Лондон, 7 септември 1978 г. На моста „Ватерло“ Георги Марков е наранен с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва четири дни по-късно. След смъртта му на Запад излизат неговите Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза Мъже, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса Архангел Михаил печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му Да се провреш под дъгата. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

През април тази година в Нов български университет се проведе кръгла маса, посветена на публицистиката на Георги Марков. В дискусията взеха участие писатели, литературоведи, социолози, философи, историци. Вижте изказванията на част от участниците в кръглата маса.

Михаил Неделчев за българския литературен живот в репортажите на Георги Марков

Многократно сме казвали, че репортажите са истинска енциклопедия за България от социалистическата епоха и че по тази всеобхватност на изображението могат да се сравняват само със Записките на Захари Стоянов за една предходна епоха… Голямата тема за българския литературен живот не е видяна толкова в нейната относителна самостойност, не е търсено единението в името на изящното слово, не са показани някакви неизбежно маргинални тогава общности, родени от идеални стремежи, не са дадени дори и малките островчета на запазени и развити бохемски нрави някъде в провинцията. Не, литературният живот е видян най-вече като поле на грубото идеологизиране, на слагаческата подмяна на истината, на бруталния кариеризъм, на битката да си по-високо в официозната йерархия, на направо комическото себеизтъкване, на съзнателния отказ от истинската писателска мисия, на търсената дори зависимост от висшите комунистически властници, на абсурдните по нормалната културна логика и несекващи конфликти, случаи, разгроми, санкции, изключвания на опиталите се да бъдат самите себе си писатели, на вонящото на манджа комунално живеене, както и на блюдолизническото до себеотрицание усукване около персоната на върховния комунистически вожд. Каква ти тук литература, какво ти писателство – става дума за несекваща и задълбочаваща се подмяна, за пределно унизително слугуване, за агресивна посредственост. Емблема на всичко това може да бъде разказът за повтарящата се сцена в кабинета на главния редактор на литературния официоз със стоящите на едни и същи места на канапетата хилещи се писатели и литературни критици, със смъртно отегчения зад бюрото си шеф и беснеещия в средата на стаята писател с много лица О. В. – най-вероятно  Орлин Василев, – произнасящ отново и отново едни и същи фрази: „Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!“. Очеркът с изразителното заглавие Когато часовниците са спрели. Ще цитирам и авторовия коментар: „Внезапно се вцепених. „Господи – казах си, – аз съм сънувал! Сегашният момент и онзи отпреди година са един и същ! Никакво време не е минало, нищо не се е случило, цялата тази изминала година е моя измислица, защото това е първото ми отваряне на вратата, това е тогавашният момент! Защото те са в същото положение, със същите изрази, със същите думи, значи не е изминала никаква година, а аз светкавично съм я бълнувал!“. Тази крайно гротескна сцена можем да възприемаме алегорично. Тя много добре символизира охранителната спрямо идеологията на насилническата тоталитарна държава функция на соцреалистическата литература. Нищо не трябва да се случва. Литературата не трябва да тревожи съвестите. Фразите: „Не мога да мълча“ и „Живей в истината“ са всъщност абсолютно забранени. Георги Марков ясно показва, че когато един заразен с идеализма на истинската литература човек попадне в това поле на жестоки нрави, той има два пътя – или да се адаптира, или да започне да участва в общия спектакъл на произнасяне на заклинания, или да бъде изтикан и маргинализиран някъде съвсем настрани, може и да бъде направо безапелационно прогонен, отстранен завинаги. Както знаем, самият Георги Марков, този толкова талантлив истински писател, бе играл дълго време тук извънредно сложна игра, докато най-накрая чувството за непоносимост не бе го накарало да емигрира, да напусне литературното блато…

