г., когато бях главен администратор на вестника му „Напред“. Главен редактор беше сегашният министър на пропагандата Димо Казасов. И при наличността на двама такива главни фактори, в София вестникът достигаше 250 броя пласмент. Истински елитен вестник! Само за избраници беше този „Напред“, чието название се опровергаваше на първо място от тиража му, а сетне от още много неща. В него се печатаха реклами и обявления само ако не трябваше да бъдат четени, като не смятаме редовното грамадно каре на Станимашката кооперация за преработка на тютюни „Асенова крепост“. Изглежда, тази реклама беше едничката крепост на вестника, освен д-р Джидров, в чиято къща на ул. „Лавеле“ 16 се помещаваше администрацията.

От него време си спомням този мастит юрист, политик и държавник, забележителен, макар и малко популярен, писател, драматург и прекрасен човек. Той обичаше да слиза всяка сутрин към 10 часа в администрацията, да ни почерпи шоколад и цигари и с елегантна духовитост да ни поприказва. Пред него ние се чувствахме като калпави внучета пред много добър и умен дядо, въпреки че тогава годините му съвсем не бяха дядовски!

И сега – дяволът само можа да изиграе тази комедия – да ме събере с д-р Джидров в Централния затвор, за да го виждам още от 7 часа с едно съдче, в което има кравешко масло. Това масло докторът мие от 4 до 6 пъти дневно със студена вода. Кога го консумира – не знам. Важно е, че маслото е запазено съвсем прясно.

И аз обичам така да пазя домакинския си инвентар от затвора. За да измивам шишетата си отвътре със сапун, направих си нещо като четка, като закрепих едно парцалче върху пръчка от усукана тел. Доста артистична работа! Направи ми я в железарската работилница бившият директор на Български държавни железници. Инженер-механик е човекът и разбира как се усуква тел и някои по-сложни технически работи.

Най-голяма мъка ми беше да намеря парцалче. Ако е за справедливост, ние комай изцяло сме облечени с парцали, но за жалост не можеш да си одереш парче от крачола, за да миеш шишета.

Доктор Джидров спаси положението на базата на една компенсационна сделка, резултат от мълчаливо постигната клирингова спогодба: даде ми парцалче, а аз се погрижих и на него да направят една пръчка от усукана тел. Не знам дали имаше намерение да мие и маслото си с тази импровизирана четка. Но инак за шишета беше съвсем удобна и пригодна.

В шляенето от килията до умивалника срещам втория забележителен интелигентен безработен от нашето Шесто отделение. Той е именитият професор по международно право – публицист и политик Г. П. Генов.

Знам го от доброто старо време, както мъдро пише Константин Петканов на корицата на някаква своя книга. В това добро старо време професор Генов беше, може би, един от най-изисканите по външност българи. За вътрешната му изисканост – и дума да не става! Нея я знае цял свят. Сега обаче професорът ходи по жилетка (при това разкопчана!) и прилича (нека не ми се сърди, ако случайно прочете тези страници, защото ги пиша с най-хубава обич към него!) съвсем на селски кръчмар. И понеже винаги е умислен, изглежда на селски кръчмар, който е платил поръчителство на осъдения секретар-бирник.

Колко много ми е тъжно, когато ужким с шеговит тон пиша тези жестоки наблюдения. Мисълта, че мога не за другиго, а за професор Генов да ги правя – ме вбесява. Няма що! Добре се наредихме!

– Не бяхме за тук, господин професоре! Не бяхме!

– Ами! Не сме били зер! Я виж как се приспособихме, какви изпечени затворници станахме!

И любезно, с внимание и деликатна нежност, която веднага го изважда из камуфлажа на селски кръчмар, запитва:

– Работите ли нещо?

– Хм… Залъгвам се…

– Аз и това не правя. Само чета. Па да си кажа откровено, и четенето не ме забавлява много.

– Впрочем – мъча се да бъда в тон аз, – Вие няма и какво да работите тука. Вашата дисциплина – международно право…

– Фактите опровергаха моята дисциплина. Международното право… ех, оставете го настрана!

В умивалнята влиза доктор Джидров и носи съдчето с маслото. Вглежда се в моето канче и пита озадачен:

– Защо е толкова окадено канчето Ви?

