0
1046

Замълчаване

TDimova

Всеки ден умират хора, но срещата със смъртта винаги е ужасяваща. Дори от гърдите на Христос в предсмъртния Му час се изтръгна стон: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?”

Ненадейната смърт на сина на президента разтърси съзнанието на хиляди хора, които никога не са познавали детето. Предизвика безброй коментари. Всеки коментира както разбира и чувства. Някои изливат злобата и злорадството си. Повечето хора са нормални и изразяват съчувствие и съболезнования. Не за пръв път сме стъписани, че много хора използват една семейна трагедия, за да оголят на публично оскотелите си души. Правеха го и когато почина дъщерята на президента Желев, и когато почина синът на премиера Сакскобургготски. Някои прикриват злорадството си зад примитивни кармични теории, изказват се от името на „висшия разум”. Други не сдържат гнева си пред тази арогантна пошлост. Толкова много страсти предизвика смъртта на това невинно дете.

Едва ли има по-голяма трагедия от смъртта на дете в едно семейство. Липсата на съчувствие в най-голямата трагедия е най-голямата деградация на човещината. Емпатията е основата, върху която се гради всяко общество. Нейното отсъствие е признак за разграждане и падение. Хората, неспособни на елементарно съчувствие към болката на другия, са същите хора, които най-яростно нападат политиците, че те не са съпричастни към техните проблеми. Но и политици, и граждани, всички ние сме членове на едно и също общество, на един и същи организъм. Всички сме скачени съдове. А липсата на емпатия както в едната, така и в другата посока е пагубна.

Затова прави толкова хубаво впечатление, когато встрастени политически противници изразиха съчувствие към трагедията на бащата Росен Плевнелиев. Да не бързаме да наричаме това политическо лицемерие. Да му се радваме. Защото пред лицето на такава трагедия човешката съпричастност, човещината е единствената малка радост.

Пред смъртта човек най-ясно изразява себе си, същността си. Както когато е изправен пред своята собствена смърт, но не по-малко ясно и когато се срещне със смъртта на друг. И особено пред смъртта на едно невинно дете. Възможностите не са много – или проявяваме състрадание, или злорадство, или безразличие. Но и в трите е нашата същност. Смъртта е отвъд предела на разума. Разумът я обяснява само частично. Същността се изразява през сърцето. Пред смъртта ние или имаме сърце, или нямаме сърце. А това означава, че или сме човеци, или не сме.

Отношението към смъртта характеризира както отделната личност, така и обществото. В хилядолетната си история човешките общества са изграждали различна култура на смъртта, по която днес съдим за тяхната цялостна култура и за цялостния им живот. В християнството основен стълб на вярата е възкресението на Христос, чрез което смъртта е победена, затова отношението към възкресението е мерило за цялостната вяра – „…ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра”. Скръбта сломява и най-крепката вяра, но все пак апостол Павел ни увещава: „да не скърбите, както и другите, които нямат надежда”. Да скърбите, но не като другите, които нямат надежда, защото вярата без надежда е празна. Вярата не е опиум.

Пред смъртта човек може да разсъждава само в кротост и смирение. Пред смъртта не може да не се разсъждава, макар да съзнаваме, че и мислите ни, и думите ни са безсилни. Когато сърцето спре, трябва да спрат и приказките. Замълчаването казва повече.

Само животът е по-силен от смъртта. Животът продължава дори с огромна рана в сърцето.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНационални участия във Венеция
Следваща статия„Лесни зверж” е нежност и дивост едновременно