Има заглавия, които се раждат с книгата и прозират през нея като воден знак…
Владимир Набоков, „Прозрачни неща“
Романът „Война и мир“ на Лев Николаевич Толстой е публикуван през 1865–1869 г. Първият български превод на Михаил Маджаров, виден политик и племенник на Георги Бенковски, е осъществен през 1889–1892 г. Тук ще ни интересува проблемът за отношението към историята и за избора на заглавие в този роман, вълнувал периодично критици, литературоведи, историци и философи. Допълвайки тезата на Айзая Бърлин за метода на Толстой, проявен от него в тази творба, Дмитрий Лихачов показа, че в своя подход към историята писателят следва традицията на староруските летописи и летописци – тръгва от многоаспектна платформа, но при представянето и оценката на събитията става еднолинейно тенденциозен.
Пимен и Толстой
Ала между многото векове, които делят староруските летописци и Лев Толстой, стои монахът Пимен от трагедията в стихове на А. С. Пушкин „Борис Годунов“ (1830). Строго погледнато, Пимен е периферен герой, който се появява само в една от всичките 23 сцени. И той е летописец, но с поглед устремен в съвременността, а неговото историческо кредо, отправено към послушника му в манастира и бъдещ одиозен самозванец на трона Гришка Отрепиев, повелява:
Описывай, не мудрствуя лукаво,
Все то, чему свидетель в жизни будешь:
Войну и мир, управу государей,
Угодников святые чудеса.
Пророчества и знаменья небесны…
(Описвай, без лукаво да мъдруваш
туй, на което сам ще си свидетел;
война и мир, свещени чудеса
на постници, знамения небесни,
пророчества и царско управление…)
(превод Григор Ленков)
Наистина Лев Толстой следва по-скоро Пимен, отколкото староруските летописци: той му е и по-близък времево, а изразът война и мир в цитирания откъс сигурно е повлиял, заедно с други извори, при избора на заглавието на романa. Сергей Бочаров, който може би единствен oт пушкиноведите обръща внимание на този пасаж в такъв план, пише със сдържана пронницателност:
Заглавието на бъдещата книга на Толстой е било сякаш предусетено в думите на Пушкиновия летописец.
Шкловски от своя страна смята, че върху заглавието е повлиял цикълът от статии Война и мир на Херцен, с когото Толстой е в близки отношения.
Но ако Пимен (и Пушкин) мистично провижда названието (и не само него) на романа, Лев Толстой гледа съвсем реално към тях. Как именно Пушкин строи образа на летописеца Пимен, монах от Чудовския манастир в Московския Кремъл (културно-просветен център със значимо българско книжовно присъствие, болшевиките го трансформират в детска ясла и санитарен пункт, а през 1930 г. го разрушават напълно след 565-годишна история). По повод на този свой герой и на жанра летописи поетът пише следното до издателя на Московский вестник:
Характерът на Пимен не е мое изобретение. В него съм събрал чертите в нашите стари летописи, които ме заплениха: простодушие, умилителна кротост, нещо детско и заедно с това мъдро, набожна привързаност към дадената от Бога власт на царя, пълно отсъствие на суета и пристрастия – всичко това диша в тези скъпоценни паметници на отдавна отминали времена…
Показателно е признанието на Пушкин, че изграждайки образа на Пимен, следва свидетелствата на староруските летописи и книжовниците, а не влага в него свои творчески инвенции и импровизации. Според ред изследователи примера на Пимен следва и Лев Толстой във Война и мир, ако съгласно известното зоосравнение на Айзая Бърлин Толстой тръгва от многостранната позиция на лисицата, а на практика следва праволинейния таралеж, това е поведението на староруския летописец, иска да бъде лисица, но постъпва като таралеж. Разбира се, сравнението на Бърлин далеч не трябва да се абсолютизира, да му се придава универсалнo-ключово значение при разбора на творбата. Много по-съществена е