– Служи ни за тиган.

– А с какъв огън си служите?

– С цигарени кутии. Те дават най-малко дим…

Професор Генов се разсмива:

– Добре сте вие, добре! Напреднали сте твърде много в своя робинзоновски живот…

Наистина, нашият затвор не е по-голям от Робинзоновия остров. Много по-малък е дори, но е много обитаем. Гъстонаселен е! За да бъдем справедливи и статистически верни, можем спокойно да кажем, че сега най-гъстонаселени места в България са затворите.

Това личи най-добре, когато часовете на деня се поувеличат, когато станат 9½ часа и звънецът изхвърли населението на народния затвор на разходка в двора.

В едно пространство от около 10 декара са прокарани четири карета от паветен калдъръм. Около каретата и сред тях е посеяна люцерна. Когато на 5 април за първи път излязох на разходка в двора, люцерната беше още болнава от зимния сън – жълта и грозна. Сетне – само за неделя време – отпръпна, отърси се като момиченце, което става подявка, и започна да къпе осивялите ни от килиите погледи с богатата си тучна зеленина. Сега местата между каретата са пак жълти и болнави. Окосиха люцерната, а сушата и горещият южняк я изгориха.

Напразни са градинарските усилия на Ярослав Калицин – бивш помощник комисар по еврейските въпроси – и неговата компания да поливат с полупрогнили маркучи люцерната. Южнякът иде от пустинята и е толкова зажаднял, че изсмуква пръските вода преди да стигнат до сухата спечена земя.

По калдъръмените ивици се разхождат пансионерите на „Червения хотел“ – новите робинзоновци – по двама, по трима, разговарящи за празни работи, а най-често мълчащи, потиснати от всекидневието, от сивото еднообразие, което – навярно – е най-жестокото наказание на „строгия тъмничен затвор“.

Инак погледнато, компанията е отлична: все първенци – асове на нашия политически, обществен, културен и стопански живот.

С отмерената и тежка стъпка на класически еленски или копривщенски чорбаджия се движи бившият министър Буров, снизходително усмихнат на всичко, което го обгражда. След него, обграден от млади политици – както и когато се разхожда по „Цар Освободител“ – върви някогашният премиер Никола Мушанов. Същата изправена високо глава, същите дяволито усмихнати очи, същият спокоен и уверен говор; годините са оснежили почти напълно власите му, но духът му е все още пламенен и младенчески. Даже синята му баретка е някак кокетно наведена, а и първото нещо, което ни каза след връщането му от болницата „Червен кръст“, беше вулканична възторжена филипика на милосърдните сестри от Вътрешно отделение.

Водачът на земеделска България (само да не ме чуят Гемето и Александър Оббов!) – Димитър Гичев, се движи обикновено сам, с ръце на гърба и с леко тананикане. Той спира от група на група, казва по някоя дума и така за час и половина успява да се срещне, или по-право да бъде срещнат от всички политически затворници, на които щедро дава стоическия си пример – личното си спокойствие и хладнокръвие.

Пъргав, засмян, приветлив, разговорчив, за всекиго с добра дума – ето го професор Михаил Арнаудов – знаменит литератор-историк, учен от европейски мащаб, бивш министър на народното просвещение и може би един от най-кадърните министри по това ведомство, на което българинът е държал най-много, още от турско време.

Проф. Арнаудов е осъден на доживотен строг тъмничен затвор (защо не и във вериги – Господ знае!), обаче това никак не намалява жизнените му сила и енергия. Прозрение свише му дава гаранция, че един земен живот е нищо в сравнение с вековечното безсмъртие, за което той си е осигурил достатъчен капитал.

След Елин Пелин Арнаудов е най-обичният ни литературен батю, когото ценя не само като писател и учен, ами и като човек, като цялостна духовна и нравствена личност, достойна за подражание, а поради това съвсем мъчна за подражаване.

Не страдам от скромничене – тази досадна психоза на хора, които нямат други положителни качества, освен скромността – и все пак ми се струва, че Арнаудов е някак си много щедър с приятелското си разположение към мене. Вярвам, че не го заслужавам и толкова повече то ме ласкае.

Той винаги ме среща с думите:

– Здравей, мойто момче! Как си?

