Тук предлагам един неизвестен ръкопис на главата „Отчужденият”. Ако се сравни този ръкопис с последното издание от 1983 г. под редакцията на Михаил Неделчев, оказва се, като със симпатично мастило написано, проявява се още толкова, колкото в публикувания текст.

В навечерието на Възкресение се появи в ново издание знаменитата книга на Михаил Кремен – „Романът на Яворов”. Книга на живота му, превърнала се в негова съдба. След 30-годишно относително затишие „Романът” отново разбуни духовете. Сега и с новия прочит на проф. Милена Кирова в предговора към изданието. Всъщност споровете около Яворов в литературните среди никога не са затихвали.

Неизбежно е: всичко написано впоследствие около Яворов се надгражда над тази книга, превърнала се в национален митопоетичен епос, съизмерващ трагизма си с антична трагедия. Друго не би могло и да бъде. Този роман, възкресяващ драмата на гения, отглъхваща като ехо в личните драми на всички около него, още веднъж доказва относителността на тъй дълго и ревностно търсената истина. Доказва силата на записаното. Сто и пет години след трагедията се убеждаваме, че каквато и да е истината, остава само онова, което е било записано.

Но – доказва също, че дори записаното вече, превърнало се в национален мит, не може да се счита за окончателна, последна и завършваща истина в познанието за Яворов. Този литературноисторически епос още и още ще се допълва, интерпретира и оспорва. Най-верният коректив са архивите, ревниво пазещи неведомите си тайни: „Старата архива е безкръстен гроб на човешките съдбини…”, така завършва книгата си Кремен, посочвайки ни сякаш тайния път нататък…

„Романът на Яворов” идва сега, 60 години след първото издание, за да докаже, че геният е недосегаем за земния си първообраз, разпънат на кръста на грешния си живот: „Не аз, друг един, друг един в мене…”

Оня „друг един”, който като древен сфинкс ще ни изправя завинаги пред нерешимите загадки на битието и на личността си:

Що иде тук – и кой отива там, – отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора?

„Загърнат в тайната си”, както пише Владимир Василев. Завинаги.

 „Чужд на отчуждения”

Тук предлагам един неизвестен ръкопис на главата „Отчужденият”. Ако се сравни този ръкопис с последното издание от 1983 г. под редакцията на Михаил Неделчев, оказва се, като със симпатично мастило написано, проявява се още толкова, колкото в публикувания текст. Фрагментите, които по някаква причина не са влезли в окончателния текст, са много важни, защото разкриват лични истини, невъзможни за обговаряне тогава.

Бих нарекла тази глава „Чужд на отчуждения”… Защото тя е не толкова за Яворов, а по-скоро за самия Кремен. Местата, които съм поставила в квадратни скоби, са били съкратени от автора тъкмо заради твърде личния си модус. Но тук сияе откровение. Тъкмо поради това те са изключително важни за изследователя, защото не само признават преклонението и пиетета на Кремен пред личността на Яворов. Пиетет, доказан още през 1912 г. с брошурата „В полите на Витоша” и нейните критици” в защита на Яворов, писана от „архангел Михаил” почти под диктовката на поета. Обсебен хипнотично от него, „тъй както слабият обиква силния”, Кремен остава мълчалив свидетел пред демонстративните ухажвания на Яворов на съвсем младата му съпруга. Почтено или не. Макар че на друго място, също премълчано и съкратено, повтаря като в обсесия: „Подхвърляше свитата на топка кърпа – все на тебе, все на тебе”.

През февруари 1914 г. Кремен и Дора Конова са единствените, които приютяват и обгрижват поета в дома си след излизането му от болницата. Верността на Кремен е заявена постфактум дори чрез тъй болезненото разкъсване на връзката с тази, която той е обичал, преди „обществото” – жестоко и безотговорно – да нарочи младото момиче като „причина” за трагедията. Чуждите драми са „банални”, би казала Лора. Не една чиста история мълвата е омърсила с калните си пръски.

