0
2391

Залутан в краткостта

Влада Урошевич и Иван Шопов

„Най-голямата опасност, която дебне автора на кратка проза, е баналността, посредствеността. Краткият разказ би трябвало да е малка езикова експлозия, да съдържа концентрирана енергия и сила.“ Интервю на Владислав Христов с писателя от Северна Македония Иван Шопов

Иван Шопов е минималист по природа, фланьор, изследващ градските пространства не само на родното му Скопие, но и там, където го отвее литературният вятър. Кратките прози на Иван са като сензор за абсурдите в заобикалящата ни реалност. Неговият хумор е за подготвени читатели, понякога текстовете му са социално-саркастични, друг път автоиронични, но при всички случаи – предоставящи ни големи полета за размисъл. В края на април беше представянето на първата му книга на български с избрана кратка проза – „Залутани записки” (изд. „Ерго“).

„Залутани записки” имаше съвсем скоро своята българска премиера, как приема българската публика твоите текстове? Имат ли сходно чувство за хумор и усещане за абсурд македонските и български читатели?

Нямам истинска или цялостна представа за възприемането на моята книга на български език. След като беше издадена, тя си живее свой собствен, отделен живот, независимо от желанията и намеренията на автора. За това как се възприемат моите текстове от българските читатели мога да говоря въз основа на преживяното на представянето в София и според реакциите на някои читатели, които директно се свързаха с мен и ми писаха. Впечатлението ми е, че чувството за хумор и усещането за абсурд на македонските и българските читатели не се различава много. Но преди да дадем обща оценка, трябва да имаме предвид, че книгата най-вероятно попада в ръцете на читатели, които имат сходна чувствителност и литературен вкус, независимо в коя държава живеят. Трудно е да се каже дали и колко хуморът е културоложки кодиран и защо нещо изобщо е смешно, с цялото ми уважение към всички теоретици на хумора.

Откъде тръгва любовта ти към кратките литературни форми? Какви предимства има краткостта?

Заразих се с вируса на литературния минимализъм още в гимназията. Случайно (или може би не) до мен достигна книгата с брилянтните, луди, радикални кратки разкази на Даниил Хармс, а останалото е история… След първата шокираща среща с прозата на Хармс следваше друга – с кратките записки на Горан Стефановски от книгата „Консервирани импресии“, които имаха съвсем друг тон – медитативни, съзерцателни фрагменти проза. Интересното е, че и двете книги бяха издадени в една и съща поредица – „Магма”, на издателска къща „Темплум“, където по-късно работих почти шест години. Спомням си момента, когато си купих книгата на Стефановски в книжарницата „Табернакул“ в Скопие (която вече не съществува). Придружаваше ме приятел от моя клас, който като видя книгата, каза, че съм ненормален, щом давам пари за такова нещо. Още тогава се помирих с това, че литературният минимализъм ще бъде подценяван и няма да бъде възприеман сериозно. Все едно, доста рано научих, че привидно простата форма, макар и ограничена по обем, предлага цяла палитра стилистични и изразни възможности. По-късно се запознах и със стиховете в проза, автоматичните текстове на сюрреалистите, разказите от едно изречение и само няколко думи… А днес ще ми трябват няколко страници само за да изброя любимите си писатели на кратки разкази.

Преимуществото на краткостта е…

Това, че и мързеливците могат да бъдат добри писатели. Не е малък броят на авторите на микрофикцията, които го казват на шега, та човек си мисли, че във всичко това може би има и някаква истина. Но да оставим шегата настрана. Едно от предимствата на кратките форми е в това, че оставят огромни „бели полета“, свободно пространство и доста широко поле за интерпретации и асоциации. Също така микроразказите (или поне добрите) са много по-интензивни в сравнение с по-дългите форми; „напрежението“ в тях е много по-високо. Не знам дали маргиналното положение на микрофикцията може да се смята за определено предимство. Може би в смисъл, че маргиналната позиция оставя простор за по-голяма свобода у авторите… Този жанр сякаш е предопределен да стои малко по-встрани от основните литературни течения, още от самото му начало… Родоначалниците на жанра стихове в проза (легендарния прародител на микроразказа) всъщност не са доживели да видят издадени своите произведения. Дори и днес, когато се спомене името на някой от големите писатели, които, между другото, имат и кратки разкази в творчеството си, рядко първата асоциация е някое негово произведение от минималистичната проза. Хулио Кортасар, Франц Кафка, Елиас Канети… „Игра на дама“, „Процесът“, „Заслепението“, това са първите асоциации, признайте!