– Благодаря, учителю!

– Какво работиш?

– Това и това…

– Продължавай! Продължавай! Тази работа непременно ще ти даде резултат… Тя е хубава работа. Добре ще е да постъпиш така, така, така…

И съветите му протичат спокойно и уверено, та и на самия мен вярата расте и крепне. Уж случаен разговор, уж набързо даден съвет, а всъщност – една прекрасна лекция, която не бих могъл да науча за цял семестър.

Поне половината от политическите затворници ревнуват Арнаудова един от други. И ако ревността е мерило за обичта, явно е, че професорът е най-обичаният затворник.

Разхождайки се с Арнаудова, най-често спираме пред един здрав, набит, плещест мъж – на среден ръст, па и на средна възраст, с хубава, приветлива усмивка, която озарява мургавото му, обгоряло от слънце лице.

– Здрав желайм, госдин генерал!

– Охо! Змей и професор! Чудесна двойка!

Той отмества лопатата в лявата си ръка и ни подава силната си честна десница.

– Ами Вие за какво сте в затвора, господин генерал?

– Как за какво? Я си направи сметката: хем Бекяров, хем генерал, хем от Панагюрище! Както виждаш – три основателни причини да бъда тука.

Мене ми стига само третата. Тя веднага ми спомня нашумялата гуляйджийска песен: „Кой уши байрака, кой му тури знака?“

В северозападния ъгъл на двора има една барака, където оцелели народни представители работят и поправят сечива и инструменти за градината.

Пред бараката инженер Иван Иванов – бивш столичен кмет, градоустройствен новатор и широкосърдечен добряк, който в миналото бе настанил на служба при себе си почти половината писатели комунисти – сега строи укрепителна стена за водата на зеленчуковата градина. Не може да стои бездеен човекът! Както се окучило – тъй се и научило!

Зад бараката, изтегнати по корем върху две тарги, правят слънчеви бани професор Стефан Консулов и Димко Ризов.

– Добър ден, шер метър! Как вървят на хората работите?

– Здравей, здравей! Хорските работи, както винаги, вървят добре, а за нашите – има кой да се грижи. Впрочем, аз не знам какво да кажа за себе си?!… Мене не ми стига вече времето!

Ето едно действително чудновато признание… в затвора. Тук – където хората не знаят как да си запълнят времето, където мнозина вземат сънотворни лекарства, за да трепят скуката, макар да съзнават, че трепят себе си, където от излишък на време се раждат най-грозни мисли – тъкмо тук професор Стефан Консулов няма време!… Блазе му! Блазе на съвършената му мислова конструкция, която му дава възможност да работи и там, където липсват елементарни условия!

Димко Ризов преустановява слънчевата баня. Той облича един тоалет на дванайсетгодишен момчурляк и ми оставя впечатлението, че ей сега ще грабне една мрежа и ще затича да лови пеперуди из люцерната. Само косата му… ах, тази снежна коса.

Откъм затвора се разнася весело звънтене.

Разходката е свършена!

По пътя за затвора срещам главния редактор на „Зора“ – Матей Бончев Бръшлян. Разсъблечен до кръста, той прави разходката си бавно и мълчешката.

– Здорово, старина!

– Здорово.

– Как дела?

– Ничего сказато! Ничего себе… Купаюсь на солнце и воздухе!

– Чего-то новешькаго?

– С новостю занимаются ОФ. Ето не мое дело!

– До свидание…

– С’данье!

И той продължава бавно да върви, носейки мъката по изгубения си син, собствените си живи мощи и тленните останки на „Зора“.

*

Всичко това е само до обяд… Само половин ден!

Колко богат и разнообразен, колко кратък полуден!

Колко сив и еднозвучен, колко скучен и безкраен полуден!

ІІІ

В глухата самотия на нощта дванайсетте удара на часовника повтарят ударите на камбаната в малкото градче. Погребален камбанен звън – не за вопли и писъци, а за успокоение, един призив към живите:

– Елате, живи, да се сбогувате с мъртвото тяло на един от вечно живеещите.

*

Ех, неутешителна лъжовна утеха!

Да бихме имали вяра!

А то?!