Съкратените от автора места разкриват дълбочината на обидата и бездната, която се разкрива пред Кремен със загубата на обожавания поет, считан за предан приятел. Тези пасажи разкриват всъщност и реалната причина за разкъсването на „братската” връзка. Чак до самата смърт на Яворов бъдещият предан летописец на живота му, авторът на „Романът на Яворов”, съдбовно свързан с него, е останал „чужд на отчуждения”…

* * *

ОТЧУЖДЕНИЯТ

Недълго след като Яворов се върна от Виена, усетих у него някакво охлаждане. Отначало мислех, че си въобразявам, но постепенно започна да ми става ясно, че не се лъжа – защото отчуждението му се усилваше от ден на ден. Питах се – какво съм направил? И не можех да си отговоря.

Поисках да узная причината и реших да намеря Пея, когато е сам. Посъветвах се с Паскалев. Той не знаеше или се правеше, че не знае откъде идва тая студенина у Яворов. Каза ми, че той бил почти всеки ден при него в „Куриер” – на булевард „Дондуков”.

И наистина го намерих там.

В първата стая на партера беше Паскалевият брат. Опаковаше вестници с един помощник.

– Търся Яворов – му казах плахо. – Не е ли случайно тук.
– Ето го в съседната стая. Сам е. Чака Александър.

Влязох.

– Пейо, аз съм.
– Кой? Кремен? – изърна той глава, като се понадигна неохотно. – Помислих, че е Паскалев. Чакам го да ме заведе у Тихови.
– Отдавна се каня да те попитам защо си тъй… защо си променен и не ме търсиш вече… Да не си ми сърдит?
– Моля ти се!
– Много добре виждам, че ме отбягваш. Какво съм ти направил?
– Слушай? – каза той, без да помене името ми. – Ти си имаш работа. Малко ли време отдели за мен! Сега други да те отменят. Пък и…

Пейо не намери за нужно да довърши. Разбрах. Усетих по държането му, че трябва да го оставя.

Когато се сбогувах, той отново стана, изпроводи ме до вратата и запита ония в първото помещение:

– Абе защо не идва Паскалев?

Като че ли не съществувах.

От този момент нататък – чак до смъртта на Яворов – бях чужд на отчуждения.

[Някаква завист се породи в сърцето ми към онези, които можеха да ходят и разговарят с него. Буря от негодувание. Мъчителен копнеж към ново сближение.

Искаше ми се да крещя из улиците от нечувана болка в душата – да роптая против незаслужените стрели на съдбата, – да разкажа на света, че напразно съм пренебрегнат и че съм достоен за по-друга участ!

Имах ли някаква вина? Уви, грехът ми е бил само този, че бях съпруг на една фатална жена. Но нали казах на Пея, че я оставих? Нали той плака на гърдите ми?

Какво трябваше да сторя още?

* * *

В книжката си „Трагедията на Яворов“ Асен Златаров пише на страница 45:

„Срещнах го на булеварда до Народното събрание. Изправих се пред него. И той, усмихнат, сложи ръка на рамото ми:
„Асене, ти си!”
Беше краят на май и приятна привечер мамеше към Борисовата градина. Предложих му да идем и се разходим, на което той охотно се съгласи, като добави:
„Ама не из алеите, дето има хора, а към обсерваторията.“
Аз носех книжка от списанието, дето Димчо Дебелянов е печатал свои стихове. Яворов поиска да му ги прочета. Зачетох, щом седнахме на една отделна пейка. Четях бавно, отмерено и хвърлях поглед към него. Когато свърших четенето, помълча малко и каза:
„Да, Димчо е поет и истински поет: завършено и безукорно е това, което ми прочете.“
„Но кой му е учителят – добавих аз. Без тебе нямаше тия даровити хора да се домогнат така лесно до стих и художествена идея, каквато имат: ти ги научи какво значи поезия и поетична реч.“
Аз знаех, че Димчо Дебелянов даваше своите ръкописи Яворову и дори върху тях поетът правеше малки поправки.
Не зная дали го поласка или смути, което му казах, но той дълго замълча. Мълчах и аз. Минаха група гимназисти, които забелязаха Яворова и дълго се обръщаха към нашата скамейка, докато се изгубят из алеята. От срещната страна мина, като се направи, че не ни видя, един от нашите критици, който до нещастието с Яворов постоянно го диреше и бе писал панегирична статия за първата му пиеса.“

Ето, и тоя е видял как R. Z. бяга от Пея, както стана при църквата Света Неделя, когато Яворов беше с мен. Асен не му е измислил инициали като мен, а направо е скрил името му[1].]