свързаната с подхода към историята трактовка на личността на Наполеон от Лев Толстой. Както неведнъж е изтъквано, той следва традициите на средновековните руски книжовници, летописци и автори на воински повести, особено на тези, които представят разоренията, причинени от жестоки чуждоземни завоеватели като татаро-монголските ханове Батий, Мамай, Тохтамиш, Узбек, Едигей, Гирей. А през XIV–XVII век са написани поредица от повести само за нашествията, обсадите и изгарянията на Москва, град, който се превръща в обединителен център на традиционно сепаратистки настроените и несъгласувани във военно отношение княжества. И Наполеон, и хановете в древноруската интерпретация са не само тщеславни и самоуверени владетели, но и надути фразьори. Те са високомерни, но убоги и жалки в своята бренна суетност и изуверство люде. В сравнение с хановете, естествено, Бонапарт е цивилизован радетел на просвещенски идеали, макар с неспирните му и бляскави победи, разпрострени на огромен геополитически ареал, да нараства и суетното му обожествяване и опияняващата митологическа самоидентификация със знаменити пълководци и владетели от миналото (Александър Македонски, Юлий Цезар, Карл Велики). Чрез своя герой Фабрицио Донго Стендал заявява, че още през 1796 г. Наполеон е възвестил, че Цезар и Александър имат свой наследник. Ницше го определя като синтез от чудовище и свръхчовек, а в есето си за Фройд Томас Ман обръща внимание на култовите думи на Наполеон, изречени по време на неговата Египетска кампания: Аз съм Карл Велики, т.е. не просто прилича нему, а направо Е. Наполеон и неговата последна битка при Ватерло са представени в романите Пармският манастир (1839) на Стендал и Клетниците (1861) на Виктор Юго (за трактовката им в тези творби вж. Портал Култура, 31 юли 2025 г.). При тях трябва да се имат предвид две съображения. Въпреки обективността си в сравнение с Толстой, особено в описанието и анализа на споменатото сражение, тези автори питаят преки или притаени симпатии към Наполеон, Стендал е участник в походи на Великата армия, а Юго е син на генерал от тази армия. Юго не е военен, а Стендал, макар да влиза с френската армия в самата Москва, изобщо не участва в боеве. За разлика от тях Толстой е офицер за свръзка от артилерията, в състава на Дунавската армия участва в безрезултатната обсада на Силистра през 1854 г. и в кръвопролитните боеве за Севастопол, при това на най-страшния редут, опасни са и стълкновенията с горците при службата му в Кавказ; пишейки романа, на два пъти предприема пътувания до Бородино. Тук се корени и изобразителната сила на Толстой баталиста, той познава лично както войната, така и смъртта. Когато дири тяхната философия, той напуска Аркадията на личните преживявания и заема или интерпретира чужди гледища, например описанията на битката при Ватерло и провиденциалните причини за слизането от сцената на Наполеон; или социалните и психологическите експликации на войната и мира на Прудон.
Казано в обобщен вид, заглавието Война и мир се строи върху титрологическа пирамида с идейно-стилистични основания, в които неизменно е положено противопоставното название война и мир. В концептуалните ѝ темели ще поставим задължително и философския патос на книгата Еклисиаст и конкретно глава III, стих 8. Продължавайки хронологически рекострукционния градеж, ще стигнем неизбежно до монаха летописец на Пушкин и неговите древноруски предтечи. (Пимен е вдъхновил и Вазов за неговата ода Паисий от цикъла Епопея на забравените, и двамата монаси пишат история; но ако в Чудовския манастир Пимен пледира за сътворяване на обективна летопис на тънещото във Велик смут Московско царство, в Хилендар на Атон Паисий превръща чрез сизифовски събраните, преписани и разтълкувани извори един гаснещ в робия род в народ).