Убиха ни вярата в човека, в този, който е като нас: с нашите мисли и чувства, с нашите надежди и желания. Убиха ни вярата в нас самите. Как тогава да вярваме в Бога, когото нито сме виждали, нито познаваме?

*

Днес при мене дойде един другар по участ. Един от хилядата пасажери на „Червения хотел“. Влезе в килията ми почти страхливо, с една срамежливост на почит и уважение, която той проявява така непринудено и сърдечно, че стопля душата ми.

Той ми е стар приятел. Отдавна ме счита за свой по-голям батю, заедно с другите си батювци – истинските, кръвните. Така се бил привързал към мене отколе, когато съм бил на сказка в тяхното хубаво градче. Нека да си призная; съвсем го бях забравил. И да се оправдая: не е лесно – не, ами – невъзможно е да се помнят хиляди и хиляди познати от цяло българско, с които най-често са ме сбирали сказките и събранията. Един от тия мили и добри хора е и този приятел.

Не си го опомних, когато ме спря на двора през една разходка и ми подаде ръка.

– Много ми стана мъчно, като научих, че и вие сте осъден – започна той и хубавите му приветливи очи наистина изразиха съчувствие, – поне вас не трябваше…

– Трябваше, трябваше, драгий! Щом съм тука, значи е трябвало да бъда! Не забравяй, че златото се познава в огън. Ако бях ламарина, нямаше да ме прекарат през този огън. В най-добрия случай щяха да ме вържат на опашката на някое проскубано куче, та да дрънча из нашия обществен живот и да разсмивам скучаещите еснафи.

Той отстъпи една крачка, загледа ме с нещо средно между забърканост и очарование, а после мe тупна по рамото:

– Все сте си същият!

– Почти! – отговорих аз. – Само косите ми побеляха и бръчките ми се поувеличиха. Но то е от времето… Искам да кажа от годинките. Много ми се насъбраха…

– Пак такъв веселяк. Такъв бяхте и в Луковит.

Разбрах, че съм се запознал с него в това богато и чистичко градче с моми, които според народната песен са „луди полудяли – щурипощуряли“ и които в бързите води на Панега „бяли нозе мият – със чембер ги трият“; спомних си още, че докато бях в градчето, не видях нито една луда ищура мома, а много срамежливи и хрисими девойчета – чистички и хубавелки като полски цветя. Па и Алтън-Панега не ми се видя дип за газене и миене на бяли нозе – през града минаваше доста мръсничка и не много подходяща за хигиенични цели. Всичко това изведнъж си спомних, но никак не можех да си припомня кой беше моят събеседник. Спомних си едно-едничко име и запитах някак боязливо:

Ами какво стана с Мико?

– Брат ми ли? Жив и здрав е! Той се грижи за ресторанта и пак си е такъв, какъвто го знаете. Измъчи се покрай моята работа, но слава Богу, сега всичко се оправи.

Веднага се сетих: видях се в уютната обстановка на най-изрядното градско локалче, ограден от десетина пламенни и честни младежи, между които двамата съдържатели на заведението – братята Мико и Иван Вутови. Всичко се възстанови така ясно в паметта ми, че потръпнах. Силом се опомних, че съм затворник и че срещу мене – също затворник – стои Иван Вутов.

Явиж ти! Знаеш ли, Ванко, че не можах изведнъж да те позная? Толкова си се изменил. Ела, ела ми разкажи за себе си…

Изравнихме крачките си и тръгнахме по калдъръмената пътека. Той ми разказваше, ала аз не го слушах, защото вече десетки пъти бях слушал тази невесела арестантска история. Зa друго нещо мислех през тази първа обща разходка: за неговия угледен дом в хубавото тихо провинциално градче, за семейството му, от което познавах само Мико, но за което Иван ми беше разказвал много… Изобщо за целия оня мир, който повратността на съдбата изхвърли от релсите с бясна катастрофa.

– Ами как са другите вкъщи: братята, сестрата, майка ти?

– Вярвам, че са добре. Мама сигурно много е страдала за мене, но сега се е успокоила.

Това беше в началото на април.

*

Днес – сега е началото на юний – Иван влезе в килията ми, както много други пъти, но сега в плахата му почтителност имаше още нещо – нещо неуловимо и необяснимо, някаква парлива тайна, която го изгаряше и която трябваше да сподели, за да намали напрежението на нервите си.