* * *

От Асен Златаров се преместих в едно високо здание на пресечката „Фердинанд” и „Граф Игнатиев” [и затова по-рядко се виждах с него].

Веднъж го намерих в университета на дъното зад Първата мъжка гимназия.

– Ася, облажавам те, че ходиш с Пея. Знаеш ли, че той ме отбягва?
– Не му се сърди. Така е по-добре. Злословят хората.
– Но аз се разделих с Дора. Какво иска повече?
– Ако дружи с теб, клюкарите ще помислят, че иска да се среща и с нея.
– Тя също се крие.
– Не друг, а аз я посъветвах. Казах ѝ да не се мярка пред очите на хората, докато мълвата позаглъхне.
– Но, моля ти се, обясни ми, защо той дружи и с тия, които го смятат за убиец?
– Добре прави. Доволен ли си от новата квартира? – се опита Ася да промени разговора.
– Чувствам се изоставен – в една грамадна стая, която гледа към двора. На най-горния етаж. Не се прибирам вкъщи. Ходя из улиците като замаян.

Златаров ми препоръча да пиша. Това щяло да ме успокои – да ме отправи към възвишения и тих свят на поезията…

– Как ще пиша, моля ти се! Отдавна не съм хващал перото!…
– Води поне дневник! – ме погледна кротко Ася. – Когато вечер записваш онова, което си преживял денем, ще оставиш на бъдещите поколения материал за Яворов. Да не мислиш, че паметта няма да ти изневери?

На тръгване той ми съобщи, че пристигнал Яворовият зет Никола Найденов. Щял да остане по-длъжко. Нужен бил на Пея близък човек, [за да има кой да го развежда из града. Пък и да присъства, когато д-р Гиргинов му прави инжекция на дясното око, а лекарят по нервни болести, д-р Ангелов, да му електризира челната кожа… против невралгия. Яворов се оплаквал, че не може да спи. Как ще заспи, когато го преследва сянката на Лора!…]

Тия мрачни думи – „сянката на Лора” – ми напомниха онова, което д-р Тихов ми съобщи: Яворов милвал канапето, дето седяла Лора, навеждал се, допирал ръка до земята и охкал: „Лора ме зове… Скоро ще отида при нея”. Тихов го успокоявал. Мъчел се да го убеди, че трябва да живее: имал още много да пише и да обогати българската литература…

Поетът обаче не го чувал – нищо не го интересувало… Само притискал пръсти до земята. [Вероятно е плакал през туй време. Тихов не можал да види сълзите му.]

– Сянката на Лора го преследва – ми каза Тихов.

За тая „сянка” мислех дълго на тръгване към дома.

Тя почна и мен да преследва. На другия ден бях на Лориния гроб. Тишина. Никаква „сянка”!

Последните лъчи на слънцето обливаха гроба. Струваше ми се, че Яворов ще понесе всичко, тъй като сянката на Лора ще изчезне като хубаво видение.

Успокоен, напуснах гробищата. Локомотив изписка наблизо. Прогърмя товарен влак.

Това бе животът с неговите грижи и радости. А зад мен – гробищната тишина с вечния покой на мъртвите.

Тръгнах пеш към града. Времето беше мое. У дома не ме чакаше никой.