Това, което описва като литературен живот Георги Марков, е направено в духа на физиологиите на XIX век. Бихме казали, припомняйки популярния през XIX век жанр, че това е истинската физиология на литературния живот. Личността Георги Марков не се самоизключва от всичко това. Основни очерци с тематика за литературния живот са и автобиографично сюжетирани. Личностното присъствие и участие съвсем не е идеализирано. С много самоирония Георги Марков описва собственото си приемане в Съюза на българските писатели през 1962 г. след триумфалния успех на романа Мъже, когато направо прескача степента кандидат-член и става пълен член… Припомнено ни е какво наистина означава да си член на официозната писателска организация. Просто извън нея не си писател и това продължава за много литератори с десетилетия. И така стигаме до естественото, абсолютно основателно обобщение, че Съюзът на писателите съществува, за да пречи на създаването на истинска литература, което прераства по-сетне в заключението, че веднъж станал член на това фамозно обединение, съответният избран писател по-скоро ще се ползва от различните номенклатурни блага, отколкото да пише някаква си литература. „Цялото това богатство се предоставяше на писателите с една-единствена цел – ДА НЕ ПИШАТ. Целта на сладкия живот беше именно ДА НЕ ПИШАТ.“

Михаил Неделчев е завършил славянска филология и философия в Софийския университет. След 1989 г. е зам.-председател на възстановената Радикалдемократическа партия (РДП). Депутат от групата на СДС във ВНС и в 36-ия парламент. Ръководител на департамент „Нова българистика“ и почетен професор на Нов български университет. Носител на многобройни литературни награди. Автор на книгите: Етюди за Яворов (1998), Личности на българската литература (1999), Апология на литературната история (2010), Цензурираните класици (2011), Двете култури и техните поети (2012) и др.

Морис Фадел: Литературата се ражда отвъд социалното и политическото

Убедителността на словото на Марков идва от обстоятелството, че той използва не абстрактен и теоретичен език, а конкретиката на случката, на разказа, приличаща на конкретиката на факта и черпеща сила от нея, както и мемоарната перспектива. Основната сцена в Задочните репортажи е Азът, който си спомня. Има обаче един момент, върху който ще се концентрирам и в който този тип критика прави крачка напред. Тоест това не е тази стандартна критика, чрез която идеологията се критикува посредством посочването на маргиналните места, на отречените, на отхвърлените места, отива се малко по-нататък – в социалната маргиналия, до самите граници на социалното или отвъд тях, там където маргиналията е най-радикална, толкова радикална, че изобщо се губи понятието маргиналия. Става въпрос за разказа Отпадъчни води. Ще си позволя да припомня неговия сюжет. Чрез един свой съученик разказвачът попада в едно от най-странните места на социалистическото общество – станцията за изследване на отпадъчните води. Тя е извън обществото в един много краен смисъл, отделена е от него чрез плътната завеса на смрадта. Обществото като устремено към порядъка се стреми към чистотата, от която, разбира се, част е и благовонието. Тук обаче властва смрадта, тоест обратната страна на това общество. Да припомням ли, че чистотата е много съмнителна категория. Да си спомним идеите за чиста нация, да си спомним табелите за чистота през комунизма, да си спомним безкрайното настояване за чистота в общества, които са безкрайно съмнителни. В това място обаче, където властва смрадта, където имаме абсолютна отделеност от тези принципи на социалното, разказвачът среща един съвсем неочакван живот. Среща доктор М., който има научни занимания, Хари, който няма паспорт, сър Боньо, който навсякъде търси зеленото и не може да понася червеното, както и лейди Флоранс или Мария, която се грижи за всички обитатели на станцията. Общото за всички тези персонажи е, че са отхвърлени от обществото и малко не са с всичкия си, както се казва обикновено. Този разказ е един от редките случаи, в които виждаме какво се случва, когато социалните и политическите норми престанат да имат сила, когато се отива отвъд завесата на установения порядък. Случва се следното нещо – много добре организираният живот на обитателите на станцията за отпадъчни води показва, че нормативният и силов порядък, който поддържа политиката на голямото общество, не е необходим, защото човекът притежава силата да се самоорганизира, без да го организират отвън. Тоест тук е показано, че властта действително няма никакъв смисъл в човешкото общество, освен репресивен. Показано е и друго – това, че всеки обитател на станцията за отпадъчни води не е малко с всичкия си не пречи на съвместния живот. Ние всички сме свикнали с това колко важен е разумът, колко важна е разумността. Тук обаче ни се показва нещо изключително важно и интересно – разумността не е абсолютно изискване за съществуване на хората в общност. Напротив, за съществуването в истинска общност е необходим диалог, сътрудничество между разумното и неразумното. Една от много редките страници в световната литература на такъв диалог между разумното и лудостта е именно в този разказ.