Романът Война и мир е епос, чиято художествена мощ е разпростряна в значително текстово и времево пространство, с внушителен брой герои (над 550), но е вградена на практика в няколко безсмъртни сцени, така, както е в поемите Илиада и Одисея, и в старогръцката трагедия. Почти всички открояващи се сцени са трагични или водят към смъртта, ето някои:
Двете тежки ранявания на княз Андрей Болконски завършват по различен начин: при Аустерлиц през 1805 г. е спасен от Наполеон, който се възхищава от красивата му смърт със знамето в ръка (интересно, че в писмо от обсадената Силистра младият офицер Толстой също се възхищава от красотата на смъртта на падащите в боя войници). Андрей е оставен на грижите на местните жители и оцелява по необясним начин. Завръщайки се жив у дома, става свидетел на смъртта на съпругата си, малката графиня Лиза при раждането на сина им Николенка, на застиналия укор на мъртвото ѝ лице, което сякаш пита: какво съм ви направила? Месец след битката при Бородино през 1812 г. обаче смъртта настъпва неизбежно, вследствие на взривената до него граната, и той умира след месец в имението си, обгрижван от Наташа Ростова, характерно е, че и двете смърти настъпват в домашна, мирна среда, но са предшествани от тежки рани в боеве.
Другият главен герой в романа, граф Пиер Безухов, избягва по чудо на три пъти смъртта: причудливата му победа в дуела с опитния фехтовач, дуелист и картоиграч Фьодор Долохов (по своето произхождение, семейна среда, амбиции и противоречив харсактер, напомнящ на Родион Разколников на Достоевски), наивната му идея да убие Наполеон, разпитът и срещата със страшния маршал Даву във вече завзетата от французите Москва. И в трите случая, запечатани в неизличими сцени, го избавят от смъртта не само случайността и очарователната му природна непохватност, но произходът и възпитанието му, знанието на чужди езици и на знаковата хералдика на аристократичната йерархия.
Пиер Безухов и Пиер Прудон
Също така отдавна е ясно, че изборът на заглавието е определен и от книгата на френския анархосоциалист Пиер Жозеф Прудон (1809–1865) Войната и мирът (La guerre et la paix), издадена през 1861 г. и преведена три години по-късно на руски език. През 1862 г. са преведени на руски и няколко глави от Клетниците на Виктор Юго, но романът веднага е забранен от цензурата. Показателно е, че Лев Толстой се среща и дискутира в Брюксел лично с Прудон, популярен по това време европейски мислител. Споровете им обаче не довеждат до нищо, двамата остават на своята позиция. Но само върху заглавието на романа ли е повлияла книгата на Прудон, както смята Айзая Бърлин? Или и върху съдържанието, както допуска един от водещите опоязовци, Борис Ейхенбаум? По-скоро изглежда второто, но само в така наречените философски отклонения, защото социологическата рационалност на източника е заменена с пълноводието на живота – и реално, и естетическо. На друго място Пиер Жозеф Прудон описва и приема си в масонска ложа, което ни отпраща към масонската инициация на друг един Пиер и главен герой във Война и мир, Пиер Безухов. Във всичко останало Толстой изглежда следва историческата методика на Пимен от Борис Годунов и неговите предшественици, староруските летописци и воински повествователи. А погледнато в по-широк титрологически контекст, надсловът на романа е част от характерната за много от шедьоврите на руската литература през XIX – нач. на XX в. бинарност на заглавията: Скъперникът – рицар, Моцарт и Салиери и Руслан и Людмила на Пушкин, Мъртви души на Гогол, Бащи и деца на Тургенев, Бели нощи и Престъпление и наказание на Достоевски, Живият труп (тук Лев Толстой репликира с инверсия Мъртви души), Очарованият странник на Николай Лесков, малко по-късно Таланти и поклонници на Александър Островски, Дребният демон (Мелкий бес) на Фьодор Сологуб – очевидна травестия на Бесове на Достоевски, Египет и Вавилон, Европа и Атлантида и Христос и Антихрист на Дмитрий Мережковски, Роза и кръст на Александър Блок, Оптимистична трагедия на Всеволод Вишневски, романите Майстора и Маргарита на Михаил Булгаков и Живи и мъртви на Константин Симонов; бинарните и дори амбивалентни научно-критически студии Хамлет и Дон Кихот на Тургенев, Русия и Европа на Николай Данилевски, Византизмът и славянството на Константин Леонтиев, Л. Толстой и Достоевски, Гогол и чортът и Двете тайни на руската поезия. Некрасов и Тютчев на Мережковски, Атина и Йерусалим на Лев Шестов. Но и това, което Толстой е използвал като извори на романа, било като противопоставеност, било като стремеж към континуитет спрямо традицията, е преобразувано на места до неузнаваемост художествено. И в сцените на баталии, и в тези на мирен живот.
