Има някаква особена и поразяваща символика в заличаването; нещо, което го отличава значително от забравата. Във единия случай голяма роля играе случайността. Докато при заличаването процедурата е умишлена и наказателна, резултат на политически или идеологически наложени възбрани. Така заличеният се превръща в нещо като сянка на самия себе си, в трудно различим силует от потока на историческите събития, над който нечия ръка е наложила печата на забвението.
В това отношение Димитър Шишманов (1889–1945), писател и дипломат, за кратко външен министър в един от най-преломните моменти на Втората световна война, е особено характерен пример. Близо половин век (до 1989 г.) името му не се споменава. То се подминава и премълчава.
Дори в някакъв смисъл става така, че той „не е син на баща си“. Трудовете на проф. Иван Шишманов се преиздават, признава се водещата му роля в редица клонове на българската хуманитаристика, споменава се и за ролята на неговата съпруга Лидия Шишманова, боркиня за женско равноправие и участничка в паневропейски инициативи на високо равнище. Синът Димитър обаче остава „отвъд хоризонта“, сякаш съществуването му е някаква „срамна семейна тайна“. Стига се дотам (по думите на изследователя Емил Димитров, пръв проучил неговото съдебно дело в месомелачката на „Народния съд“), сякаш „Иван Шишманов никога не е имал син, както и Никола Вапцаров никога не е имал баща“.
Онова, което най-силно поразява в „случая Димитър Шишманов“, е, че самият той непрестанно е обзет от подобни мрачни предчувствия. Дневниковите му бележки и писмата му са изпъстрени със сънища и прокоби, че той ще изчезне, че ще бъде строго наказан, че го чака сурова разплата. Предчувствия, датиращи не само от годините на войната (което би било обяснимо), но и от младежките му години, както и от периода между двете войни (което е повече от интересно). И наистина предполага размисъл.
С подобни констатации е пронизана и публицистиката му – събрана в сборника „Достойни ли сме?“ (статии, публикувани във в. „Слово“, 1924–1929 г.). Тя е просмукана от тревогите за разминаването между поколенията и техните идеали, между „бащи“ и „деца“, между отговорността на младия Димитър да се заяви като „още един Шишманов“, да напусне тегнещата сянка на бащата.
Ето как е представена дилемата:
Защо ний днес не усещаме тази мощ, защо не само че не тачим своето, но и не обичаме доброто? Защо почтеният човек тъй малко се цени, защо нищо не ни е останало от миналото, от онова минало, през което уж сме били роби?
Роби сме били ний, наистина тогава, но вътрешно сме били свободни, не ни е било страх да гледаме направо на истината и на доброто в очите.
А днес ний сме свободни, но в душата сме роби на себелюбие, сребролюбие, властолюбие, на всичко тъмно, което може да ни откара надолу в пропастта, ако не се стреснем и не погледнем към миналото, да се поучим малко от него („Миналото“, юни 1926 г.).
Две години по късно (както става ясно от сборника „Писма до самия мен“), след ненадейната кончина на баща си на една конференция в Осло, Димитър е принуден да направи още по-тежка и по-горчива равносметка. Отбелязва, че вече е наясно, че никога няма да има значението на баща си на научен и обществен деец; пише, че го обзема „вътрешна самота и безнадеждност“.
А по онова време литературната му и професионална кариера се развива по-скоро добре. Книгите му „Бунтовникът“, „Депутатът Стоянов“ и „Хайлайф“ се посрещнати радушно от публиката. Проучване на Съюза на читателите през 1931 г. го нарежда сред най-четените автори. Полученото добро юридическо образование в Женева и многото езици (владее свободно немски, френски, руски, ползва английски) му дават добър старт в живота. Приятелят на семейството Иван Вазов пише на 13 юли 1921 г. до майка му следното: „Уважаема г-жа Шишманова, говорих на г-н Омарчевски за ваш Димитър. Син ви обаче мисли, че в Министерството на просветата заплатите са недостатъчни за издържане на семейство при днешната голяма скъпотия, та ме помоли да направя нещо за привеждането му в Министерството на външните работи. Обещах му да действам, а засега той да постъпи в Комисията по репарациите. Той наумява по дух баща си, както му прилича и по лицето. Димитър ще бъде един от първите ни писатели реалисти“.