– Спиш ли?

– Не! Лежа и проклинам сивото време, защото краката ме болят ужасно. Прав е генерал Козаров, като казва, че никак не излезли добри краката ми. Наистина, съвсем лоша поръчка съм направил!

Иван се засмя принудено, поиска да каже нещо, но не успя и се засуети.

– Седни де! Какво има? Какво се е случило?

Той седна на леглото срещу мене и въздъхна:

– Няма нищо… Случи се, че… Получих писмо от Луковит…

– И?

Иван се загледа в парченцето сиво небе, което се очертаваше в окования с желязо прозорец, сякаш се мъчеше да различи никаква сянка между сивите облаци. Очите му се напълниха с влага, по миглите му трепнаха сълзи.

– Спомняш ли си, като се видяхме първи път в затвора? Ти запита за мама и аз ти казах, че навярно е добре, навярно вече се е успокоила… А то!…

– Е?

– Тя се била успокоила още лани. Още на 24декемврий мината година починала…

Изахлипа като малко, безпомощно дете. Не се опитах да го утеша, защото знаех колко е несъстоятелна такава утеха. Можеш да утешаваш човек, когато е загубил пари, когато му е изгоряла къщата. Можеш да му кажеш, че пари се печелят, а къща се купува, или построява… Какво да му кажа, когато е умряла майка му? Нима го утешава несигурната надежда, че тя е жива в задгробните селения? Да! Тази би могла да бъде единствената утеха. Но къде е вярата; простата, непоклатима от съмнения вяра на неуките хора, на нашите баби и дядовци, които си отиваха от този свят сити на живот и с отворени длани – Боже, виж! Нищо не вземаме със себе си…

Животът уби вярата, а заедно с нея умряха и надеждата, и утехата, и добрината. Всичко се разруши от цивилизацията, която изобрети механиката. Тя бе изобретена, за да помага на човека, а после се превърна в самоцел и уби този, комуто трябваше да служи.

– И помисли си, от мене са криели досега. Пет месеца не ми съобщавали нищо, да не ме тревожат. И аз не знаях… Винаги ѝпращах целувки и много здраве… Пък то? Поздравлявал съм гроба ѝ…

– Кураж, приятелю! Не си момчурляк, та да нямаш сили да прежалиш майка си. – Казвам тази глупост и сам се упреквам, защото чувствам сълзи на очите си. Знам, че дори да си столетник, пак майчината смърт ще ти разкъса сърцето. Добре, че Иван не ме чува, а се унася в скръбта си:

– Преди да умре поискала да ѝкупят ново радио; да бъде само в нейната стая, та да може постоянно да слуша новините. Да слуша дали ще кажат нещо за мене… А после… На, виж!

С разтреперани ръце вади едно писмо, по което мастилото е зацапано от сълзи. Писмо от сестра му: тъжно, а все пак успокоително. Колко ли усилия е трябвало да направи, за да го напише!

Той започва да ми чете, гласът му трепери, губи се задавен от сълзи, сетне съвсем спира.

„Когато добрата мама умираше, брат ни обикаляше в зимната хала високите стени на затвора, да открие следите ти и като се върне, да донесе за всички радостта, че те е намерил жив. Бедната мама не дочака тази новина. И може би грижата по тебе яизпрати „отвъд“ толкова рано, за да се разкъсат сърцата ни.“

*

Заглъхват дванайсетте удара; грозно и страшно отекват в дългите мрачни коридори; болните звуци навлизат през шпионките на килиите и милват челата на заспалите затворници.

Полунощ, а аз не мога да заспя. Очите ми се разтварят по-широко и кръвта бие в слепите очи до болка. Премислям мъката, която са изживели братята и сестрата на Ваньо; пет месеца да носят „много здраве“ на мъртвата си майка от нейния син-затворник. Жестока мъка, зловеща мъка! Ваньо, твоята е лесна. На тебе поне това страдание са ти спестили. И после – ето: сега е полунощ. Сега чистите и добри души са свободни и могат да бродят, където си поискат. Тях часовоите не ги виждат и дежурният надзирател не може да ги спре. Ключалките на тежките обковани врати сами се отключват пред тях и резетата отскачат без шум.