Еклисиастът и Лев Толстой
В основата на приведените съпоставки и възможни извори на романа Война и мир лежи вехтозаветната книга Еклисиаст. Тази кратка, но смятана за най-дълбока и философска библейска книга, пропита с мизантропия и подранил екзистенциализъм, е приписвана на юдейския цар Соломон и е типичен пример за ролята на авторитета като критерий за древно и средновековно авторство. Приписвана е нему заедно с още три книги, Притчи, Премъдрост и Песен на песните. В глава трета на Еклисиаста, стихове 1, 2, 8 четем:
Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш (този стих е използван в заглавието на романа Време да се живее и време да се мре (Zeit zu leben und Zeit zu sterben) на Ерих Мария Ремарк); време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир.
В руския превод на най-важния в случая стих 8 четем: … время любить, и время ненавидеть; время войне, и время миру.
А в Септуагинта стих 8 звучи така: καιρὸς τοῦ φιλῆσαι καὶ καιρὸς τοῦ μισῆσαι καιρὸς πολέμου καὶ καιρὸς εἰρήνης.
В латинския превод – Вулгата, имаме: Tempus dilectionis, et tempus odii; tempus belli, et tempus pacis.
Привеждаме същия стих и на старобългарски, по изданието на Любов Осинкина: The Textual History of Eclesiastes in Church Slavonic. Oxford, 2007: вреμ възлюбити. и врем въіненΰвидэςи. вреμ рати. и вреμ μира.
Цитатът от Еклисиаст е заложен и в заглавието на Прудон, и в думите на Пимен от Борис Годунов, в тази последователност той се е вместил и в названието на романа на Лев Толстой. Писателят цени високо Еклисиаста, той преразказва тази книга и разсъждава върху нея в своите Изповеди. Така те придобиват вид на своеобразен личен Еклисиаст.
Ще напомним, че и романът на Ърнест Хемингуей Фиеста, преименуван по издателско-комерчески съображения в САЩ на И слънцето изгрява, започва с епиграф от първа глава на Еклисиаст, стихове 4–7:
Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак.
Съгласно титрологическата класификация на Сам Майер споменатите заглавия би трябвало да отнесем към „заглавията-алюзии“, т.е. отвеждащи към названията на други произведения. Примерите са предостатъчно: заглавието на антиутопичния роман на Олдъс Хъксли Прекрасният нов свят (1932) е цитат от Шекспировата Буря, романът Живи и мъртви (1959) на К. Симонов отвежда към Първото послание на свети апостол Петър 4:5; за романите на Хемингуей и Ремарк стана дума, романът Врява и безумство на Уйлям Фокнър води към трагедията Макбет на Шекспир Told by an idiot, full of sound and fury, Signifying nothing. Донякъде същото се отнася и за другия известен роман на К. Симонов с тематика от Втората световна война – Хората не се раждат войници (1963–1964), т.е. раждат се в мир, но отиват на война. А названието на повестта на Вазов Немили-недраги (1883–1884) ни отвежда към стихотворението на Ботев На прощаване в 1868 (немили, клети, недраги) и към романа на Юго Клетниците, познат в руски превод като Отверженные, както впрочем е преведена на руски и повестта Немили-недраги.
