Много често в политическия разговор чуваме, че проблемите на България произтичат от липсата на законност. Политиците изричат тази констатация като обвинение срещу своите опоненти и търсят подкрепата на избирателите с обещанието, че ще променят картината.

Лошото е, че всеки сочи другия като закононарушител и вади доказателства, за да подкрепи твърдението си. Така не остава незасегната страна и общото впечатление е, че функционирането на държавата и обществените отношения попада изцяло извън законовите рамки.

Изводите от това впечатление могат да бъдат два. Единият, че политическата класа и представляваните от нея граждани наистина са престъпници, или другият, че самите закони са неприложими към реалното протичане на живота у нас и той по неизбежност непрекъснато ги заобикаля.

Първият вариант е описан от фразата „всички са маскари” и със съдбовна нотка приключва обсъждането. Ако обаче разгледаме втората вероятност, можем да се опитаме да открием тема, чието разискване да отвори малко по-различна перспектива пред по-нататъшните дебати.

Да се говори за „липсата на законност” като резултат от нечие злонамерено действие е начин да злепоставиш политическия си противник, но както се разбра, този инструмент се използва от всички и не дава сериозно преимущество на никого – силите на злепоставянето са изравнени.

Затова нека за момент се откажем от взаимните упреци и помислим върху хипотезата, че законите са неорганичен придатък към нашенското живеене и по тази причина то ги отхвърля. Какво значи неорганичен придатък? Значи, че така наличната законност не произтича от същинска битийна нужда.

В идеалния случай законотворчеството e не само създаване на условия за преследване на нарушители, а освобождаване на съзидателната обществената енергия, за да се разгръща без пречки. Тогава законността е по-малко репресивна и повече продуктивна.

В нашия случай очевидно на законите се гледа като на наложени отвън санкциониращи механизми, които противоречат на естествените вътрешни процеси. Да, историята разказва, че общественият договор представлява именно съзнателен отказ от спонтанната лична естественост в полза на цялото, но…

Но там, където договорът се е състоял що-годе успешно, все пак са взети предвид дълго наблюдавани човешки предпоставки и общото съгласие кое би усъвършенствало протичането на живота е било предварително постигнато в достатъчна степен – законовите регламенти просто са го последвали.

У нас този процес е бил исторически възпрепятстван, като най-тежък удар върху общественото съзнание нанасят годините на комунистическия режим. Неговата принуждаваща утопия унищожава идеята за реалност, от която могат да произтекат благодатни за всички норми.

Да се търси извъннормативно удовлетворение се превръща в единствената възможност удовлетворение да бъде намерено. И това не е известният космополитен, романтически бунт на индивидуалната свобода, а масово социално явление в границите на идеологически подчинената държава.

Законите, обслужващи доктрина, противоречаща на човешката природа, провокират потисната, но трайно затвърждаваща се позиция против законността. Последната бива възприемана не като квинтесенция на хуманизма, а като неин фалшив двойник, причиняващ нещастие.

Когато се говори за „липса на законност”, трябва да се търсят специфичните причини. Да не поставяш въпроса по същество е сигурен начин да не намериш отговор. А щом вместо отговор преследваш политическа печалба, тогава не разрешаваш проблема, а си част от проблема. 

Ако законите не са плод на действително изстрадана и масово споделена необходимост от определен ред, който би допринесъл за свободното и справедливо съществуване, то те могат да се превърнат в убежище на несправедливостта, в нейна защита. Нещо повече – могат да я произвеждат.

Така престъпления, видими с просто око, се оказват пазени от закона. Един основателен според очевидностите арест става незаконен, конфликтът в една културна институция не може да се разреши отново заради законови пречки и въобще към липсата на законност се добавя законосъобразното безобразие.