Много хора не повярваха, че Кольо Карамфилов ни е напуснал, след като се разбра за неговата кончина. Даже във Фейсбук негови приятели отказваха да употребят думата „Сбогом”, а пишеха „Довиждане”. Хората не вярваха, че този витален творец, който понякога твърдеше, че е хулиган, си е заминал безвъзвратно от този свят.
Но колкото и предизвикателен да изглеждаше като човек и творец, Кольо беше изключително талантлив човек и като такъв беше много тъжен. Спомням си една негова изложба през 2011 г. в столичната галерия 1908, която беше нарекъл Made in Absence. Той описваше картините си от експозицията като опитващи се да покажат живота на артиста, изгубен в избори, избори като този между философския или битовия начин на оцеляване в място, където културата (изкуството) е последното нещо, което вълнува държавата. По думите му тогава културата е последната дупка на кавала и той решил „да се избъзика на това, което е в момента”.
„Трябваше да се казва „Никога няма дъно”. Един неуспял самоубиец няколко пъти правил неуспешен опит за самоубийство. Все се давил и казвал: „Батко, никога няма дъно”. Това е голямо намигване към ситуацията на културата в България”, каза тогава Кольо Карамфилов. Нещо, което едва ли се е променило много. И добави: „Няма да обяснявам изложбата, тя е много тъжна. Един ден всичко ще изчезне, слънцето ще спре. По-добре е да създадем една хубава морава, по която да тичаме, а не всичко да е в тръни и в буренаци”, призоваваше художникът.
Това обаче не го спираше да работи. И през 2012 г. на празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Кольо Карамфилов заедно с приятеля си Стефан Божков представи една изложба не точно вдъхновена, а спасила чиновете от старото училище в Трявна. „Джепето School – Випуск 2012” – едно малко тъжно намигване е усещането, което създаваше и тази изложба на Кольо Карамфилов. Целият изходен материал за проекта са всъщност стари чинове от училището по изкуствата в Трявна. Тогава Кольо казваше : „Това са чинове – трябваше да ги изгорят, те са двулицеви, само гледай как е изгоряло всичко. Аз жулих, жулих. Аз казах: „Абсурд! Няма да ги изгорите, ще ги върна във вид на картини или не знам още на какво, но няма да ви дам да ги изгорите тези чинове. На тях са стояли стотици хора, умни, бели глави, които в момента са едни от най-големите художници на България”.
Кольо Карамфилов нареди и десет дървени въплъщения на Пинокио с носове в различни размери. Инсталацията носеше името „Неясният размер на лъжата”. Неговият приятел Стефан Божков пък показа „Наранени пространства” – поредица надупчени плоскости.
Такъв си беше Кольо Карамфилов – зад неговото на пръв поглед екстравагантно поведение се криеше един дълбоко тъжен и чувствителен човек, готов да помогне и подкрепи всеки талант. Спомням си как трогателно Кольо Карамфилов изведе с количка на сцената сина си при едно от награждаванията на млади таланти от фондация „Стоян Камбарев” на Деси Тенекеджиева. Това актрисата и певица прави в памет на своя покоен съпруг, талантливия театрален режисьор Стоян Камбарев. А Кольо Карамфилов беше не само сподвижник на идеята, но и автор на статуетката, която се връчва. А синът му Росен страда от церебрална парализа. Автор е на няколко книги, илюстрирани от баща му. И когато Росен излезе с помощта на Кольо и изрече свои стихове, помня искрената радост и гордост в очите на баща му.
Такъв си беше Кольо Карамфилов – тъжен, но и добър човек с изключителен талант. И всички, които са работили с него и в киното, и в театъра, и в изложби и пърформанси, ще го запомнят като един вдъхновяващ приятел.