Сега в твоята килия ще влезе майка ти, ще приседне на твърдото легло до твоята възглавница и ще ти запее с неуловимия за буден човек глас, с който пеят светиите в царството Божие.

И ти ще слушаш… ще слушаш и блажено ще почиваш, докато бялата зора се сипне на изток и стъклата на тъмничните прозорчета станат седефени.

*

А аз ще бъда буден. Ще бъда самичък в килията, а ще бъда самичък, защото нито един добър дух не би посмял да влезе в килията на човек с убита вяра.

ІV

В Сърбия, при едно пътуване до Ниш и Ягодина, се запознах с престарелия генерал Сретен Тодорович („Моравска улица“ №25, Београд). Симпатична дядка. Червендалест и засмян – истински шумадиец. (Сам ми каза, че е „шумадийско прасе“ от Топола и че прадядо му бил съучастник в авантюрата на Караджордже Петрович, наречена „први устанак“.)

Чика Сретен пиеше „клековача“ (единствената свястна ракия в Сърбия, варена от сливи, премесени със зрънца от клек) с водна чаша, палеше цигара от цигара и псуваше с ентусиазъм.

Най-удивителното у него обаче беше не това. Истинско удивление предизвикваше обичта му към българите. Това му чувство беше дълбоко и ненакърнимо; обичаше българите не от куртоазия, не от някаква корист, не от превзетост; обичаше ги, защото ги познаваше и ценеше качествата им с човешка, а не с шовинистична мярка, взета от клуба на прословутата „Црна рука“.

Стана ми мил този генерал и пътуването ми – което по това време в Сърбия беше подвиг – вървеше съвсем леко и незабелязано. Но разговорът не би бил естествен, ако не бяхме намесили Македония. Нима е възможно да се съберат сърбин и българин и да не споменат Македония, ако не за да се ругаят помежду си, то за да ругаят едновременно в дует, или по-голямо съзвучие самите македонци? Почти десетина поколения преминаха през една школа на настървено ругателство – и у българи, и у сърби, – все за тази нещастна земя на Крали Марко. Не можехме ние двама с генерал Тодорович да направим изключение и да забравим школовката си.

Няма защо да преповтарям целия ни разговор – всеки може да си го възстанови само по въображение. Тези разговори са почти класически и у нас, и у Сърбия, та една такава работа не би затруднила кой знае колко въображението на средния интелигент и от двата народа. По-интересно е това, което каза генералът и което имах възможност да проверявам по-сетне много пъти.

– Македонецът – каза генерал Сретен Тодорович и обърна половин водна чаша клековаче, след което шумно осмука рунтавите си мустаци – е най-упоритото животно, създадено от Провидението. И най-неразбраното! Ако го галиш – ритва те; ако го биеш – ще ти пази карез хиляда години и пак ще те издебне да те захапе. Ни се кара – ни се води!

Глътна още половин чаша ракия и продължи:

– Вие сте сравнително млад човек. Ще преживеете интересни неща и ще проверите думите ми. Спомнете си, че когато бяха под турско владичество, македонците с еднакво доверие се отнасяха и към сърби, и към българи. Сетне почна дележът им. И какъв дележ! Да пази Господ! Щом се присъединиха към Сърбия, започваха да се борят против държавата, за да се присъединяват към България, и обратно: щом бяха под българска власт, бореха се да преминат към Сърбия. Аз не съм политик, но знам, че сега в Македония има бунтовен кипеж против българите… И по-интересни неща ще видите!… Това са те – неразбрани хора! Ще видите!

*

Даде Господ! Видях! Хем тъй ясно видях, че чак в затвора се настаних, за да имам възможност да проверя великобългарските си блянове, превърнати на пух и прах от… македонците.

И да помисля! Хубавичко да помисля върху думите на стария сръбски генерал.

За такава работа тук, слава Богу, имам време в изобилие. Просто не зная какво да го правя.

*

Не знам какво ѝхрумна на народната милиция да ни дактилоскопира. Уж не е полиция, уж с нови методи и възпитателни средства си служи, па и тя взе да ни цапка пръстите в печатарско мастило и да ни прави печатарски машини: кара ни да цапаме разни хубави и чистички формуляри – само да хабим скъпоценната сега хартия.