В Исповеди (1882) се забелязва въздействието на Еклисиаст, но се долавя също и как религиозните колебания на Лев Толстой, с които е изпълнена тази студия, извират от Средновековието, ранното християнство и Просвещението. Очевидни са двата главни извора, особено по отношение на променливата и несигурна конфесионална същност: Изповедите на Августин Блажени (Confessiones) и светските Изповеди (Confеsiones) на Жан Жак Русо. Заедно с тях писателят има предвид и Буда, а също поведението на Сократ, проявено в диалога Федон на Платон, и нашумелия тогава труд Светът като воля и представа на Артур Шопенхауер. В края на Изповедите Толстой се спира пророчески върху войната като античовешки феномен, дирейки злободневните ѝ измерения (проблемът е засегнат и в редица епизоди в романа – и във философските отклонения, и в масови сцени за воинската психология преди сражението, в тихия подвиг на скромния и незабележим щабскапитан Тушин по време на Шангребенския бой, макар и да съставя част от страшното поражение при Аустерлиц, на зрелищната екзекуция на Верещагин, разкъсан от фанатизираната тълпа по заповед на националиста граф Растопчин и др.). Ето какво казва конкретно:
И аз обърнах внимание на това, което се прави в името на вероизповеданието и се ужасих, и вече почти съвсем се отрекох от православието…
По това време Русия водеше война. И руснаците започнаха в името на християнската любов да убиват своите братя. Но не можеше да се мисли за това. Не можеше да се види, че убийството е зло, противоречащо на изначалните основания на всяка вяра.
А заедно с това в църквите се молеха за успеха на нашето оръжие, и вероучителите признаваха това убийство за продукт на вярата. И не само убийствата по време на война, но и по времето на тези смутове, които последваха подир нея, аз видях членове на църквата, нейни учители, монаси, схимници, които одобряваха убийството на заблудените и безпомощни юноши. И аз обърнах внимание на всичко това, което се прави от хора, изповядващи християнството, и се ужасих.
Толстой говори за Руско-турската война от 1877–1878 г., но не уточнява защо се води тази война и кои свои братя убиват руските войници. Явно причините, поводът за войната и нейните резултати не го интересуват, а това, че в името на православната религия се избиват много люде. Подобно безразличие към освобождаването на балканските славяни от страна на Русия Толстой демонстрира и в края на романа Ана Каренина (1878), в частност чрез своя герой Левин той се отнася негативно към доброволците, които отиват да се бият в Сръбско-турската война, и смята, че руският мужик иска единствено да си обработва мирно земята и не желае да освобождава никакви братя славяни.
Към главните си и видими извори и теми Толстой добавя и две други, сравнително по-актуални и породени от руския литературен и обществен живот. Едната е отбелязаното вече стремление към бинарност (дихотомия) на названията на творбите в руската литература на XIX в., особено на белетристичните. Втората насока засяга интерпретацията на Наполеоновската тема в съвременната нему книжовност. Макар от Наполеоновите войни да са изтекли повече от четири десетилетия, да е затихнал Европейският концерт на Метерних, а революционната Пролет на народите да е бързо повехнала, темата за всесилната личност, на която всичко е позволено, отново припламва в Русия. Причината за това се крие и в книгата на философа анархист Макс Щирнер Единственият и неговата собственост, публикувана през 1845 г. Обладаният от тази неонаполеоновска идея Родион Разколников от Престъпление и наказание на Достоевски извършва двойно убийство, но е разкрит и осъден на осем години каторга, с което и натрапчивата идея пропада, ала затворът не променя решително мисловния строй на героя. Рухва наполеоновската идея и при двамата централни персонажи във Война и мир, Пиер дори ентуасизирано планира да убие бившия си кумир Бонапарт в окупираната Москва, но е заловен, съден като шпионин и едва не е разстрелян от маршал Даву. Впрочем абсурдите при Толстой, особено военните, са много, но привидни, те са винаги – пряко или латентно – мотивирани, в случая Даву е поласкан, че по време на разпита Пиер внезапно си спомня, че маршалът е херцог и го нарича Ваше сиятелство, от което произича аристократична неутрализация на враждебността и мимолетна взаимна топлота, оказала се обаче достатъчна, за да спаси живота на обречения. Виждаме как Толстой върви заедно с героите си буквално по романовите пети на Достоевски, а Пиер Безухов следва Раколников, при все че мотивите им да извършат убийство са различни. Общото в случая е неистовата ненавист на руснака към всеки чужденец, навлязал в неговата земя, този нашественик е винаги самодоволен, горделив и безскрупулен. И обратно – подвигът е истински само на родна земя, затова и Кутузов просто не е нужен като герой на Толстой след прогонването на французите от Русия, в романа я няма нито Битката на народите при Лайпциг, нито Ватерлоо, всичко голямо става на територията на Русия. Кутузов умира през 1813 г., критиките на неговата военна стратегия не спират (тежки поражения при Аустерлиц и Бородино, предаване без бой на свещената Москва), но не само това заставя романиста да го отстрани от повествованието. При такава изходна постановка към историята обективната оценка на събития и личности е невъзможна.