Извън тази уникална възможност да проникнем отвъд социалното, епизодът с отпадъчните води ни казва нещо и за самия проект на Задочни репортажи. В този епизод разказвачът може би за пръв и единствен път напуска своето знаменито чувство за непоносимост към света, в който живее, и намира общност. Тук и само тук, отвъд социалното, той престава да бъде сам. Иначе той навсякъде е обкръжен от хора, но винаги е малко или повече дистанциран, сам. Тук някак той става част от всичко това, тук, при лудите, той намира място, именно тук. Докато навсякъде в Задочните репортажи се настоява, че се говори истината, че става въпрос за факти и истина, що се отнася до тази случка не можем да бъдем сигурни, че е така. Някак прекалено различна е от цялото на проекта, различна е в своята уникалност и несводимост. Тук виждаме в чистия смисъл на думата писателя Георги Марков. Виждаме това, че литературата се ражда отвъд социалното и политическото.

Морис Фадел е литературовед и философ. Завършил е българска филология и философия в Софийския университет. Автор е на монографията Пол де Ман: опити с невъзможното (2002). От 2005 г. преподава в департамент „Нова българистика” на Нов български университет.

Димитър Кенаров за обратния път от белетристика към документалистика

Отпадъчни води е и моят любим репортаж. Георги Марков обръща метафората – всъщност тези хора са защитени не от собствената си воня, а от вонята на обществото, което е външното, и затова нито полиция, нито бивши жени, нито който и да е друг може да пробие през тази воня и да влезе в това място.

Искам да отбележа и трите репортажа от поредицата Легендата Запад, в която Марков описва дълбокия материализъм на българското социалистическо общество. Както сам казва: „Българската комунистическа партия е възможно най-дребнобуржоазната партия“. Той описва това ламтене за вещи и материални неща, този консумизъм. Това е едно консуматорско общество, в което всеки ламти за някаква западна вещ, за нещо корекомско и в което хората разбират своята идентичност все през вещите. Това е много важен анализ на времето.

Бих искал да кажа и няколко думи за жанра репортаж. В Портретът на моя двойник главният герой е журналист, фалшив писач на очерци и репортажи. Той казва за себе си, че пише това, което му изнася, и играе журналистическата игра все едно играе покер. За мен е много интересно как се развива жанрово Георги Марков. Голяма част от сюжетите, които той описва в Задочни репортажи, присъстват вече в неговото художествено творчество – например в Аз бях той, Покривът, Архангел Михаил и други. Голяма част от репортажите на Марков съществуват като художествена литература преди неговото заминаване. За мен е интересен този отказ от художествената литература и идеята, че истината не трябва да бъде естетизирана. Естествено, като всяко слово Репортажите също са естетизирани, те са подредени много умело като документалистика, но е интересен точно този отказ от естетизацията на белетристиката. Тоест, за да каже нещо истинно, той използва нов жанр. И този жанр е документалното, мемоарното. Така той разказва отново историите, които вече е писал. Обикновено писателите минават най-напред през журналистическото, през репортажа, през събирането на документалния материал, който след това превръщат в художествен материал, защото художественото слово е по-висшият жанр, белетристиката е по-висшият жанр от документалистиката. Така че обикновено писателите надграждат от документалистиката към белетристиката. Марков прави обратното, той разгражда така да се каже художественото слово. Взима белетристичния жанр и започва да изважда от него измислиците, за да стигне до документалното, до истината. Този обратен път от белетристика към документалистика, а не от документалистика към белетристика е изключително интересен и изключително характерен за Георги Марков.

Димитър Кенаров е поет и журналист. Завършил е Американския колеж в София. През 2004 г. получава бакалавърска степен по американска и руска литература от Мидълбъри колидж (САЩ), а след това следва в Калифорнийския университет в Бъркли. Негови журналистически текстове са печатани в Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, Boston Review, The International Herald Tribune и др. Носител е на годишната награда за публицистика на The Virginia Quarterly Review.