Не че роптая, не че негодувам!

Не му е времето сега за негодуване! Няма кому да се продават салтанати. На народната милиция такива не ѝминават. Па и да ѝминават, от моя страна не могат да ѝбъдат поднесени. Не ми позволява местожителството. И общественото ми положение – много са широки ивиците на новия ми панталон райе. При това нямам граждански и политически права.

За това не роптая. Изразявам само състраданието си към похабените материали: хартия и печатарско мастило. Разбира се, с това състрадание не мога да постигна нищо, но поне пред себе си изразявам своето гражданско съзнание.

С това изявено съзнание тръгнах аз към килията, където става дактилоскопирането. Не тръгнах сам, а заедно с всички безработни интелигенти от нашето Шесто отделение. Предвождаше ни доктор Петър Джидров. Бяхме внушителна манифестация. Само плакати нямахме и не държахме речи. Една такава тихичка – може да се каже – социалдемократична манифестация. Средно взето бяхме десетина души, включително д-р Джидров.

Влязохме в килията, наредихме се благоприлично като пансионерки пред причастие и зачакахме търпеливо да ни изцапат пръстите.

Застана д-р Джидров до масата, погледна досието си и като опарен си дръпна ръцете. Скри ги зад гърба си като дете, което се бои да не го гълчат, че са му големи ноктите.

Цивилният народен милиционер го изгледа зачуден:

– Какво има?

– Тази декларация не е моя!

– Как да не е Ваша? Ето, четете: Доктор Петър Спиридонов Джидров! Не сте ли Вие?

– Името е същото, драгий, но има нещо друго, което ми сочи, че декларацията не е моя. Казвам за месторождението ми. Аз съм роден в Македония, а тук пише Югославия. Първо, при моето рождение такава държава нямаше и ако е необходимо да обясните точно, какво е било мястото, когато съм дошъл на свят, трябва да пишете: Турция! Второ: декларацията подавам аз и нося отговорност за вписаните данни.

– Но Македония е в Югославия! – прекъсна го несръчно цивилния народен милиционер.

Д-р Джидров махна с ръка и продължи пледоарията си:

– Трето: дори при сегашното положение Македония е независима държава, а не област към някоя друга държава. Четвърто: ако непременно държите да споменете Югославия, ще трябва да пишете: „Независима Македония при Федерална Титова Югославия“. Пето…

Тук внезапно млъкна, поклати глава с ожесточение и подаде ръцете си.

– Прави сте да снемете отпечатъците ми! Аз съм рецидивист в убежденията си. Това стана ясно дори за Народния съд!

На това място, при този завършек на пледоарията ми дойдоха наум думите на сръбския генерал. Въздъхнах и си казах:

– Ах, Македонийо, наша! Шо си била, шо си, и шо ке бидеш! Сааде змяй те сторафме в четири морабета.

*

Инак погледнато, дактилоскопирането на безработните интелигенти от нашето 6-о отделение мина под знака на пълно единодушие (както се пише във вестниците!) между нас и цивилния народен милиционер.

Лично на мене обясни човекът каква е ползата от дактило­скопирането:

– Ако ви утрепат – каза, – и нямате у себе си лична карта или зрелостно свидетелство или бележка от някоя заложна къща, ще може да се установи самоличността ви само по отпечатъците на пръстите. В противен случай ще бъдете утрепан без самоличност. Неприятна работа!

Аз веднага възприех гледището му.

V

1. Затворник с брич и сетре, по налъми, с бойно офицерско кепе:

– Вие, колега, от кой състав сте?

Затворник с прав панталон в ботуши и куртка без пагони:

– От втори военен. А вие?

Генерал Козаров (към мене): Виждаш ли, драгий, какви особени времена доживяхме? Едно време офицерите се питаха от кой випуск са, а сега от кой състав на Народния съд…

2. На Великден преподобният архимандрит Стефан по­здравлява един от затворниците песимисти с благовестието:

– Христос возкресе!

Затворникът поклаща глава:

– Няма защо, отче!

3. На Гергьовден един затворник поздравлява бившия народен представител Георги Миков за именния ден:

– За много години, бай Георге!

