Софийски истории (86)
Може би най-голямата загадка е как загадките сами те намират. Дъждът плахо тръгва, после срамежливо спира, след което пак рязко усилва. Разтварям чадъра си, но усещам, че скоро ще съм мокър до кости, водата буквално струи отвсякъде. Облаците мъждеят и би могло да вали така до заранта. Противно на филмите и романите, в които хората „пеят в дъжда“, влюбените, без да се боят от едрите водни капки, скрепяват обичта си с целувки, а децата и в най-лошото време неспирно лудуват, булевард „Витоша“ е напълно опустял. И не ми остава друго освен да се придвижвам от стряха до стряха с надеждата мокрият вятър и пороят най-сетне да стихнат. След малко стигам до улица „Цар Асен“ и виждам как един познат антиквар надзърта от магазинчето си, подхвърляйки храна на една котка, криеща се под съседна кола.
Бързо влизам на завет и разменяме няколко думи. Дълго се ровя из някакви плочи, разглеждам картички, без нищо да ми хване окото. Отвън дъждът е понамалял, но ми е неудобно да си тръгна с празни ръце, човекът ми отдели толкова време. Изведнъж забелязвам, че от купчина книги стърчи малинова корица с характерните за първото десетилетие на ХХ в. сецесионови цветя и орнаменти. Изтеглям я, за да я разгледам по-внимателно. Книгата е относително запазена, но носи „целувката на времето“ – става дума за първото издание на романа „Светослав Тертер“ от Иван Вазов, издаден от книжарницата на Т. Ф. Чипев през 1907 г.
Не е някаква особена рядкост, а и екземплярът не е добре запазен – гръбчето му е разлепено от четене, усеща се и лъх от влага, кой знае къде е съхранявана книгата. Връщам я обратно върху купа, но в този момент сякаш ме побиват тръпки – прочутото „шесто чувство“ на колекционера. В такива случаи човек трябва да се доверява на интуицията си.
Взимам я пак в ръце и прелиствам книгата на бледата светлина в магазинчето – не виждам нищо особено. Няма автограф от Вазов (де да имаше!), но пък има дарствен надпис от Министерството на народното просвещение на някаква ученичка. И това е всичко. Явно започвам да си фантазирам.
И тъкмо понечвам да я оставя отново, когато пак усещам познатата предупредителна тръпка. Така че капитулирам, купувам я, и поемам в тихия дъжд към дома си, ядосвайки се на себе си, че май имам друга и то по-хубава бройка от „Светослав Тертер“ в библиотеката си.
Вкъщи, вече на светло, решавам внимателно да огледам находката си. Екземплярът носи следи от многократно четене, както и отбелязвания с молив, на които ще се върна по-нататък. Но ето го и дарствения надпис:
Т. Ф. Чипев издава „Светослав Тертер. Роман из българската история в края на XIII в.“ през 1907 г. Така че при връчването му като годишна награда на Веселина Иванова романът на Вазов е бил относително нова творба на народния поет, ползваща се с голям интерес. През 1970 г. романът е дори екранизиран със Стефан Данаилов в главната роля.
Дотук всичко бе ясно и не си струваше да си губя времето по-нататък, когато забелязах, че в самия край на книгата има страници, слепнали към задната корица. Чиста случайност във времето? Може би. Все пак реших внимателно с пинсета да отворя оформилия се джоб и бях възнаграден за усилията си. Отвътре се появи отлично запазило се писмо, писано на плътна и луксозна жълта хартия, в което бяха прибрани и четири миниатюрни снимки. Един и същи кадър – мъжки портрет в рамка, закачен на стена, представляваща някаква необичайна фреска.
Излиза, че усилието си е струвало. В ръцете си държах едно любовно софийско писмо, явно скрито по някакви причини от чужди очи. И то не въображаемо и поетично, а съвсем конкретно – с оглед на някаква вероятно последна и съдбовна среща. И по волята на съдбата то се връща сега обратно – като бутилка с послание, изхвърлено от водите на времето.
Но за да не изострям „съспенса“, ето текста на самото писмо:
18 XI 1942 г.
В. Н. В. У-ще
Мила,
Не мога да предам с перото това, което винаги съм чувствал към тебе и което сега особено силно преживявам. Ти знаеш, че мъчно се изразявам в такива случаи. Моля да ме извиниш за това, защото предпочитам да ти показвам, че те обичам, отколкото да ти го казвам.
Раздялата, която стана преди една година, беше като че ли необходима, за да разбера, че ти си единствената…
Може би тогава да бях се показал малко груб, но на войник всичко се прощава.
Сега съм много, много щастлив. Толкова, че дори не мога да ти кажа сигурно, защото и ти ме обичаш толкова много.
Мислите си отправям към тебе сега в полунощ, чувствам те много близо до мен, целувам дъха на косите ти и пред мене преминават кратките мигове, които изживяхме в неделя? Не! Вчера – преди малко и то така близко, че помислих, че сънувам.
Лека нощ, Вили
Целувам те, Райчо
P.S. В неделя ще те чакам сутринта в 11 ½ ч. пред нашата сладкарница на „Граф Игнатиев“.
Ако вали дъжд – по същото време във фоайето на кино „Славейков“.