Георги Фотев за хетеротопиите, породени от насилствената реализация на комунистическата утопия

Хетеротопията се произвежда при реализацията на утопия. Утопията, както знаете, е „нещо, което няма място“. Под хетеротопия аз разбирам разнородно място. Цялата мистерия е, че в хетеротопията има едно място, което е разнородно. Другото понятие, което трябва да поясня, е понятието задочни репортажи. То изглежда самоочевидно, но знаем, че репортажът е разказ от мястото на събитието. Тук странното и парадоксалното е, че репортажът е задочен. Аз твърдя, че тази задочна България, за която говори Георги Марков, е реализация на утопия. Там, където се реализира утопия, това става с насилие и само с насилие. Абсолютно невъзможна е реализацията на утопия без насилие. Хетеротопията – като много мистериозно съчетаване на нещо, което е реално, и на нещо, което е утопично, но става по-реално от реалното, – произвежда непоносимо насилие над този, който има усета и чувството за място. Последният репортаж от Задочните репортажи за България има такова заглавие – Чувство за непоносимост. „Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница.“ В първия и във всеки от следващите репортажи се разбулват хетеротопии, породени от насилствената реализация на комунистическата утопия в България. Родината ти е обречена да бъде задочна поради същата тази хетеротопия. Репортажът може да бъде само задочен. За хетеротопията в тази действителност може да се говори само задочно, само от стотици километри навън. В мистериозната действителност на хетеротопията утопичното е желаното за агентите и дейците на утопията. Действителното е това, което е желано, което е утопично, а реалното, фактическото и екзистенциалното е нищожно и недействително. Доколкото обаче не се оказва съпротива. В момента, в който екзистенциалното, реалното, фактическото, това, което е тук и сега, оказва някаква съпротива, то става действителност. Но човек сякаш свиква с непоносимостта към подмяната на мястото му, което става утопично. В задочния репортаж от далечната чужбина се казва това, което не може да се каже в хетеротопната действителност. Георги Марков казва: „миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там – край Витоша. И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна.“ Реализацията на утопията има своите дейци. Утопията не може да се реализира сама по себе си. Тя е изначално противоестествена. Писателят нарича напълно основателно агентите на реализацията на комунистическата утопия случайни хора. Всичко свързано с тях е случайно поради тяхната онтологическа неуместност. Уместен е само този, който е ръководен от любов към другите, който е ближен в дълбокия смисъл на думата. Задочният репортаж разказва за „умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име… Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко – философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало. Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може.“ Много малко бяха тези хора, които въпреки абсолютната абсурдност повярваха, че похлупакът ще може да бъде повдигнат. Писателят казва: „Ние нямаме настояще“. Нямат настояще тези, които не могат или не искат, за които е непоносимо да бъдат агенти на реализацията на утопията.

Георги Фотев е завършил философия в Софийския университет през 1968 г. Професор по социология от 1989 г. От 1990 до 2004 г. е директор на Института по социология на БАН. Автор е на книгите: Социологическите теории на Е. Дюркем, В. Парето, М. Вебер (1979), Принципите на позитивистката социология (1982), Гражданското общество (1992), История на социологията в два тома (1993), Другият етнос (1994), Криза на легитимността (1999), Смисъл на политиката (1999), Граници на политиката (2001), Диалогична социология (2004) и др. Почетен професор на Нов български университет.

