Задкулисието е мит, който се използва като извинение за безпомощност, незнание, нежелание за действие и злонамерен саботаж. Задкулисието е псевдо-обяснение, с което псевдо-експерти обясняват и създават псевдо-реалности. То е заместител, евфемизъм, проява на митологично съзнание, което си върви добре с врачки, гадатели, шамани, гледане по вътрешности на кучета, телевизионни водещи и – в най-забавния случай – с професор Вучков. Налагането на мита за задкулисието обаче е реалност, социален факт, който има широки и като цяло вредни последици. Разбити на части, те са следните:
Мит 1. „Собствеността на ключово важни активи в страната е неизвестна.“
Задкулисието е псевдо-отговор на централния въпрос на днешния ден – кой притежава активи като Булгартабак, Виваком, ТВ7, множество други медии, фирмите от „масата на несъстоятелността“ на КТБ. Изричащите сакралната фраза „задкулисие“ в този контекст, имат претенциите, че нещо обясняват, че нещо осветляват. Точно обратното – това е най-удобният начин остротата на въпроса да бъде притъпена. Хората да си кажат: „А, ясно, като за всичко друго, задкулисието е виновно. Ние сме скапана държава. Това е ръбът на познанието, до което можем да достигнем. Останалото е жълтата преса, от която можем да чуем поне някой слух, гадателство, хороскоп на задкулисието.“ Това е основата на митологичното обществено съзнание. Това е отказът от идеалите на Просвещението и гмурването в домодерни, средновековни фантазми.
Мит 2. „Няма как тази собственост да бъде осветена.“
Иначе сериозни хора обясняват от екрана и от страниците на печата как няма начин собствеността на тези активи да се узнае. СЕМ не знае кой е реалният собственик на медиите. КФН не знае и не може да узнае реалния собственик на фондове и финансови институции. БНБ е на тъмно по отношение на собствеността на фирмите, на които банките са раздавали парите на вложителите си. Журналисти не знаят за кого работят. Парламентарни групи не знаят какво притежават техни видни членове. Никой нищо не знае и не може да узнае.
Това, разбира се, е мит: измислено, удобно и практично обяснение, нямащо много общо с действителността. В един по-поетичен свят настоящата ситуация би могла да се обясни с любимците на боговете: има простосмъртни, на които боговете раздават нектар и амброзия под формата на собственост, докато за другите оставят да си изкарват хляба с труд. Как се става любимец на боговете зависи основно от самите тях, но е добре да се принасят редовно жертви, да им се правят олтари, да се слушат техните жреци.
В нашия по-прозаичен свят „обяснението“ идва под формата на офшорна собственост и задкулисие. Всичко ценно в страната е притежавано от офшорни фирми, чиито лица са пенсионирани учители в Съсекс или бармани в Кипър.
Мит 3. „Органите си вършат работата, но нищо не може да се направи.“
Това е ключовият момент в утвърждаването на митологичното съзнание. Хората биват убеждавани, че хем органите си вършат перфектно работата, хем незнанието по отношение на собствеността не може да бъде преодоляно. Тези дни БНБ излезе с доклад, че тя перфектно е функционирала, а за фалита на КТБ са виновни…. медиите. (Може би защото са отразили прокурорските действия в банката, докато е трябвало да си мълчат?!?) КФН също твърди, че перфектно си е вършила дейността – и тя откри, че медии – от „Капитал“ до местни газети – са най-виновни за проблемите с КТБ. Комисията за защита на конкуренцията също си върши перфектно заданията, нищо че при вестниците и тяхното разпространение има де факто монопол, например. И въпреки факта, че Европейската комисия завежда дело и сигурно ще осъди България за това, че т.нар. мултиплекси се оказаха – изненада! – на един и същ собственик – пак изненада! – Цветан Василев. Имаме и разни органи, които се борят с конфликта на интереси. Въпреки перфектната им работа, обаче, Ахмед Доган получи милионен хонорар като политико-хидро-инженер. Хонорарът идва от холдинг, бенефициент на щедри държавни поръчки, но е платен от фирма в този холдинг, която не е прекият получател на тези поръчки (все едно това има някакво значение). Жената до Сергей Станишев пък също получи като подизпълнител милионна поръчка за пиар дейности, платени от държавата, и всичко е съвсем законно, както нарочна парламентарна комисия установи…
Но да се върнем на собствеността. Не е възможно всички агенции, служби и комисии в страната да са толкова безпомощни и да се задавят фатално с офшорната собственост, като стигнат до нея. ДАНС, например, може да изисква помощ от партньорски служби, а и сама има достатъчен ресурс, за да разбере реалните собственици на дадени активи. В крайна сметка журналисти с мобилни телефони успяха да документират кой реално ползва вили в чужбина. За огромни фирми в страната това е много по-лесно и не изисква Шерлок Холмс. А дори и Шерлок Холмс – под формата на специализирани фирми за проследяване на транзакции – може да бъде нает, ако има желание за истинско знание. Изглежда обаче няма и затова се използва митът за задкулисието.
Мит 4. „Политическите партии и правителството са само фасада, конците ги дърпат други.“
Истината е, че властта е концентрирана в правителството и парламентарното мнозинство, и ако те желаят, ще свършат работата по разкриване на реалните собственици. Има две опции. Или те не го правят, което показва, че част от тях са сред тези собственици. Широко разпространени са слуховете, че Борисов е в такава нерадостна ситуация, например, че дори той е съдружник с Пеевски в големи фирми като Булгартабак. От гледна точка на Просвещението, вариантите са два. Ако сегашният управленски формат не направи достатъчното за разкриването на собствеността поне на фирмите от „масата на несъстоятелността“ на КТБ, най-вероятно подобни слухове ще се окажат верни. Ако пък направи необходимото и излязат други собственици – нещата пак са ясни. Обърнете внимание, че и в двата варианта „задкулисие“ няма – има конкретни хора с конкретни имена. Ако останем на нивото на обясненията за задкулисие, значи сме останали в магическите времена на средновековието.
Абсурдно е министър-председателят и службите на държавата да не знаят кой реално управлява и контролира ключовите фирми в страната. Орешарски, например, е нямало как да не знае, ако Борисов е реален собственик на големи активи. И тук вариантите са два: или Борисов е чист и слуховете по негов адрес са само слухове. Или Орешарски, службите и правителството като цяло са пазели Борисов. Отново има конкретни имена – говоренето за „задкулисие“ само усложнява, замазва и прикрива.
Мит 5. „Всички са задкулисие.“
Митологизацията продължава с омаскаряването на всички, слагането им в един кюп. Всеки, който има медии, например, е част от „задкулисието“ в масовото съзнание. Всеки, който има позиция по публични въпроси, е част от „задкулисието“. Всеки, който има политически амбиции, е част от „задкулисието“. Ако това е така, отново задкулисие няма – ако всички са част от него, то явно всичко е на показ и особени тайни няма.
Замазването на различията обслужва конкретни хора с конкретни имена, обаче. Едно е да имаш вестник и чрез него да заемаш публична позиция. Друго е да си де факто монополист на пазара на вестници, да прикриваш този факт с неясна собственост, да се ползваш с благосклонен поглед от страна на регулаторните органи.
Едно е да имаш медия и тя да има собствена идеология – лява или дясна, либерална или консервативна. Друго е да си мениш позицията с всяка смяна на правителството и да чакаш от него облаги.
Едно е да имаш право на адвокат. Друго е да имаш право на прокурор, че и на ВСС, отгоре на това.
Едно е да заявиш открито какво не харесваш в кандидатурата на някой съдия. Друго е да го похвалиш, а после да гласуваш тайно против него.
Тезата „всички са задкулисие“ обслужва вторите в по-горните твърдения.
В заключение, основната задача на „реформаторското мнозинство“ е да „разомагьоса“ (по Макс Вебер) българската публичност, да унищожи митовете и да модернизира средновековното съзнание. „Задкулисието“ като обяснителна схема може спокойно да бъде заменено с „демон“ или „призрак“. Не ни трябват екзорцисти обаче, а трезви и решителни политици, които да поставят истинските въпроси и да търсят конкретните отговори с конкретните им имена. ГЕРБ и реформаторите имат особена отговорност в ситуацията, защото хората им възложиха последните си надежди, че нещо разумно и модерно може да се случи в държавата. РБ – с всичките му организациони особености (и това е евфемизъм в случая) – има една единствена задача: да изисква отговорите за реалните собственици, да демитологизира. Институционалните реформи са важни, но не по-малко важни са и персоналните отговори, които трябва да бъдат получени.
Времето за тези отговори неумолимо тече. Може би мнозина се надяват, че натискът те да бъдат получени ще отслабне с доближаването на местните избори: хората ще се залисат в шумотевицата около кампанията. Хората не са толкова омагьосани обаче: това също е мит.