Пътят, по който се движи идеята за заглавието Война и мир в галактиката на авторските интенции, изглежда ясен, за да бъде споменаван пак: от Соломоновия Еклисиаст, през Пушкиновия Борис Годунов до Войната и мира на Пиер-Жозеф Прудон. Същевременно заглавието на романа само по себе си е част от теоретичен въпрос, въпросът за поетиката на заглавието на литературното произведение. Проблемът датира от един век и е сравнително нов за литературознанието, поне за славянското – за негово начало обикновено се приема книгата на Сигизмунд Доминикович Кржижановски Поэтика заглавий, издадена през 1931 г. в Москва, но написана през 1925 г. Представлява всъщност брошура от само 30 страници, но с важно методологическо и теоретическо значение. От една страна, появата ѝ е свързана с общия интерес към теорията и поетиката на литературата, чиито забележими и оригинални изразители през 20–30-те години са групата ОПОЯЗ, Московският, а после и Пражкият лингвистичен кръжок и някои поети с концептуално-теоретична нагласа като Андрей Белий. Специално проблемът за философията на името е разработен от представители на Руския религиозен ренесанс – отец Павел Флоренски, отец Сергий Булгаков, Николай Бердяев, Лев Шестов, Семьон Франк, Густав Шпет, по-късно и от Алексей Лосев. Студията на Кржижановски бе практически непозната у нас и през 1983 г. по молба на покойния Светлозар Игов ѝ направих микрофилм в Москва. След войната изследванията на заглавията и тяхната поетика продължиха с различна степен на интензивност и възприемане. Така например Михаил Шолохов се отзовава твърде скептично относно ролята на заглавията за извличане на смисъла и възприемането на творбата: Какво би се променило, ако Толстой бе назовал своя роман не Война и мир, а Мир и война, или Ростови… не е ли все едно за читателя каква шапка носи книгата? Ала превод на роман, наречен именно Мир и война, от Борис Акунин се появи тия дни у нас, да видим дали някой ще се впечатли от тази обърната наопаки шапка; през 1983 г. Булат Окуджава издаде романа Свидание с Бонапартом, пак с акцент върху произведението на Толстой.
Но нима може да се изгради от пластилин нова Хеопсова пирамида?
Немощно оправдание е и ефимерата мода на алтернативната история и литература. Друг известен писател, Владимир Набоков, в книгата си Прозрачни неща (Transparent Things, 1972) се отзовава метафорично за заглавието, сравнявайки го находчиво с воден знак (филигран), който се ражда с книгата, прозира през целия неин текст и авторът свиква с него (по това време термините на палеографията и кодикологията бяха взети на въоръжение от напиращия деконструктивизъм). И действително само заглавието може да се забрави и да не се вижда с просто око, ала контурите му прозират вечно в книгата. В този дух, но от гледна точка на семиотиката, е гледището на Юрий Лотман: заглавието е неотменна част от общия текст на книгата, но заедно с това притежава и самостоятелен статут. Според други литературоведи заглавието, ведно с компоненти като началото, края, епиграфа и заключението на творбата съставя силните позиции на нейния текст.
Ще заключим, че заглавието на романа Война и мир на Лев Николаевич Толстой е много повече от заглавие и от роман, то далеч надхвърля излъчването на своите първоизточници и отгласа от възприемането си.
Със споровете, които предизвиква и до днес, Война и мир е неизменната човешка съдба в нейната вечност, то е воден знак, който разпознаваме чрез озаренията на въплътените в романа Битие и Изход.