Георги Мишев: Той обичаше бомбастичните, напористи и малко патетични реплики

След 10-и ноември имахме една идея с режисьора Иван Андонов – искахме да направим филм за Георги Марков. Заглавието на филма щеше да е Непоносимост. Трябваше да е голям, дълъг филм, както филмите от ранния период на Холивуд, които имат едни такива леко енигматични заглавия. Знаете, че най-дългият филм на Холивуд е 11-12 часа и се казва Нетърпимост. Западът използва често такива понятия, но понятието непоносимост е непознато за него. Модерната цивилизация не знае какво значи непоносимост. Ние знаем какво значи непоносимост и Георги Марков знаеше най-добре това. Слушал съм многократно негови разкази. Работехме заедно в издателство „Народна младеж“, където бяхме в съседни стаи, и след работа, като ни стегнеше шапката – той имаше кола, изпратена от брат му от Италия – правехме обиколки по околовръстното шосе, които траеха точно един час. През това време той разказваше всичките тия Задочни репортажи, които сега четем в книгите му. Той ги играеше през цялото време, понякога дори хващах волана, защото той го пускаше и разказваше така разпалено – добре, че тогава нямаше чак такова движение. Правехме така по една обиколка и се прибирахме като че леко освободени от всичко, което се трупаше в нас.

Спомням си едно събиране на „Шапките“ на ул. „Солунска“ към 1968-1969 г. Спомням си, че той  дойде и каза: „Това е невъзможно, това е невероятно – точно преди една година отварям една врата в Съюза на писателите и вътре седнали Орлин Василев, Тодор Генов, Младен Исаев, а Орлин Василев държи някаква реч. Точно след една година отварям същата врата на същото място, вътре са същите хора, които казват същите реплики. Времето е спряло в тази държава, няма време, ние сме извън времето, разберете го“. Всъщност тогава май стана нашето запознанство. Той обичаше бомбастичните, напористи и малко патетични реплики. Казваше: „Сутрин аз откривам едни истини, вечер ги закривам“. А аз такъв млад, все още хлапе, се обадих и викам: „И на обед ги прикриваш“. А той ме погледна и попита: „Кой си ти, бе?“. После ми вика: „Я ела с мен“ и тръгнахме заедно и започнахме да си говорим. Аз бях дошъл току-що в столицата, нямах жителство, нямах… много работи нямах, но имах мерак към литературата. Това е, което ни свързваше. После се оказа след време, че заедно работихме.

Та ей такива едни неща за тази непоносимост искахме да разкажем с Иван Андонов. Говоря вече за времето на т.нар. преход след 10-и ноември, когато за киното нямаше пари, а както знаете киното е скъпо изкуство, трябват много пари, трябват спонсори и т.н. Тръгнахме по телевизии, тук-там и все едно и също: „А, какво е това Непоносимост, не!“. А в телевизиите повечето са хора на ДС. Особено в онези години — в телевизията имаше 30 служби и всички началници бяха агенти на ДС. Как ще приемат такава идея?! Тръгнахме да търсим нови млади капиталисти. Иван ги намираше тук-там и даже по едно време вика: „Дай ще отидем, открил съм един млад, много напорист“. Питам аз: „Кой е той?“, а Иван вика: „Казва се Гущеров“. Помните го, той стана по-късно червен депутат. Намерихме го около Руски паметник. Офис, той млад тогава — 30-годишен, ама напорист, такъв един зачервен. „Какви сте вие, бе, кои сте вие?“. Ние разказваме: „Имаме идея да правим филм“. А той: „А, не, Георги Марков е пратен от ДС, той е човек на ДС“. А на мен ми вика: „Ти какъв си?“. Викам: „Сценарист съм“. „Писател ли си“. „Ами да, примерно“. А той казва: „Ще пишеш само кратки изречения“. Викам: „Какво значи това?“. „Това значи – писател е този, който пише кратки изречения“. Викам: „Достоевски пише едно изречение на две страници“. „Ти не ми говори на мене“.

Ето това е българската действителност. Състоянието на непоносимост продължава и до днес. Ние сме не в преход, ние сме в посткомунизъм. Това е по-точното понятие, което характеризира този период. Посткомунизъм. Реставрация на комунизма. В момента сме в много активна реставрация. Това ако не ви е ясно, седнете и четете вестници. Четете вестници, но не кратко, а дълго, продължително и постоянно. Вие трябва да сте в течение, а не далеч от действителността. Защото иначе няма как да се изгради ни гражданско общество, ни държава. И ще стигнем един ден до тази прогноза, с която завършва Георги Марков, това състояние на непоносимост. Пълната апатия и това бягство на българина по всички посоки. Не знам как ще живеем по-нататък. Аз съм отчаян. И как може наистина да се преодолее този страх – най-големият порок. Защото страхът продължава да живее сред нас. Такъв страх не е познат в нашата история. След освобождението от турско през 1878 г. няма никакъв страх у българите, че турците ще се върнат. Такова нещо никъде не е описано и за него никъде не се намеква.