Истината е, че тридесетгодишният Шишманов наистина „храни семейство“ след една романтична история, в която развежда Пенка – дотогавашната съпруга на генерал Савов, четиринайсет години по-голяма от него. Случката поражда множество клюки из софийския „хайлайф“. Одумват го навсякъде, но той устоява и създава семейство, а Пенка Шишманова е негова опора във всички трудни мигове в живота му, включително и в драматичните последни дни, предшестващи смъртната присъда на „Народния съд“.
Онова, от което обаче Димитър Шишманов винаги страда, е, че е принуден да работи като „чиновник“, за да изкарва прехраната си. Горчивина, която струи и от това „писмо до бащата“ от началото на 20-те години:
Драги тате, знанието на езици и юридическото образование не са достатъчни, за да се намери работа с добро възнаграждение. Горчиво ще е да се откажа от изкуството си и да му отделям пак само по 4–5 часа на неделята. Ала щом е нужно, ще търпя всичко. Вярвам в себе си и чувствам, че ще мога да дам поне една книга, която да се окаже важна. Не се мисля нито за гений, нито за голям творец. Но разчиствам терена за гения, който предстои да се роди.
В същото време „административната му кариера“ бележи възход. Десет години работи в Комисията по репарациите, през 1932 г. оглавява Правния отдел на Външно министерство, а в периода 1935–1940 г. получава мечтано от мнозина повишение – става пълномощен министър в Атина и работи усилено по жадуваното от България „Солунско споразумение“, което трябва да свали от страната ни наложените ѝ военни ограничения. Ала същевременно душата му е раздирана от отчаяние, ако се съди по записките в дневника му:
Ти си вече на години, а още не си написал шедьовър. А и надали ще напишеш нещо по-значително.
Дали наистина си художник? Ти несъмнено имаш една определена дарба – да докараш до известно съвършенство това, за което се залавяш. Достатъчно, за да те отдели от другите. Недостатъчно, за да те издигне над тях.
Измъчва се, обзет е постоянно от безпокойства. Иронично говори за себе си като за „Хамлет – пълномощен министър“. Опасява се, че може да сгреши, да сбърка в професионален план, да причини вреда на страната си. Отговорностите му тежат като воденичен камък.
И в един миг отбелязва: „изолиран съм, както е изолирана България“.
Има нещо трагично в съдбата на Димитър Шишманов, което в по-голям мащаб отразява българските съдбини и участта на заличаването, която скоро ще сполети и България. Дневникът му е огледало на надвисналата опасност:
Положението в Европа е толкова заплашително, че човеку свят се мае да се ориентира в тия противоположни интереси, в лъжите и лицемерието на действащите лица.
*
Мразя занаята си. Мразя тази миризма на измама, която, както миризмата на зелето, прониква във всички стаи.
*
Много съм самотен. С тъмните страни на занаята плащам приятните. Кому са нужни всички тия терзания в човешката душа, които я обладават.
На 7 февруари 1937 г. в София си отива майка му. След смъртта ѝ Димитър Шишманов се усеща още по-самотен, тя често спохожда сънищата му, някои от които са направо пророчески. Ето един от тях:
Сънувах, че се намирам в стая, залята с бяла светлина. Една врата се отваря, върху нея се явява ръка в черен ръкав. Сетне излиза майка ми и с бавен, неумолим жест ме кани да я последвам. Зад нея се открива коридор, залян с ослепителна мъртвешка светлина. Почнах да викам: „Мамо, мамо“ и от тоя вик се събудих.
В друг сън той плува с лодка край брега на река, където съзира черна фигура, която му казва: „Надолу!“. Той не знае какво означава това, но скоро чудо грохота на водопад и разбира, че неудържима стихия го насочва към бездната.
Плод на художествено въображение? Резултат от алкохола, към който все по-често прибягва, за да успокои поразклатените нерви? Или реално усещане за кризата, в която лодката на тогавашна България се носи към бездната, заедно с него самия?
През март 1940 г. мандатът му изтича и го връщат в София. Назначен е за Главен секретар на Министерството на външните работи. Като такъв той, който е категоричен противник на сближението с нацистка Германия (потвърждават го дневниците му), става част от комисията, присъединила България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.). И още: семейните връзки с проф. Богдан Филов си казват думата. Предлагат му онзи пост, който той вътрешно най-малко желае – става министър на външните работи в правителството на Добри Божилов (14 октомври 1943–1 юни 1944 г.).