Сравняват кратката проза с банков обир, какви грешки не бива да допуска писателят, за да бъде „обирът” успешен?

Ох, не съм сигурен, че ми допада тази криминална аналогия. Хайде да опитам с друга, спортна. Писането на кратък разказ е като дрибъл в ограничено пространство. Колкото по-малко е пространството, толкова майсторството е по-голямо. Футболистът понякога използва дрибъла, за да се освободи от противниковия играч, понякога, за да покаже майсторска игра пред публиката, но често това е игра „на живот или смърт“ – целта е да се избегне опасната игра и удар от противника. Грешка в дриблирането може да доведе не само до изгубена топка, а и до счупен крак или някаква друга по-сериозна контузия. В този смисъл най-голямата опасност, която дебне автора на кратка проза, онова, което той не бива да си позволява в микрофикцията, е баналността, посредствеността. Краткият разказ би трябвало да е една малка езикова експлозия, да съдържа концентрирана енергия и сила. Изненадата, обратът, хуморът, абсурдът, необичайната гледна точка, учудването, експериментът с формата са само някои от похватите, които са на разположение на писателя в този „дрибъл“. От неговите умения зависи дали ще превърне ограниченото пространство в предимство.

Кратките разкази имат обособена читателска аудитория в Северна Македония, дори провеждахте фестивал, посветен на този жанр. Разкажи ми повече за него.

Фестивалът „Друга приказка“ беше основан през 2016 г. с голяма доза ентусиазъм и малко „на мускули“, но с годините растеше и сега е видим не само на скопската и македонската, а и на регионалната културна карта. Първоначално приоритетен интерес на фестивала бяха малките литературни форми, подходящи за публично и сценично представяне. Постепенно фестивалът растеше и разширяваше полето на своя интерес към хибридните литературни форми, местата, където литературата се среща с музиката, графиката, илюстрацията, литературата за деца, медиите, естрадата, теорията… Аз бях част от организаторския екип на фестивала през 2016 и 2017 г., а после се прехвърлих сред публиката и сега съм само негов фен и гост. Досегашни носители на голямата награда на фестивала са: Давид Албахари, Влада Урошевич, Оля Савичевич-Иванчевич, Ненад Величкович, Яна Бауер и Георги Господинов.

Една от най-атрактивните части на фестивала е литературното състезание с кратки разкази „Тук валят едри думи“, в което голям брой писатели (понякога и двайсетина) четат свои разкази, а петчленно жури ги оценява и определя победител. Макар всичко това да звучи като откъс от комедията „Жабите“ на Аристофан, където трагедиографите се надпреварват кой ще каже по-тежка дума, все пак идеята е състезанието да бъде повече забавно, отколкото сериозно. През 2020 г. в надпреварата участваха писатели за деца, а в журито членуваха и деца. Истинско шоу!

Скопие присъства често в текстовете ти, в каква посока се променят градът и неговите обитатели?

Обичам градовете, включително и града, в който съм роден и в който живея. Тази моя урбофилия кулминира с отпечатването на книгата „Скопие: изгубените обувки на града“, съставена от осемдесет кратки разказа и рисунки, които аз искам да наричам антикартички. Интересува ме онази страна на града, която никога няма да откриете на картичка, всичко, което няма да влезе в учебниците по история и в книгите за туристи. Бих перифразирал един от моите любими поети, Йехуда Амихай, който казва: „онзи, който обича градовете според книгите за туристи, е като човек, който люби жена си според наръчник за сексуални пози“.

Скопие е шампион по дисконтинуитет. Град с несигурна основа, град с хлъзгав под в буквален и в преносен смисъл. В този хаос от смяна на сюжети, стилове, идеологии и естетики често няма място за малките, маргинални човешки екзистенции, съдби и истории. А точно те правят града жив и трептящ. Преди десетина години Скопие отново преживя това, неговата „голяма история“ брутално да бъде променена и наложена. А фокусирането върху малките истории, върху сюжетите и феномените, за които може би няма място в учебниците по история, вероятно е един вид инат и стратегия за отпор спрямо онова, което се случва. Градът, който се предлага на картичките, е най-скучната версия на един град. Много по-важни за мен са неговите „бележки под черта“. И това не важи само за Скопие, а и за всеки град, в който съм бил. Иначе казано, в „Скопие: изгубените обувки на града“ има и текстове-гости, антикартички от други градове. Една от тях е посветена на София. Става дума за шестоъгълните плочки на тротоарите, а не за някой исторически софийски landmark.