Георги Мишев е роден през 1935 г. Завършва журналистика в Софийския университет (1958). Автор е на разкази, повести и романи, сред които: Осъмски разкази, Хлапето, Носачи на жалони, Адамити. Известни са неговите сценарии за игрални филми – Преброяване на дивите зайци и Вилна зона на режисьора Едуард Захариев, Дами канят и Самодивско хоро на режисьора Иван Андонов, Не си отивай, Момчето си отива, Селянинът с колелото, Матриархат на режисьора Людмил Кирков и др. Председател е на Обществения комитет за екологична защита на Русе, създаден на 8 март 1988 г.

Димитър Бочев: Георги Марков пресече пътя на злото

Извечен двигател на неговата съдба бе литературата, литературният му талант. Георги Марков беше безпомощен слуга на могъщия си литературен талант. Що се отнася до това, което спомена Георги Мишев за слуховете, че е бил агент на ДС – и до днес тия слухове са за съжаление живи и ме изпълват с погнуса. Левчев не само говори за това, но го и написа. Но нека Левчев бъде наш литературен еталон, но не и наш морален еталон. Ще повторя нещо, което съм казвал многократно — Георги Марков беше агент единствено и само на собствената си съвест и пълномощник на художествената си дарба. Всичко, което тай правеше, беше продиктувано от потребността да твори, да пише свободно. Свободата е нещо много особено и винаги съм твърдял, че свободата е вътрешно състояние на духа, а не състояние на ситуацията. Дори в дебрите на комунистическия деспотизъм аз познавам хора – Георги е безспорно един от тях, които живееха свободно. Дори до днес нашата цивилизация е пренаселена от технократични роби, които живеят в най-обезпечените и богати общества. Безмерен принос на Георги е фактът, че не превърна онази ожесточеност, с която беше преследван, в собствена съдба, че не отговори на злото, с което беше дискриминиран от комунистическия режим, със собствено, с лично зло. Той по Христово пое това зло и го претопи в себе си. По този начин той пресече пътя на злото. Когато отговаряш на злото със зло, ти го умножаваш и нагнетяваш, поемеш ли го в себе си, преработиш ли го подобаващо, ти прекъсваш неговата щафета, прекъсваш неговия маршрут от човек на човек. Ей това съумя да направи Георги Марков.

Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от ДС за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с Георги Марков. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус и др.

Желю Желев: Творбите на Георги Марков са велика школа на политическо мислене

Георги Марков е голям автор, той не се побира в националния мащаб и спокойно може да бъде наречен интернационален или най-малкото европейски писател. Той е човек с изключително силен аналитичен ум, с една много широка култура, която му дава възможност да напише тези неща, които сме чели. Според мен е необходимо неговите произведения да се публикуват на европейските езици. Стига са ни смятали за някаква провинциална балканска култура. В това няма никакви основания. Георги Марков е едно от най-ярките доказателства за това. Трябва да се потърсят институциите, които могат да осигурят превеждането на най-големите творби на Георги Марков на английски, немски, френски език. Освен това е много важно младежта да има  възможността да прочете тези най-важни творби, защото те са велика школа на политическо мислене. В момента завършвам една книга – Митове и легенди за българския преход. В анализите, които съм направил там, сега виждам толкова близки неща с написаното от Георги Марков. Разбира се, за мен е по-лесно, защото аз съм видял посткомунистическата действителност, а неговите прозрения са много интересни, интересно е как е стигнал до тях. Трябва да ценим хубавите неща в нашата култура и да бъдем достойна част от европейската култура.

Желю Желев е държавен глава на България от 1990 до 1997 г. През 1958 г. завършва философия в Софийския университет. През 1967 г. пише книгата си Тоталитарната държава, публикувана 15 години по-късно със заглавие Фашизмът. В нея анализира фашистките режими в Германия, Италия и Испания и без пряко да критикува комунистическата система, представя сходни характеристики между използваните методи при двата режима.

