Никъде другаде, както в Румъния, на повърхността не изплува толкова негативизъм, толкова жлъч от страна на души, жадни за отмъщение към всеки и всичко – към другите, към самите себе си и дори към живота, твърди известният румънски писател.
Питам се защо румънското общество произвежда личности в такъв разнобой. Пътувал съм тук и там, прекарах доста години в различни западни страни. Но не мога да кажа, че познавам тези светове толкова добре, колкото Румъния, която познавам отвън и отвътре.
И все пак мога да твърдя, че никъде другаде на повърхността на обществото не изплува толкова негативизъм, толкова жлъч от страна на души, жадни за отмъщение към всеки и всичко – към другите, към самите себе си и дори към живота.
Което не означава, че румънският народ не живее в хармония със себе си. Винаги съм казвал: нашият народ се състои от голяма маса хора, надарени със здрав разум, добри и интелигентни, чийто глас обаче не успява да пробие и си остава нечут.
За сметка на това имаме една малобройна, но много шумна прослойка, една какофония от индивиди с очевидни проблеми как да си намерят място в света. Чудовищно егоистични.
Тази прослойка е наистина шокираща. И шокира не само нас, румънците, а и всички, които ни посещават или влизат за първи път в контакт с нас, на място или в чужбина. Тези румънци създават усещането, че всички ние сме подобни на тях. Те са тези, които презират закона, защото презират хората. Те са чудовищните егоисти. Те са тези, които, без да им мигне окото, представят бялото за черно, а черното за бяло. Попадаме на тях навсякъде: в политическия живот, сред телевизионните „знаменитости”, по форумите, на стадионите и при съседите.
Не може в някакъв момент да не се запитаме защо и как нашето общество произвежда толкова грубост, такова крайно физическо и езиково насилие, сексизъм, расизъм и всички други елементи, които вървят ръка за ръка с това.
Исторически погледнато, смятам, че корените на този феномен са много дълбоки. Комунизмът изигра, разбира се, ключова роля в модерната история. Социалният обрат, предизвикан от комунизма, доведе до пълна промяна в мисловните нагласи: беше насадена класова омраза, унищожи се най-тънкия цивилизационен слой, на който се радвахме дотогава, на власт дойдоха необразовани и нецивилизовани хора.
Днес техните наследници се възползват от най-голямото завоевание на пост-декемврийската ера (на декемврийската революция от 1989 г., белязала края на комунистическия режим) – от свободата на словото, превръщайки го в един повече от съмнителен трамплин. Всички вече имат право на глас, ала надделяват злите гласове, най-вресливите.
Виждаме всекидневно как видни представители на културата биват подлагани на гонения – подобно на елени, преследвани от глутница вълци – и то от хора, които нямат нито моралния авторитет, нито компетентността да го вършат.
Хора, които не ги четат, ги мразят издъно, защото съзират в тяхната популярност упрек заради своя човешки и професионален провал.
По същия начин виждаме всеки ден как малка шайка от хора, служещи си с клеветата и тоягата, прогонват от дебата цивилизованите хора, желаещи да се възползват от свободата на словото за спокоен обмен на идеи.
Затова днес в Румъния към властта се е насочила не образованата и активна средна класа, а представителите на новия популизъм, редом до който популизмът от последното десетилетие скоро ще ни се види направо аматьорски.
Залезът на интелектуалците не би трябвало да радва никого. Защото това означава залез на образованието и превръщането на нашия свят в едно некултурно и варварско място.
Вече не четем и не мислим, оставяме телевизионните канали да решават вместо нас какво обичаме и какво не обичаме. И имаме усещането, че сме пропуснали големия шанс на демокрацията, дори че сме омърсили тази идея, както впрочем сторихме с равенството по време на комунизма.
Превод: Тони Николов
Мирча Картареску (род. 1956 г.) е едно от най-големите имена на съвременната румънска литература. По майчина линия дедите му са преселници от България. Той е преподавател по румънска литература в университета в Букурещ, гост-лектор в редица чуждестранни университети – в Амстердам и във Виена. Автор е на около 20 книги с поезия, проза, есеистика, литературна критика и публицистика. Дебютира със сборника с новели Сън през 1984 г, като книгата е цензурирана. След 1989 г. тя излиза в нови пет издания под заглавието Носталгия (бълг. превод, Фабер, 2007). Други негови основни творби, познати и на българския читател са: Ослепително. Лявото крило (Парадокс, 2004), Ослепително. Тялото (Парадокс, 2005), Защо обичаме жените (Фабер, 2006) и др. Автор е и на две сериозни литературоведски изследвания: Химеричният сън (1991), посветено на психоаналитична интерпретация на творчеството на румънския национален поет Михай Еминеску, и Румънският постмодернизъм (1999). Текстът „Залезът на интелектуалците“ е публикуван в Evenimentul Zilei/Press Europe.