Какво отличава българската и македонска литературна общност? Имам усещането за една по-голяма задружност при вас, може, разбира се, да ме опровергаеш.

Тук отново сме на хлъзгав терен. Ако дам категоричен отговор на този въпрос, рискувам да изпадна в обобщения. Също така не съм сигурен, че познавам достатъчно българската литературна среда, за да правя такива сравнения. Благоприятно обстоятелство за мен е, че познавам българската литература главно от самите книги и текстове, макар че имам приятели и между българските писатели, затова тези конфликти, вражди, групировки и разделения между поколенията не достигат до мен. В Македония съществува консолидация между, условно казано, по-младата генерация литератори, но и в нашите среди не сме имунизирани против всички слабости, които изброих по-горе. Онова, което ме интересува, е солидарността между писателите, базирана на сходство в литературно-естетическия усет и интегритет, а не на някакъв дребен интерес или пък само възрастова солидарност.

Общувал си нееднократно с академик Влада Урошевич, кои са големите уроци, които научи от него?

Спомням си, че в един разговор Влада Урошевич беше попитан от събеседника какво би посъветвал младите писатели. Неговият отговор гласеше приблизително така: „Да не слушат никакви съвети!“. Настоятелно противопоставяне, творческа свобода, непокорство пред авторитетите, избягването на утъпканите пътеки в литературата и изкуството, следването на собствения творчески усет и вкус, дори и когато това не е прието, когато е извън актуалните доминантни литературни течения… Това е първото нещо, което ми идва наум, когато споменем Влада Урошевич. Когато казвам, че съм научил нещо от Урошевич, изобщо не мисля, че той заема роля и поза на някакъв „мъдрец“ или учител. Просто, който има желание, воля и търпение да се запознае с неговото творчество, не може да излезе от този процес недокоснат.

Защо Влада е важен за балканската литература? Какво го отличава от останалите автори?

Влада Урошевич е изключително важна фигура за македонската литература – като поет, писател, преводач, есеист и критик… Но неговото значение не се ограничава само в национални или балкански рамки. Творческите ценности на неговата литература, уникалният литературен свят, който създава, космополитният дух, откритостта и любопитството към различните култури и цивилизации, възприемането на световното културно наследство като свое, демонстрирането на модерен израз, изтънчен стил и естетизъм… Всичко това прави Влада Урошевич едно изключително вълнуващо явление в литературата. Понякога казвам, че Влада Урошевич е един от най-интересните млади македонски автори, нищо че е роден през 1934 г. Макар да казвам това на шега, кой може да отрече, че става дума за един безкрайно млад дух?

През последните години има засилване на културните контакти между България и Северна Македония. Има ли политика в това, или е по-скоро естествен процес на сближаване на двете държави?

Няма нищо по-естествено от това две съседни държави и култури да имат нормална, редовна, дори и интензивна комуникация. За съжаление, междудържавните отношения са крехки, често на границата на конфликта, но дори когато те са били на най-ниско ниво, културните контакти между отделни личности от двете страни на границата винаги са съществували. Не съм сигурен доколко засилването на връзките в последните няколко години е резултат от осмислена, планирана политика, но със сигурност това засилване е положителна тенденция. За жалост, през изминалия период сякаш се сблъскваме с парадоксална ситуация: ако искаме да бъдем иронични, можем да кажем, че македоно-българските отношения започнаха да се влошават, откакто официално започнахме да ги подобряваме. Може би трябва да патентоваме тази македоно-българска дипломатическа иновация, така и двете държави ще имат полза. Македония и България в момента ме подсещат за един кратък разказ от Анри Мишо, в който великаните Пумапи и Барабо се борят жестоко, постепенно откъсват парчета от телата си, и макар на края да са напълно осакатени, активират и последните части от телата си за борба помежду си. Македония и България не са великани, но са държави, които имат сериозни проблеми, и количеството енергия, което хабят за взаимна конфронтация, е потресаващо. В литературата, както в разказа на Мишо, такава карикатурно преувеличена, необичайна ситуация е смешна. В реалния свят и в политиката това изглежда направо идиотски.

Вече десетилетия наред продължават споровете относно „собствеността” върху братя Миладинови, Вапцаров и още няколко важни исторически личности. Кой според теб разпалва тези спорове и с каква цел?

