Начало Идеи Актуално Западногерманско ли е бъдещето на Украйна?
Актуално

Западногерманско ли е бъдещето на Украйна?

4460
Ukraine Flag

Членството на Украйна в НАТО е съществен елемент от всякакви преговори за край на войната с Русия

Днес в света цари несигурност, но можем да сме уверени, че следващият президент на Руската федерация, който предстои да бъде избран в средата на март, ще е действащият сега – Владимир Путин.

Също толкова сигурно е, че Путин няма да започне каквито и да било съдържателни преговори преди изборите в САЩ. Възможно е и да ни изненада. И макар да е грешка да се приемат сериозно намеците на Москва за „край на войната“, грешка ще бъде и те да бъдат напълно пренебрегнати.

Путин се опари вече веднъж в очакванията си, че Америка на Тръмп ще бъде негов естествен партньор. Тръмп е олицетворение на непредсказуемостта, а това е нещо, което Москва ненавижда. В сряда руският президент заяви в интервю за държавната телевизия, че Джо Байдън е „по-опитен [и] предсказуем“. И може би наистина го мисли.

А в друго предизвикало вниманието скорошно интервю, това с бившия водещ на Fox News Тъкър Карлсън, името на Тръмп почти не беше споменато. В него Полша беше обвинена за избухването на Втората световна война, НАТО – за нахлуването на Русия в Украйна, а бившият премиер на Великобритания Борис Джонсън беше обявен за лично отговорен, че войната не е приключила още през март 2022 г.

Русия плаща много висока човешка цена за скромните си военни успехи. С други думи, нарастват знаците, че Москва може да започне разговора за „края на войната“ в момент, в който и европейците, и американците се готвят да отидат до избирателните урни.

Путин използва срещата с Карлсън, за да демонстрира желанието си за преговори. „Ще ви кажа какво мислим по този въпрос и какво казваме на ръководството на САЩ – каза руският президент на Карлсън. – Ако наистина искате да спрете боевете, трябва да спрете доставките на оръжие. И всичко ще приключи за няколко седмици. Това е. И тогава можем да се споразумеем за някои условия, преди да го направите, спрете.“

За Москва следвоенният статут на Украйна в идеалния случай би наподобявал бъдещето на палестинската държава, както си го представя крайната десница в Израел. В най-добрия случай това ще е окупирана територия; в най-лошия – демилитаризирана, обезлюдена и икономически нестабилна държава.

С други думи, Путин вижда края на войната като край на прозападна Украйна. Както отбеляза преди време съветникът на украинския президент Володимир Зеленски Михайло Подоляк: „Русия не се бори за територии. Тя се бори за правото си да живее в миналото“.

Ясно е, че за руснаците преговорите са само прелюдия или претекст за капитулацията на Киев. Но също така е ясно, че ако Москва реши да използва преизбирането на Путин, за да започне дипломатическа офанзива, както европейските, така и американските политически лидери ще се сблъскат с обществена реакция, ако настояват, че Украйна и нейните съюзници никога няма да разговарят с руския лидер и няма да приемат никакъв друг резултат освен освобождаването на цялата окупирана територия.

Днес тази позиция е по-малко убедителна, отколкото беше преди година. Украинската армия е в несигурно положение, а американската военна подкрепа е в застой. Западното обществено мнение продължава да гледа на Украйна с голяма симпатия, но има все по-голяма група, която не желае да плаща цената за победата на Киев. Ще бъде политическа катастрофа, ако бъде позволено на пропутинските сили да се представят за „партията на мира“.

Неизбежно е в една дълга война целите на двете страни да се променят, затова и лидерите следва да бъдат гъвкави по въпроса какво точно означава победата. Ала това, което лидерите не трябва да правят, е да оставят недефинирано схващането си за поражение. Ако Украйна бъде принудена да се откаже от свои територии като част от едно бъдещо споразумение, това ще е трагедия и болезнен компромис. Но ако цената за спирането на войната е превръщането на Украйна в ничия земя, това ще е поражение за Европа и заплаха за нейната сигурност.

В крайна сметка украинците ще решат кога и как да преговарят. Но когато Москва заговори за преговори, за западните лидери е важно да са наясно какво не подлежи на преговори, когато става дума за бъдещето както на Украйна, така и на Европа. А това, което според мен не би трябвало да подлежи на преговори, е не толкова пълната териториална цялост на Украйна, колкото нейната демократична и прозападна ориентация.

Така че сега е време онези, които подкрепят прекратяването на войната чрез преговори, да започнат да се застъпват за възможно най-скорошното приемане на Украйна в НАТО като единствения ефективен отговор на желанието на Москва за териториални промени. Само една Украйна, която е част от НАТО, може да преживее постоянната или временна загуба на контрол върху част от нейната територия.

И ако предложението на Путин е: „Щом действително искате да спрете да се биете, трябва да спрете да доставяте оръжия“, контрапредложението на Запада трябва да бъде: „Ако наистина планирате да окупирате украинска земя, трябва да приемете, че Украйна ще бъде член на НАТО“ – каквато беше и Западна Германия по време на Студената война. Време е на масата да бъде поставен западногерманският сценарий.

Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Свързани статии

Още от автора