И като странник без тояга, углъбен в себе си, отивах на юг – към Витоша. Отдалеч се виждаше нейната гърбица, получила от залязващото слънце виолетовозлатен оттенък. Върхът Камен дел спускаше дълги, леко извити рамене. Ръката, която се протягаше към Княжево, бе почти права, като че ли търсеше да се опре до подножието на Люлин, а другата се тулеше в бялата синева, зад която се издигаха два снежни върха…[2]

Витоша меко бе израснала в простора на тъмносиньото небе и почиваше в наближаващата вечер като покорна одалиска. Багрите ѝ се меняха всеки миг: ту бледооранжева с огненочервени ивици по избуялата ѝ гръд, покрита с прозрачен воал от невидими изпарения, ту угасенорозова. Яворовата планина сякаш дишаше – подигаше и снишаваше гърди, – но веднага разбрах, че то било моето дишане: чудно слияние на човека с неподвижно застаналата отпред едногърба камила, назована Витоша – Витоснага планина…

Гледах я отчаян и си представях как Яворов се подпира на приятелска ръка и върви към нейното подножие. „В полите на Витоша” бе не само заглавие на негова пиеса – то беше символ на безкрайното му нещастие, мрачен израз на превития му гръб, подобен на витоснагата планина, която милваха лъчите на червения слънчев диск, кацнал по далечните възвишения при сръбската граница. От изток се спущаше мракът, обхванал Софийското поле в меките си прегръдки.

Вървях замислен, движейки се бавно по „Мария Луиза”. [До мен като че ли виждах как Яворов, връщайки се от гробищата, е уловил ръката на Мина и я утешава:

„Успокой се, Мина!
Мина:
„Остави ме. Защо не си отидеш!”
Пада на колене.
„Остави ме. Тая камбана, тя бие за мене.”
Почти пада по лице и ридае.
„Иди си! Тя бие за мене…“
Яворов:
„Тогава тя би трябвало да бие за двама ни…”
Отпуща се на колене при нея.
„Мина, ти няма да се върнеш вече у брата си. Ела с мене.“
Чуе се далечно погребално пеене, което наближава постепенно.
Мина: – Не, издигни ме.
Подема се полека с него.
„Аз ще си отида. Ще си отида дома, изведи ме само до вратата. Недей се огорчава, ти си прав. Всичко трябва да бъде, както ти казваш. Ти си прав…”
Отпуща глава на рамото му.
„И ние ще бъдем щастливи…“

Но те не бяха! – Наскоро тя тръгва за Франция и там умира.

Нещастията на поета не свършват: в Бианкурските гробища пристига Лора, говори му за любовта си, преследва го, докато го побеждава. И ето – тя сякаш е излязла от гроба си и върви до него като сянка. От едната страна Мина, от другата Лора.

Трамваят при Лъвов мост ме стресна и виденията изчезнаха. Погледнах към Витоша. Тя беше вече като призрак, който наднича из просторните улици. Не иска ли тя да плаши поета и да му напомня за Лора? Той се навежда до земята и стене: „Лора ме зове…, и Мина ме зове при себе си… О, майко, не са ли те при теб? Наглеждай ги. Обичай ги. Те са мои – значи са и твои. И когато дойда при теб, искам да си ги прибрала като собствени чада. Две обични жени с един злощастен син ще образуват небесна Троица с ореола на праведници…“

Тъй си мислех и аз, докато вървях като сомнамбул, замислен, по „Мария Луиза“. Витоша надничаше зад купола на „Света Неделя“, обвита в черен креп.

Спомних си онова, което граф Толстой е писал във „Война и мир“ за живота и смъртта. Щом си отидох, веднага потърсих между книгите си Толстоевия роман и прочетох следното в четвъртата част на първата глава:

„Когато човек види умиращо животно, ужас го обвзема: онова, което е той самият – неговата същност – в очите му явно се унищожава, престава да съществува. Но когато умира човек, и то любим човек, тогава освен ужаса, усетен пред унищожаването на живота, се чувства разрив и духовна рана, която също като физическата рана, понякога измъчва, друг път се излекува, но винаги боли и се бои от външното раздразнително допиране.