Признавам, че загадката на това писмо ме увлече. Препрочитах го много пъти, превъртах през ума си множество версии за героите в него. Кои са били този мъж и тази жена?
Отначало реших, че двамата влюбени – Райчо и Вили – са били съвсем млади. Представих си го като напет юнкер, който, пуснат в неделна отпуска, бърза да срещне любимото си момиче – софийска гимназистка с кокетно килната на едната страна барета.
Ала датите в наградната книга силно разколебаха първоначалната версия. Ако книгата е била „нейна“ и Веселина (Вили) Иванова е била ученичка в трети прогимназиален клас през 1909 г., то няма как да е била още гимназистка и дори студентка през 1942 г. Изключено. Ако следваме тази нишка, излиза, че би трябвало да е тръгнала на училище още през 1902 г., сиреч да е родена около 1895 г. Накратко – през въпросната 1942 г. да е била на 47 години, което напълно променя първоначалната романтична история.
Не е ли твърде късна такава любов за онова време? Ако се съди по тогавашните любовни романи и филми, тя е напълно възможна. Филмите-„образци“ с участието на актриси като Арлети или Марлен Дитрих са обвеяни с истории за „зряла любов“. Но така ли е било в България?
Не е ли все пак по-вероятно героинята на това писмо да е дъщеря или сродница на някогашната наградена ученичка? Съответно да е кръстена примерно Виолета (Вили)? Напълно е възможно, разбира се…
Още повече че едно подчертаване с молив в средата на романа „Светослав Тертер“ сякаш препраща в подобна посока. В него Вазов описва зараждането на връзката на богатата и знатна гъркиня Фросина с княз Светослав Тертер:
Фросина имаше осемнайсет години, сиреч бе по-млада с десет години от Светослава. Тя беше природно добра, умна и честолюбива. Кръщелница на византийска княгиня, мома с живо въображение, богата много, тя бленуваше за високо положение… Като любеше Светослава, тя любеше в него и своите момински блянове… Тя го виждаше често под прозорците си, като минуваше с коня под разни предлози, и всеки ден го очакваше с туптящо сърце пак да го види да мине.
Дали сюжетната нишка на Вазов не се припокрива по някакъв начин с историята, случила се в това писмо? По-младо момиче и по-възрастен напет военен; тя – от по-богато семейство и с по-високо обществено положение, той – амбициозен и устремен напред, поради което връзката им прекъсва за една година. Но сетне – под напора на чувствата – се възобновява.
Всичко това, разбира се, са само фантазии, но мъжът на портрета в четирите малки снимчици определено гони четиридесетте. Може би негов е и подписът с молив на въпросната 75-а страница, където се чете фамилията Рачев. А пък книгата остава у нея, което указва на „принадлежността“ ѝ в тази история.
Ето как картината се сменя. Вместо „юношеско писмо“, имаме може би „по-трайна обич“. Представяме си как един майор или подполковник бърза за среща с дамата на сърцето си. Уговорката е трайна. Обичайно – в неделя, 11.30 ч. – пред „тяхната“ сладкарница на улица „Граф Игнатиев“, ако вали – във фоайето на кино „Славейков“ (в сградата на днешният Френски институт).
В справочника ми за София от 1937 г. в раздела „сладкарници“ откривам с учудване само две на улица „Граф Игнатиев“. Едната – филиал на „Цар Освободител“, е на „Граф Игнатиев“ 47. Втората – „Жербо“, собственик Каракушев – е на „Граф Игнатиев“ 23, тоест на две крачки от някогашното кино „Славейков“.
Залагам на нея. Днес там има заведение за бързи закуски, а мястото е удобно за срещи. Близо е до оградата на Шесто основно училище. Някога тук минаваше улица „Луи Леже“, днес тя е затворена, за да се разшири и подсигури училищният двор, макар на тази улица още да се водят съседни жилищни сгради.
Така или иначе, тук се оформя нещо като малко площадче, удобно за срещи. И за очакване, ако двамата влюбени държат на известна дискретност.
В моята представа военният не бива да закъснява, но винаги е било възможно да го задържат „по служба“. Тогава тя е трябвало да стои тук и да чака, хвърляйки поглед към часовничето си или към големия часовник на купола на близката църква „Св. Седмочисленици“, откъдето още са излизали хора след неделната утринна служба.
Дали срещата, уговорена в това съхранено писмо, не е била тяхната последна среща? Няма как да го разберем. Но грижливото скриване на писмото в книгата – като нещо важно и съдбовно значимо – навежда мислите ни в тази посока.
Може би на тази последна среща той ѝ е върнал прочетения Вазов роман? Напълно е възможно. Може би тогава ѝ е съобщил, че го преместват „някъде“. Времето е било бурно и преломно.
Всякакви хипотези са възможни. Може да е бил пратен на фронта в заключителната фаза на Втората световна война и да е намерил смъртта си в Унгария или Австрия. И това да е обяснението за странните фрески на снимката, на чийто фон е окачен неговият портрет. Или да е останал зад граница, а снимката да е била препратена от някого години по-късно и надеждно скрита в този „техен роман“?
Кой знае. Представям си обаче как в продължение на години една жена минава със свито сърце пред „своята“ сладкарница на Графа или пред кино „Славейков“, знаейки, че има мигове, които никога няма да се върнат. Както е във всяка любовна история.