За този период от съдбата му има немалко свидетелства. Иска ми се обаче да спомена едно, което чух от първо лице преди четвърт век в Париж. То дойде от Евгений Силянов, син на Христо Силянов, последния управляващ българското посолство в Париж преди ерата на НРБ. Разговаряхме за големите български дипломати от кариерата и изведнъж той заговори за „Главния“ (секретар), както наричали помежду си Димитър Шишманов. На бюрото на „Главния“ винаги имало цяла елха от добре подострени моливи. „Трябва веднъж да съм се вгледал в тях по-втренчено, разказа ми той, защото Шишманов изведнъж избухна и рече: „Сега какво, сигурно ще ме кръстите „Писалката?“. „Беше интелектуалец, писател, силна амбиция за творческа реализация“. А дипломацията? – попитах аз. „По онова време писането бе част от нормата“, усмихнато допълни Евгений Силянов. И ме засипа с примери. Сен-Джон Перс (Алексис Леже), водещо име на френската дипломация, дори получава Нобелова награда за литература. Пол Моран е един от най-четените френски писатели между двете войни, въпреки че не един и двама посланици сурово са се жалвали от немарливостта на докладите му. И пак за Димитър Шишманов: „Чувстваше се не на мястото си. Семейството, средата го насочваха другаде. А в същото време той прие, пряко волята си, да стане външен министър в преломно историческо време“.
Което обяснява и тревожното усещане, отразено в дневниците му:
В Европа стават събития, които показват човешката жестокост и глупост. Войната се е навесила през прага и може би утре ще избухне.
А той е поел на плещите си непосилна историческа отговорност, включително и поради убеждението, че не е в правото си да се крие, когато съдбата на страната е заложена на карта. Така е бил възпитан в семейството си. Други се правят на болни и отказват.
След 9 септември 1944 г. е арестуван, предаден на съветските служби и заедно с регентите и с премиера Константин Муравиев са отведени в Москва на разпити. За този период не се знае много. Имаме запазени едни късни спомени на Муравиев, в които се твърди, че Шишманов е бил в душевна криза, пиел е много. Връщат ги в България в началото на януари, колкото да им връчат обвинителния акт. На снимките от процеса той е силно състарен и прошарен, почти неузнаваем. Съпругата му Пенка едва му намира адвокат (мнозина отказват). Приема да го защитава Михаил Балсамов, който търси свидетелствата на известни интелектуалци, които да докажат, че Шишманов е преди всичко писател и че е бил антинацистки настроен.
Свидетелстват – и то положително – Ана Каменова, Трифон Кунев и Дора Габе и Вера Златарева. Това не впечатлява никого.
Днес вече знаем, че на заседанието от 20 януари 1945 г. Политбюро на ЦК на БКП е взело решение за „максимално сурови наказания, дори и някои да нямат чак такава вина“. Трайчо Костов внася резолюция за смъртни присъди на цели правителства, включително и за това на Добри божилов, в което Димитър Шишманов е бил външен министър.
Присъдите са предварително съгласувани с Георги Димитров в Москва и с Кремъл. Подсъдимите не са имали никак шанс. Макар процесът да тече и те още да не го знаят.
Потвърждават го и разпитите от Първи състав на Народния съд – най-дългото интервю, което той е давал някога (може да бъде прочетено на страницата на дигиталния проект на ДА „Архиви“).
На дознанието Димитър Шишманов крайно лаконичен:
Години – 54. Българин? Българин. Осъждан? Неосъждан. Занятие? Писател.
И оттам насетне разпитът върви като в диалог на абсурда. Шишманов говори тихо, опитва се да обясни, че не може да говори другояче, че е бил външен министър закратко, станал е такъв, защото е „професионален дипломат от кариерата“.
Председателят на съдебния състав го апострофира: „Един малък период от време, обаче една друга епоха в нашето управление“.
Димитър Шишманов е бил обречен да изчезне, както в пророческите си сънища. Дори и днес на къщата на проф. Иван Шишманов на улица „Шипка“, където се намира известна пицария, има паметна плоча само за „бащата“. На нея не е отбелязано, че посетителите, без да знаят, отиват на „гости“ и в мансардата на малкия Мика, на бъдещия писател и дипломат Димитър Шишманов. Над когото продължава да тегне забравата, независимо, че повечето му книги вече са преиздадени. Излезе и неговата биография „Създадени сме за размишление…“, дело на проф. Елена Михайловска (2010 г.), а през 2014 г. се появи и филмът на Ралица Димитрова „Димитър Шишманов. За размишление“. И все пак някаква „кобна сянка“ продължава да тегне над него. И той си остава „заличеният Шишманов“.