Подир смъртта на княз Андрей Наташа и княгиня Мария еднакво чувстваха това. Нравствено смачкани и затворили очи пред грозното, пред нависналия над тях облак на смъртта, те не посмяха да погледнат в лице живота. Бдително пазеха своите открити рани от оскърбителните, болезнени докосвания. Всичко: бързо преминаващият екипаж по улицата, напомнянето за обеда, въпросът на прислужницата коя рокля да приготви, още по-лошо – неискреното слово, слабото участие, – всичко това раздразваше раната, изглеждаше като оскърбление и нарушаваше онази необходима тишина, в която те двете се мъчеха да се вслушат в незамлъкналия още в тяхното въображение страшен, строг хор, и пречеше да отправят поглед към ония тайнствени, безкрайни далечини, които за миг се откриваха пред тях.“

Прочетох внимателно тия мисли за ужаса от изчезването, от потъването в Нищото и за това, че единственото упование на човека е да се надява на неизвестните далечини с тяхното успокоително безмълвие.

Но има ужас, по-голям от оня пред гледката на умиращо животно: неизлечимата болка, когато умира любим човек…

Не знам дали, когато Яворов е чел Война и мир“, се е спрял върху горните мисли на Толстой. Тогава той още не беше изживял ужаса от смъртта на Мина, не бе изпитал страшните мъки в оня миг, когато Лора се е повалила на пода. След това неговите страдания са го смачкали и не са му позволили да потърси успокоение в далечината, за която загатва Толстой. Едничкият лековит балсам на духовните рани на слепия, безкрайно нещастен поет, е бил зовът на Лорината сянка.]

Витоша надничаше зад купола на „Свети крал”, обвита в черен креп.

Връщайки се от гробището, свърнах по „Търговска” към „Цар Освободител”, като минах по левия тротоар. Яворов излизаше от доктор Сарфовата клиника, воден от Димитър Бабев.

В спомените си, печтани в „Зора” през 1924 година, Бабев свидетелствува:

„Един ден се разговаряхме в клиниката на д-р Сарафов, в стаята му. Яворов ме караше да си турям пръстите до стената, а той бележеше от колко крачки ги различава ясно. От това заключаваше, че зрението му гасне бавно. В такова положение ни завари д-р Кръстев, който се засмя. После взе да му натяква, че не пишел, като му спомни за Хайне, който – макар и ослепял – написал много ръкописи.

– Какво общо има участта на Хайне и моята! – ми каза той, след като Кръстев излезе. – Не мога аз, нищо не мога да пиша вече!

През време на разходките Яворов ми разправяше много шеги и истории из детинството си, любопитности от Париж, спомени из живота в Македония, спомени за Гоце Делчев и пр.”

[Ала с мен не беше така: не можех вече да развеждам Пея и да го слушам…как се шегува, как ми разказва спомени от детските си години, от живота си в Париж, от „походите“ си в Македония… Той беше сега отчужден и не си е спомнял за мене.

Моята мнителност ми причиняваше излишни страдания. Не може Пею да ме забрави! Но той е тактичен, преструва се на отчужден, бяга от мен по съвета на доброжелатели…]

Когато запалиха електрическите лампи по „Цар Освободител”, вече не исках да се мяркам там, за да не се срещнем. Водачът му щеше да се чуди защо го отбягвам. Никой не би повярвал, че онзи, у когото поетът се приюти, след като излезе от болницата, може да е сърдит с Яворов.

[Живеех като отшелник. „Парясникът“ е наистина жалко същество: лута се немил-недраг, седи сам вкъщи или се разхожда вън от града. Избягва хората, понеже ги смята за щастливи.]

Страдах много, избягвах хората, понеже ги смятах за щастливи. На всичко отгоре и тази неочаквана отчужденост на Яворов! Спокоен е, че бях изчезнал… Но аз пак ще го намеря, за да искам обяснение! [Ще го питам какво съм му направил!]

Вместо мен го е разпитал обаче неговият зет, Никола Найденов, който му е предал моето недоволство от Тодор Николов, че е нарекъл пред Пея „дребни” хероите от сборника ми разкази „Схлупени стрехи”. Не скрил и това, че може би и Яворов си е променил мнението за тая книга, на която щеше да пише предговор…

[Бях нетактичен – вплетох имената на Яворов, Тодор Николов и Вл. Василев. Много съжалявах след това, но беше вече късно.]