Самата употреба на думата „собственост“ във въпроса вече е достатъчно илюстративна, за да покаже абсурдността на такива спорове. Сещам се за една карикатура на българския карикатурист Ивайло Нинов, на която са представени тогавашните премиери на Македония и България Зоран Заев и Бойко Борисов. Те държат в ръце договора за добросъседство и се договарят единият от братята Константин и Димитър Миладинови да принадлежи на Македония, а другият – на България. Но в реалността нещата не са толкова смешни, нито прости. В много аспекти македонският и българският официален исторически наратив са противопоставени и това продължава с десетилетия. При такива обстоятелства, със съответна подкрепа от медийната машина, става сравнително лесно тези спорове да се разгорят и да ескалират според нуждите. Не искам да звуча конспиративно, но е видно и с просто око, че съществуват разни структури, които работят за влошаване на македоно-българските отношения. Доколко ще успеят в това, зависи от зрелостта на двете общества и разумността на политическите елити. Дали казах разумността на политическите елити? Ах…

Стигна се дотам да се изказват твърдения, че македонската азбука е изкуствено създадена по югославско време, като литературен човек какво е твоето мнение по този въпрос?

Македонската азбука, македонският вариант на кирилицата, на която пишем днес, е създадена в югославско време и това не е никаква тайна, нито противоречие. Изкуствена е, колкото която и да е друга азбука. Азбуката, правописът, граматиката, стандартизацията на езика… всичко това е въпрос на договор, конвенция, а и на политика в края на краищата. Като литературен човек, който живее в 2022 г., ме интересува какво мога да направя днес с тази азбука, какво мога да напиша на нея, какви литературни светове ще изградя, като си служа с нея. Използването на езика или азбуката като инструмент или оръжие в някакви междунационални конфликти и борби е безсмислено.

Оптимист ли си за отношенията между двете нации? Ще дойде ли време българи и македонци да се прегърнат без задни мисли и условности?

Българите и македонците вече го правят, но малко четем за тези неща в медиите, техният „радар“ сякаш не регистрира това. Ясно, новините са много по-четени и слушани, ако информират за конфликти, спорове и скандали. Позволете да бъда малко циничен и да кажа, че отношенията между двете държави не ме интересуват. Не са ми нужни декларации и договори, за да имам нормални, приятелски и близки отношения с колеги и хора от България. Няма да чета, да превеждам или представям определен български писател само защото е българин, а защото в неговата литература съм открил нещо ценно, нещо, което е важно за мен или близко на духовно, човешко, естетическо, творческо ниво. Същото важи и за приятелствата, които създавам с хора от България – това не е никакво междунационално побратимяване с декрет, а взаимно опознаване на човешко ниво. По същия начин градя моите отношения и с хората и колегите от Македония, както и навсякъде по света. Осъзнавам, че такъв отговор съдържа голяма доза наивност, знам, че лошите междудържавни отношения, за съжаление, утежняват общата атмосфера, влияят негативно на всички нива и създават проблеми в ежедневния живот дори и на обикновените хора. Ако приемем дефиницията за песимиста като оптимист, който е образован или добре информиран, тогава по въпроса за междудържавните отношения ще изляза песимист. Просто математически хората, които градят мостовете, имат много по-тежка задача от онези, които искат да рушат. Всичко, което търпеливо е градено в подобряването на македоно-българските отношения, може да бъде засенчено само с няколко фалшиви инцидента, които по правило имат засилен отглас. И после започваме отново… Но пак ще подчертая, колкото и да изглежда налудничаво, опитвам се да създам индивидуална позиция, в която междудържавните македоно-български отношения няма да имат значение за мен. Човешкият живот е кратък и нямам толкова време, за да чакам политическите елити да нормализират положението. Те ще си вършат своето, а аз моето – ще живея и комуникирам нормално с всички креативни и добронамерени хора, без разлика дали са от България, Мексико или Непал.

Превод от македонски Таня Попова

Иван Шопов (род. 1987 в Скопие) се дипломира във факултета „Блаже Конески“ на Скопския университет със специалност „Общо и сравнително литературознание“. Дългогодишен редактор в издателство „Темплум“ и на интернет портала Okno.mk. Автор на книгите „Азбука и залутани записки“ (2010), сборник с разкази, за който получава наградата „Новите!“ за най-добра дебютна проза; „Меше на годината“ (2012), стихове в проза; „091 – Антиизгледи от Скопие“ (2018), сборник с разкази; „Хрониките на Арслан новинарски“ (2018), сборник със сатира; на миникнигата „Осем повествователни разходки с Фико или какво научих за писането от Застава-750“ (2019) и на „Скопие: изгубените обувки на града“ (2020). Пише също поезия и хайку. Разказите и стихотворенията му са преведени на английски, румънски, чешки, сръбски, хърватски, немски, словенски и български език.