Начало Идеи Актуално Закъснение биографично и закъснение историческо
Актуално

Закъснение биографично и закъснение историческо

2569
Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и Фидел Кастро, Куба

Лицемерието е привилегирован порок, който със собствената си ръка запушва
устата на целия свят, за да се наслаждава спокойно на безнаказаността си.
Молиер, „Дон Жуан”                                                                    

Беше нейде през средата на 70-те, когато (западно)германската ми съпруга Клаудия, тръгна да учи български – още като студентка в първите семестри по медицина. Аз не съм преподавател по български, пък и си имах достатъчно работа и със собствените си литературни опити, и като програмен редактор в българската секция на Радио „Свободна Европа”, и като сътрудник на руското издание на излизащото в Париж списание на Солженицин за литература, политика и религия „Континент”. Така че Клаудия трябваше да се справя сама. Би било дребнаво, суетно и неподобаващо да разисквам публично езиковите уроци на съпругата си сами по себе си. Ако го правя, то е само защото, неусетно и за нея, и за мен, тези уроци напуснаха учебник и ученик и се превърнаха в граждански символи, адресирани до всички нас: символи на съотношението между свободата и робството, между националното и интернационалното, между словото и действителността.

В онези зли и сбъркани времена, белязани от залеза на хипарското движение на европейска земя, самообучението беше на мода, но на мода беше и Студената война, която бушуваше с перманентната заплаха да прерасне в гореща, а Желязната завеса беше разполовила, разрязала беше като с нож Европа надве. Поради конфронтацията между двата свята в Западна Германия учебници по български за чужденци нямаше никакви и с неимоверни усилия чрез факултета по славистика на Мюнхенския държавен университет ние успяхме някак си да се доберем до единствения немскоезичен учебник по български език – лайпцигско издание, озаглавено „Български за чужденци” („Bulgarisch für Ausländer”). Уроците бяха изпъстрени с текстове от български автори, обяснявани и коментирани на немски и въвеждащи дума по дума ученика в трудната за германеца езикова материя. Че учебникът беше издание на ГДР, личеше на всяка страница – всички работни текстове, дори извадките от литературната ни класика, бяха подбрани така, че да обслужват директно или индиректно партийната идеологическа пропаганда.