В средата на юни 1914 г. получих следното писмо от Яворов, който е диктувал на зетя си:

„Драги Кремен,
Като не ми стигат моите болки, та трябваше да поема върху нервите си една история, в която са неприятно изложени наши общи и добри приятели. Пиша ти това малко разяснение, именно пиша го, защото неписаната дума има много краища за разтягане. Ето какво е говорено между мен и Тодора: въпросът беше дали си направил добре с побързването да дадеш на публиката книгата си. Ти знаеш моето мнение по този въпрос – да освободиш душата си от писаните досега неща и да отидеш по-нататък. Тодор, без да бъде несъгласен с мен, но гледайки по-практически на работата, мислеше, че една зловолна критика, която не ще иска да види в книгата залозите за бъдещо развитие, би намерила формални поводи да излезе с твърде неблагоприятни заключения. Ти сам знаеш много добре колко различни мнения може да има върху едно нещо, като си спомняш само „В полите на Витоша”. В опасенията си Тодор изказа думи, приблизително в които биха се резюмирали враждебните за тебе критики – думи, които пък аз без много коментарии предадох на Влади в един повърхностен разговор. Очевидно Влади ме е разбрал малко криво. Оттук почват редицата недоразумения, за които безкрайно съжалявам, и те моля да предадеш извинението на нашия добър Тодор, в чието приятелство не трябва никога да се съмняваш. За твоите „Схлупени стрехи” аз не съм престанал да бъда на старото гледище. Ще добавя, че ти трябва да почерпиш само кураж от многобройните отзиви, които се явиха за книгата ти. Ти виждаш, че публиката те е знаела вече, и затова трябва да побързаш да ѝ дадеш новото – онова, което тя очаква.

С поздрав и благопожелания, Яворов.”

Вместо да ме зарадва, това писмо ме наскърби. В него не виждах доброжелателство, а като че ли само укори… Яворовото обръщение „Драги Кремен”, [а не „Драги Михо“], и подписът „С поздрав и благопожелания „Яворов” ми изглеждаха недостатъчно приятелски. От тях ме лъхаше студенина!…

[Моят вътрешен глас ми шепнеше: „Яворов е вече друг! Той е престанал да те обича!“… Между редовете на писмото му усещах официална вежливост. От него лъхаше онова „сбогом“, в което няма „довиждане“.

И наистина – „довиждането“ никога не дойде. Очаквах го като жаден бедуин. То караше нараненото ми сърце да мечтае за по-нататъшно приятелство, ала остана овдовяло чак до смъртта на Яворов.]

Край на епизода

На главната страница: Златю Бояджиев, Портрет на Михаил Кремен, 1946 г.

––––––––––––––––––

[1] Става дума за проф. Михаил Арнаудов, който е бил силно повлиян от слуховете за убийство, както и почти всички останали.
[2] Това описание на Витоша странно напомня ужасяващата снимка на мъртвата Лора: контура на изящното тяло, паднало възнак, особено полегатите, леко извити рамене, които често се срещат в романа, протегнатата дясна ръка, „като че ли търсеща да се опре” у някого, и най-после „снежните върхове” на гърдите зад другата ръка… Сянката на Лора е навсякъде, въплътена във „витоснагата” Витоша: „Не иска ли тя да плаши поета и да му напомня за Лора?” „В полите на Витоша” бе не само заглавие на негова пиеса – пише Кремен, – то беше символ на безкрайното му нещастие.” Сянката на Лора действително е навсякъде, вградена в трагедията на Яворов, негова съдба. Първо го ужасява, напомняйки трупа на Лора. На заник се превръща в покорна одалиска: „сякаш дишаше – подигаше и снишаваше гърди”… После витае като призрак из просторните улици, като призрак ходи и той, нея да търси… Пак тя наднича иззад купола на „Света Неделя”, обвита в черен креп. Накрая му прощава и нейният зов се превръща в „едничкия лековит балсам за духовните рани” на слепия поет… Сянката на Лора действително е навсякъде, вградена в трагедията на Яворов, негова съдба. И не само негова: Случайно ли дъщерята на Кремен носи името на Лора?… Сякаш за да прогони сянката на другата Лора…