Йордан Ефтимов за Задочните репортажи и основните понятия, очертаващи живота на хората в комунистическата епоха

Тази разностранна хетерогенна книга преди всичко ни смущава и поражда въпроси, очертаващи дълбинно социологически феномени. Имам предвид едно познаване на поведението на българина от епохата, което може би се различава от поведението му в предходната и следващата епоха. Става дума за поведението на хората в ситуация, характеризираща се с натиска от страна на Съветския съюз, ситуация, която в много аспекти продължава да е жива и в наши дни. В голяма степен в Задочните репортажи Георги Марков засяга темата за това до каква степен изобщо може да се говори за съществуването на българска култура, българска литература и пр. Книгата му е една от най-силните критики на блюдолизническото поведение на българските институции и това е една посока, в която трябва много внимателно да се вглеждаме, когато четем книгата.

Думата репортаж тук трябва да бъде тълкувана. Репортажът е един от типичните за епохата жанрове, но той се реализира по точно обратен начин на това, което е заявено, че трябва да бъде. А заявеното е, че трябва да се казват истините и грешките, за да се върви към по-добро и по-развито общество. Същевременно обаче е известно, че това е един свръхидеологически жанр, който на всичкото отгоре изобщо не е задължително да бъде писан от очевидец. Имаме свидетелства, които разказват, че типичният репортаж на епохата всъщност се пише от София, а до мястото на събитието се изпраща само командировачното, за да бъде подпечатано там. И, разбира се, написаното е това, което трябва да се напише. Така че понятието репортаж трябва да бъде мислено като едно самоподриващо се понятие, „обратното на обратното“ по метафората на Цветан Марангозов.

Аз гледам на тази книга като на важно свидетелство, като на материали към бъдещ речник на понятията на човека от НРБ. Много от основните понятия, очертаващи жизнения свят на човека от тази епоха, присъстват в тази книга. Няма нито едно друго съчинение от български автор, което да дава толкова много в тази посока. Аз мисля, че благодарение на тази книга действително може да се възстанови жизненият свят на човека от епохата. Например, когато става дума за цензурата, се разказва, че цензура в буквалния смисъл на думата не съществува, но съществуват различни механизми за осъществяване на цензура – като да речем сигналът. Понятието сигнал е  евфемизъм за донос. Същевременно сигналът има тази характеристика, че той е винаги анонимен. Органите казват – правим еди каква си проверка по сигнал и съответно спираме една постановка и пр. Всъщност основната илюстрация на разказа за цензурата е свалянето на пиесата на Георги Марков Да се провреш под дъгата.

Георги Марков се вълнува от това защо и как се случват тези феномени. Като писател той е преди всичко силен с даването на конкретния пример. Той не е социолог и не може да съпостави и йерархизира взаимоотношенията между процесите и структурите, да каже кое доминира, но при всички положения има тази мъдрост да знае, че всяко случващо се е плод на многопосочни процеси, които се събират в една точка на едно време-пространство.

Проф. Александър Кьосев беше измислил преди 20-ина години едно понятие, което важи и за тази книга – теоретични спомени. Това е книга, в която се теоретизира за епохата и времето през преживяното и чутото от самия автор. Разбира се, тук има и много разкази, които са част от слуховете – това, което се предава като градски легенди. В тази книга има и много такива истории и не бива да забравяме този факт. Не бива да считаме, че тази книга е еднородна от гледна точка на произхода на включените в нея разкази. Има такива, които са от първо лице, но има и такива, за които всички знаем, че това се е случило.

Йордан Ефтимов е поет, литературен историк и критик. Главен асистент по теория на литературата в Нов български университет. Автор на стихосбирките Метафизика на метафизиките (1993), 11 индиански приказки (1997), Африка/Числа (1998), Опера нигра (2001), Жена ми винаги казва (2005) и Сърцето не е създател (2013), както и на монографиите Опроверганата добродетел: Опити върху Цветан Марангозов (2008), Двойното дъно на класиката (2010), Божествената математика (2012) и Поетика на съгласието и несъгласието (2013).