Спомням си един неделен ден, в който аз се борех в кабинета си с някакъв сюжет, а в другата стая Клаудия воюваше мъченически с трудната българска реч. В тихият уют на почивния следобед Клаудия внезапно нахлу като хала при мен с учебника в ръка. „Виж какво: или аз съм пълна тъпачка и не разбирам нито дума, или тези хора са полудели!” „Тези хора” бяха авторите на споменатия учебник, но аз приех всичко много лично и реших, че става дума и за мен, и за всички нас – източногерманските и български чеда на комунизма. Клаудия бе попаднала на поредния урок, съставен за нейна, но не и за моя, изненада от речта на Георги Димитров на Лайпцигския процес. „Гордея се, че съм син на българската работническа класа!” – показва ми Клаудия началото на текста. Нищо не изумява така съзнанието й, както тези паметни думи, с които ние, хората от моето поколение и връстници не на робството, а на свободата, бяхме закърмени още като пионерчета. Клаудия всичко разбира: и инсценираното подпалване на Райхстага, и коварния спектакъл на Хитлер и Гьоринг, и безобразията на националсоциализма. „Само едно не мога да проумея” – жалва се самодейната ученичка – „как може един индивид да се гордее, че е син на някаква си класа! Би могъл, да речем, най-много да се радва, че е част от една класа, че крачи в нейните редици, макар че и тази радост е пишман радост. Но да се гордееш класово – това вече не разбирам. Аз мога да се гордея само с онова, което е мое лично постижение, нещо, което сама, със собствени усилия и собствен талант съм извоювала и постигнала, но да се фукам с това, че принадлежа към някаква класа – това вече не се побира в ума ми.” „Ако детството ти беше детство не на дете, а на малък и класовоосъзнат възрастен, сиреч детство пионерско; ако девичеството ти беше не моминско, а комсомолско; ако член първи от конституцията на ФГР обезпечаваше не неприкосновеността на личността, на човешките й права и гражданските й свободи, а  ръководната роля на комунистическата партия, щеше да разбереш.” Така и не разбра – колкото и да обяснявах. Далеч по-убедително, по-красноречиво и по-разбираемо й обясни Народната милиция – нейните обяснения, които прераснаха в практически уроци, тя начаса разбра, при това веднъж завинаги. Разбра значи чак впоследствие, когато се опита като западногермански гражданин, обиколил десетки държави от двете страни на океана, да посети родителите ми в НР България, а силистренските милиционери я арестуваха в полунощ, измъкнаха я сънна от хотелската й стая, конфискуваха й целия багаж, разпитваха я часове наред в Окръжно управление на МВР-Силистра, без да й разрешат да се обади на посланика си и, въпреки българската й виза, документираща формалното й право да посети страната, я изхвърлиха призори на един безлюден румънски остров насред Дунава. Тогава начаса всичко й се изясни – и Лъвът от Лайпциг, и странният лайпцигски учебник по български за чужденци, и точка първа от конституцията, и целият генезис на класово-партийната гордост. Изясни й се с онази убийствена яснота, с която Солженицин апелира към лявонастроената (а тя по правило беше цяла-целеничка лявонастроена) интелигенция на Свободния свят: „О, вие, западни интелектуалци, вие всичко ще разберете, но след като стане непоправимо късно – чак когато опрат калашника в тила ви и ви поведат по етапите към Архипелаг ГУЛ-аг, откъдето връщане няма!” Великият писател се обръща към онези полезни идиоти, чийто полезен идиотизъм разпозна безпогрешно и безпогрешно впрегна в услуга на престъпния болшевизъм още Ленин. От тази им позорна роля на кръводарители на комунизма не съумяха да ги измъкнат, не успяха да им отворят очите и последвалите зверства на сталинизма. Достатъчно е само да припомня как сюрреалистът Пол Елюар възпя в строфите си Ленин, как Бърнард Шоу се прекланяше доземи пред Сталин, как екзистенциалистът Жан-Пол Сартр предвождаше в Париж демонстрациите в защита не дори на ленинизма, а на варварските хунвейбински пълчища на председателя Мао, как автори от формата на Хемингуей и Маркес пред очите ни боготворяха злодея Кастро. Най-непонятното и потресаващо в случая е обстоятелството, че става дума не за случайни имена, не за бездарници и графомани, компенсиращи творческата си немощ с политическа активност, а за цяла плеяда блестящи творци – учени, философи, хора на изкуството и преди всичко писатели, между които и много нобелисти, чиито страници и постановки покориха сърцата на стотици милиони читатели и зрители по целия Свободен свят. Много от тях бяха редовни гости на организираните от комунистическия Съюз на българските писатели казионни международни литературни срещи в София, обезпечавайки чрез гостуването си алиби на родния комунизъм навред по широкия и пъстър свят. В целия следвоенен период трудно ще намеря значим западноевропейски интелектуалец, който, скрит зад лицемерния етикет на разведряването, на мира и дружбата между народите, да не е подкрепял морално отделните източноевропейски режими и комунистическата кауза като цяло. В най-добрия за нас, потърпевшите от издевателствата на тоталитаризма туземци, случай тези световни светила бяха безучастни към тоталитаризма. Заедно с това броени са онези доблестни интелектуалци, много от които изгнаници от Съветската империя, които са се противопоставили с подобаваща решимост на съветския и просъветски тоталитаризъм. Ще спомена само някои от най-изявените в този смисъл творци: Бердяев, Сол Белоу, Клод Симон, Солженицин, Йожен Йонеско, Чеслав Милош, Йосиф Бродски, Лешек Колаковски, Станислав-Йежи Лец. Към тези доблестни имена не бих се поколебал да добавя и доблестните имена на Павел Кохоут, Паул Гома, Александър Галич, Ладислав Мнячко, Андрей Амалрик. В тази фаланга и ние имаме писатели, с чийто международен принос можем да се похвалим: Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов, Стефан Попов, Христо Огнянов, Димитър Инкьов, Стефан Маринов. Само като си помисля, че всички до един са били години наред мои сътрудници, начаса осъзнавам, че многото болки и премеждия, съпътствали неотлъчно дългогодишното ми изгнание, не са били напусто, че, населил програмата ми, благородният талант на тези вече отдавна напуснали лицето на земята люде е подобаващо възмездие за всички понесени рискове и страдания на път от несвободата към свободата. Срещу тези малобройни творци е изправена обаче цяла армия открити и скрити западноевропейски симпатизанти на комунизма от всички литературни жанрове и от всички изкуства. Всички те носят лична, конкретна морална отговорност за полувековното тържество на насилието в света зад Желязната завеса, както и за нашата собствена изгнаническа драма, която нямаше да се състои без техния принос за триумфа на прогонилия ни от родината комунистически тоталитаризъм. Триумф, който и те легитимираха и подхранваха интелектуално десетилетие след десетилетие – при това в световен мащаб.