– Аз съм доживот!…

4. Народната милиция постави пациентите си на едно морално изпитание с възпитателна цел: настани ги на временно пребиваване в един благотворителен институт „Дома на слепите“. По този повод старият изпитан журналист и общественик Матей Бончев Бръшлян мъдро заключи:

– Добре е вървяла нашата, господа! Нали я докарахме до дома на слепите?!

5. Пак Бръшлян разсъждава:

– Аз най-накрая ще надхитря Народния съд. Той ме осъди на десет години затвор, па не си прави сметката, че аз няма да мога и пет години да излежа!

6. Предприемчивият доставчик на затворническата лавка донесе за продан… цукала. По този повод един затворник каза:

– Властта видя какви сме посерковци, та се погрижи.

7. Някой се обръща към един от осъдените писатели:

– Вие поне не трябваше да бъдете тук.

Писателят отвръща:

– Трябвало е, драгий. Златото се познава в огън. Трябва да съм злато, щом ме прекарват през този огън. Ако бях ламарина, щяха да ме вържат на опашката на някое проскубано куче, да дрънкам по нашенските обществени калдъръми и да разсмивам скучаещите от безработица еснафи.

8. Един от надзирателите мъмри Гошо шофьорчето от Перник и го заплашва:

– Нали знаеш, че съм властен да те вкарам в карцера?!

Гошо отговаря:

– Похвалете ми се, господин надзирател, че сте властен не да ме вкарате в карцера, а да ме изкарате от затвора…

9. В съда народният обвинител се обръща към един от подсъдимите писатели:

– Аз зная, че имате апартамент!

– Ами знаете ли, че имам и хазяин?

10. Журналистът Васил Спространов имаше намерение да помоли Народния съд за следните снизхождения:

а) ако бъде осъден на смърт, да не бъде лишаван от граждански и политически права; особено държи на последните!

б) ако бъде осъден на доживотен затвор, да му се зачете предварителният (шестмесечен) арест.

в) ако бъде оправдан, да му се признае предварителният арест като аванс за вероятно бъдещо политическо съдене.

11. Доктор Владимир Данчов – бивш началник на цензурата – разсъждава:

– В бъдеще, като постъпваме на държавна служба, ще питаме за всеки пост колко години затвор се предвижда, та да си правим предварително сметките.

12. – Тебе колко години ти дадоха?

– Питай ме колко години ми взеха!

13. Запитвам Борислав Недков – бивш редактор при Дирекцията на националната пропаганда и пламенен млад общественик:

– Кажи ми един затворнически виц…

– Ще има амнистия.

– Ама сериозно ли?

14. Асен Боев – запален великобългарин и обединист, съден за брошурата си „Защо е гордост да си българин“, е по образование математик. Въпреки това обаче от 4 април (когато ни четоха присъдата) досега не може да намери уравнение, което ще изрази пропорцията на неговото престъпление и наказание, защото книгата си е написал за два месеца, а ще лежи в затвор две години; взел е хонорар 1500 лева, а трябва за заплати глоба 2000…

15. Един приятел съветва Асен Боев:

– Понеже те осъдиха за книгата ти „Защо е гордост да си българин“, сега, като излезеш от затвора, напиши нова книга: „Защо не е гордост да си българин“.

16. Запитвам един благообразен затворник:

– Вие по кой процес сте осъден?

– Моля, моля! – отвръща благообразният. – Вземете си думите назад! Аз съм осъден за спекула!

17. Карикатуристът Константин Каменов – единственият карикатурист в света, осъден на 5 години затвор – прави заключение по повод оптимизма на д-р Джидров и песимизма на професорите Генов и Диков (и троицата живеят в една килия):

– Като живееш два месеца между двама песимисти, автоматично ставаш оптимист.

18. Борислав Недков бива преместен в ломския затвор. Преди заминаването си се сбогува с приятелите.

Д-р Джидров му прави внушително поръчение:

– Бориславе, погрижи се да ми пратиш от Лом любеници.

19. Борислав Недков чете книгата на Джон Гънтър „Европа без маска“ (едно остро тенденциозно съчинение) и заключава:

– Като е писал „Европа без маска“, Гънтър сам си е сложил маска, та да не се вижда как се черви от срам.

 

НЛМ, инв. № а666/79, л. 1–47. Оригинал, ръкопис, машинопис