 „Знаеш ли” – отговаря гневно на гнева ми Клаудия. – „Не ги вини с такава безпощадност! Ако животът ми не се бе стекъл така, че да се свържа с изгнаник от комунистическия деспотизъм, и аз щях да бъда вероятно като тях. На всички тях им липсва най-важната предпоставка за преосъзнаване на събитията и ценностите – личен опит, лично общуване с тоталитаризма.” Беше права. Както аз не можех да обясня на западните си домакини ада, от който идвам, така и Клаудия не успя по-късно, след като сама премина през този ад, да обясни на сънародниците и колегите си – състуденти, лекари, научни работници, лектори, преподаватели – повсеместното безправие, което вилнееше под носа им, на европейска земя. Безправие, което едва ли щеше да се шири така невъзмутимо, ако не разчиташе, че хиляди интелектуалци от Свободния свят ще го подкрепят в интервюта и сюжети. Или поне няма да го разобличат. Което е също форма на подкрепа – осъзната или не. Като си помисля обаче, че става дума за автори от ранга на Ромен Ролан, на Лион Фойхтвангер, на Луи Арагон и Андре Малро, на Хорхе Амаду и Пабло Неруда, трудно, трудничко ми е да си представя, че оказаната идеологическа подкрепа ще да е била неосъзната. В едно писано още в дебрите на живковизма за Радио Германия есе окачествих тези писатели като хуманоиди. При което под хуманоиди разбирах псевдохуманисти, онези левеещи западни интелектуалци, онези анархисти, необолшевики, комунари, хипари и прочие социални утописти, които считаха себе си за хуманисти, а обслужваха интелектуално идеологизираните варвари на комунистическите режими. За тях, лично за тях са думите на свети апостол Павел от глава трета на Посланието му до римляните: „Бог им даде дух на безчувствие, очи – да не виждат и уши – да не чуват, дори до ден-днешен”. Денят днешен бе вчерашният ден на България. Но е и днешният ден – и денят утрешен е. Колко непреходна и извечна, как неопровергана от времето и от времето многократно потвърдена и препотвърдена е Вечната книга! Тя никога не закъснява, тя винаги и всякога е навременна и своевременна – толкова абстрактна и толкова конкретна ведно, толкова общочовешка и толкова човешка, че е приложима с еднаква сила и към всяка политическа, и към всяка интимна ситуация; и към личност, и към общност; и към принцип, и към феномен; и към човек, и към човечество. 

Що се отнася до Клаудия, тя приключи самодейните си уроци по български, които за нейна изненада се оказаха не само езикови, успешно – толкова успешно, че бе в състояние да говори дълго и умно по националната телевизия на новодемократизирана България. За разлика от хилядите западни писатели и интелектуалци, които в оценката си на онези паметни времена закъсняха и биографично, и исторически, Клаудия не закъсня – нито биографично, нито исторически. Благодарение на теоретичните уроци по български. Или по-точно благодарение на прехода им от езиковата теория към социалната практика. Преход, който Клаудиа направи още в първа младост и който милиони нейни спътници от целия Свободен свят така и не направиха – нито тогава, нито впоследствие. И които, сякаш предусещайки техния победоносен поход през вековете и хилядолетията, във Второто си послание до Тимотея свети апостол Павел предупреди: „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение и, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат.” Случи се точно това. И точно това продължава да се случва. Но историята свидетелства, че вярата в басни, подмяната на гражданските дадености с граждански измами винаги си е отмъщавала. Упованието в заблуди днес вещае тържеството на истината в бъдеще. И колкото повече закъснява това бъдеще, толкова и възмездието, което то носи в плътта си, ще бъде по-болезнено.

 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора