0
2380

Западното левичарство – илюзии и действителност (III)

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикувано е в „Ненаписаната българска харта“, Есета, част 2 (Фондация „Комунитас“).

В предишните два текста, посветени на съвременното западно левичарство, аз се спрях на някои от характерните му черти, както и на две групи левичари, модистите и професионалистите, чието користно отношение към идеята или идеологията ги поставя почти на еднакво разстояние от искрените вярващи — идеалистите. Нека веднага отбележа, че тъкмо ИДЕАЛИСТИТЕ ЛЕВИЧАРИ са най-характерното в левия Запад, защото те почти напълно липсват в левия Изток. Имам предвид Съветския съюз и източноевропейските страни. Анализирайки в същия аспект комунистическите страни, човек с изненада открива, че тяхното левичарство изцяло се състои от модистите (т.е. приспособленците) и професионалистите (т.е. апаратчиците). И последните остатъци от идеалистите болшевики, от комунистите идеалисти почти напълно изчезнаха като фактор в живота на източните страни. Всеки ще се съгласи, че идеалът не е повече идеал, след като ви се плаща, за да вярвате в него. Нека припомня, че дори най-крайни фанатици в Източна Европа не служат на комунистическия идеал, а на себе си. Всеки от вас знае стотици примери, когато другарят предан комунист не вярва повече в комунизма — от момента, в който го снемат от поста му или изчезне достъпът му до държавната трапеза.

Така че, повтарям още веднъж, идеалистите левичари са явление, принадлежащо изключително на Запада, ярък цвят в спектъра на свободния свят и безспорно важен елемент в обществената атмосфера.

В предишните предавания аз също посочих естествените корени на левичарския идеализъм, като изтъкнах, че има нещо много красиво в тази западна младеж, която навлиза в своята зрелост с мечтите, идеалите и дори плановете да промени съществуващия свят, да го направи по-добър, по-справедлив, по-красив. Наистина една от най-обаятелните и неумиращи черти на човешкия дух е това вродено, спонтанно желание да се даде на по-бедните, да се помогне на по-слабите. Списъкът на идеалите, които идеалистите левичари ни предлагат, включва всички въжделения на човечеството в цялата му история. Тук е свободата (относителна или абсолютна), тук е социалното равенство, тук е братството, тук е взаимопомощта, тук е любовта, тук е интернационализмът, тук е пацифизмът, тук е равноправието на жената, тук е усъвършенстването на цивилизацията, всеобщата хармония… За почти всички течения на западното идеалистично левичарство целите са едни и същи. Различни са само пътищата. Ако анархистите идеалисти вярват, че пътят минава през индивидуалното усъвършенстване на всяка отделна личност, троцкистите смятат, че трябва задължително да се мине през въоръжена революционна борба, социалдемократите вярват в постепенната хуманна еволюция на обществената организация, комунистите — в диктатурата на пролетариата и преразпределението на богатствата, нихилистично-терористичните групи смятат, че пътят минава през индивидуалния терор и разрушаването на света, религиозните социалисти — чрез проповядване и осъществяване на Христовата любов между хората, и така нататък…

Съответно с пътищата са и характерите на отделните течения. От уравновесените и внимателно обмислени действия на социалдемократи и социалисти, от гъвкавата целенасоченост на комунистите — до най-буйна необузданост, страст и пламък на троцкисти, някои анархисти и маоисти. Голямата част от идеалистите левичари приемат съществуващия свят и се опитват да го променят в рамките на неговата реалност. Докато по-малка част го отричат изцяло и смятат, че трябва да се разруши и пресъздаде отново.

Както казах по-рано, идеалистите левичари на Запад са било организирани, било полуорганизирани, било напълно свободни от всякакви организационни задължения. Индивидуалното левичарство е силно застъпено, особено между интелигенцията, където много често всеки е идеолог само на себе си и всеки се смята отговорен пред собствената си съвест. Нека ми бъде позволено да избягна цитирането на имена, тъй като в такъв случай предаването би се превърнало в църковен поменик.

Когато си мисля за първоизточника на левичарския идеализъм, за онова, което тласка решително неориентирани човешки същества след знамето на известен идеал, аз виждам като пръв фактор съзнанието за обществена неправда и осъзнатата необходимост човек да направи нещо за другите или, най-общо, да се приближи към другите. Първоизточникът на професионалното левичарство много пъти е стадното чувство, което стимулира назубрянето на известна теория и папагалниченето за цял живот. У нас за времето на идеалистичния комунизъм преди войната се говори едва ли не, че хората ставали комунисти, защото били смаяни от Съветския съюз, Ленин, Сталин или Георги Димитров, че четенето на Маркс и Енгелс превръщало хората в комунисти. При дългата ми документална работа върху пиесата „Комунисти“ получих силното впечатление за ярко индивидуална причинност при прегръщането на комунистическата идея. Никога няма да забравя отговора на осъдения на смърт ученик Никола Марков на въпроса на следователя: „Защо стана комунист?“ – „Аз бях много самотен, господин следовател, и поради самотата си станах комунист.“

Този български отговор ни води много точно до чистотата на изворите на западния ляв идеализъм. Тук няма място нито за Маркс, нито за Ленин. Много българи от онова време са прегръщали идеалите на социализма или комунизма с най-чисто чувство за необходимо приближаване към другите, за борба за щастието на другите. Каква огромна разлика между тогавашния млад социалист и днешното комсомолско секретарче, за което социализмът е възможност да си уреди живота. Този пример неизбежно ни води до тъжния факт на идеалисти, които се отричат от идеалите си, за да станат професионалисти в най-корумпирания смисъл на думата, както и до радостния факт на внезапно отрезнели партийни функционери, които — видели в своята партия нещо като огромен заговор срещу човечеството и институт за оправдание на престъпления — се завръщат обратно в света на идеализма, макар и това да е много песимистичен идеализъм.

Разбира се, малко или много идеалистите са далече от реалността.

Може би най-близо до нея са социалдемократите, тъй като всъщност те се опитват да стимулират и ускорят в известна степен процесите на внасяне на социална справедливост паралелно с развитието на съзнанието за обществена отговорност у отделния гражданин. Идеалистите социалдемократи вярват в мирния антиреволюционен път към социализъм, демократичния път, който държи сметка за истинското положение на нещата. На практика социалдемократите в някои западни страни осъществиха почти безкласово общество, създадоха най-висок стандарт на живота и цветущо стопанство. Както всеки знае, социалистическите постижения в някои западни страни се оказаха далече по-сполучливи от тези на Изток, като по този начин категорично превърнаха марксизма-ленинизма в отживяла времето си догма. Естествено зачитането на човешката личност, зачитането на гражданските права, спазването на пълната законност на демокрацията правят пътя на социалдемократите труден и движението по него бавно. Онова, което в Източна Европа би било въпрос на груба заповед и брутално налагане в един ден, тук отнема години, за да се стигне до убеждаване на хората. Тъкмо успехите на социалдемократите принудиха много западни комунистически партии да изоставят революционните си линии и потърсят по-мирни пътища към комунизма. Огромен брой комунисти идеалисти на Запад продължават да стоят на марксически позиции най-общо, като приемат парламентарния път към властта и обещават твърде мека диктатура на пролетариата в преходния период. Те безусловно и категорично отричат съветския пример. И тук според мен е тяхната голяма заблуда. В онзи момент, в който вие ликвидирате опозицията (без значение колко вражески настроена е тя), вие главоломно тръгвате по пътя на корумпираната диктатура на малцинството, както е във всички източноевропейски страни. Неотдавна един италиански комунист, за когото имам всички основания да вярвам, че е идеалист, се опита да ми обясни как те ще строят различен комунизъм от Съветския съюз, като национализират всички предприятия и банки и заставят всеки гражданин да работи. „Ами който не иска да работи?“ — го запитах аз, имайки предвид, че италианците не са много привързани към работене за другиго. „Ще ги заставим“ — каза той. „Тогава ще имате един италиански «Съветски съюз» — с подвизите на Държавна сигурност, с произволите на ръководещи другари, дъщерята на Берлингуер може би ще стане министър на културата или пък направо папа.“ Опитах се да му обясня, че от момента, когато задейства силата, когато насилието стане главен държавен метод за убеждение, нещата са изтървани завинаги и хубавата Италия вместо черноризците на Мусолини ще има червеноризците на някой нов вожд.

„Никога“ — каза моят италианец и сега изтърси най-честия аргумент, казван на Запад като обвинение срещу източните народи, че били изкористили сами идеята за комунизма: „Ние сме по-цивилизована страна от Русия и България!“

„В това аз малко се съмнявам — отговорих му, — но дори да приемем това, вие никога не сте били по-цивилизовани от Чехия отпреди войната! А вижте какво стана с нея!“

От една страна, е много хубаво, че западният идеалистичен комунизъм се опитва ясно да се разграничи от съветския опит и наистина да приеме образа на „комунизъм с човешко лице“, като казва сбогом на другарите Маркс и Ленин, но от друга страна, това изглежда, че може да се използва от професионалистите апаратчици за докопване до власт и след това възпроизвеждане на целия съветски опит. Колкото и да претендират, че са се поучили от източноевропейската история, западните комунисти идеалисти нямат решение на нито един от главните, бих казал, фаталните проблеми, пред които бяха изправени източноевропейските режими. Липсата на лична инициатива, което се оказа гибелно за цветущи индустрии на Изток, няма отговор в западните комунистически рецепти. Терорът и насилието могат да доведат до изграждането на индустриален потенциал, но в никакъв случай не ще доведат до създаването на по-добър свят. Какви са гаранциите срещу арогантността на партийната безкритична власт? Каква е рецептата срещу изкуственото хандикапиране на способни хора за сметка на лентяи и бездарници? Какъв е отговорът срещу посредствеността на всички обществени взаимоотношения? Днес Западът настръхва пред онова, което се нарича култура на социалистическия реализъм, което по същество е антикултура. Но какво друго ще се получи, когато другарят вожд започне да налага примитивния си вкус като партиен критерий? Въпреки силна(та вяра на западните комунисти идеалисти, че ще се стигне до някакъв цивилизован компромис, аз си мисля, че бъдещето за тях е в мъгла, където чакат изродите на сталинизма.

Що се отнася до останалите по-изявени западни идеалисти левичари, макар че присъствието им оказва едно или друго влияние в атмосферата на обществения живот, човек не може да приеме сериозно нито революционерите на господин Маркузе, нито троцкисткото работническо революционно движение, чиито представи за бъдещето са малко нещо смахнати. Всички тези организации говорят по един или друг начин за промяна на света. И всички те забравят една проста истина — че промяна на света без промяна на хората не може да има. Тоест пак се озоваваме на същото място, където бяхме на 25 октомври 1917 година. Историята досега ни е показала съвсем ясно, че човекът — за негово щастие или нещастие — не се променя лесно, или поне неговата промяна в зависимост от околната среда е толкова повърхностна и измамна, че не може да се вземе сериозно. Поне аз в моя живот още не съм видял човек да си е променил характера. Може би човешкият характер се променя по някакъв свой собствен, твърде бавен исторически път. И затова например опитите да се превърне една банда от убийци в сладкопойни ангели са напълно утопични.

Утопични по своята реалност са и всевъзможните красиви блянове за щастливо човечество. Ако думата „щастливо“ значи „нахранено“, това е разбираемо, но когато всички, от марксистите до анархистите, твърдят, че в бъдещото комунистическо общество всеки ще бъде „задоволен“, човек неволно се усмихва. „Задоволен“, което може би е синоним на „щастлив“, е дума без всякакво покритие. Няма общовалидни рецепти за задоволяване или за правене на хората щастливи. Виждал съм дори щастливи затворници, виждал съм даже щастливи умиращи и съм виждал дълбоко нещастни богати и здрави хора. Виждал съм щастливо общество, което ражда нещастници, и съм виждал мизерно общество, което ражда щастливи хора. Всичко е толкова жестоко относително. Много от социалните рецепти на западните идеалисти левичари ми напомнят злощастния Добри Терпешев и предложението му да се разрешат материалните проблеми на хората, като се напечатат повече пари и им се раздадат.

В тази светлина човек трябва да отрече опитите на идеалистите терористи да променят нещата чрез атентати и нападения. Склонен съм да смятам, че това е по-скоро вътрешна необходимост на самите атентатори, отколкото обществена.

Сигурен съм, че човечеството следва свой собствен път към съвършенство, вероятно много криволичещ и безкрайно дълъг път. Сигурен съм, че движението по този път изисква търпение и постоянство, защото много често нетърпеливите по пътя спират движението, дори го тласкат назад, задръстват пътя и са нужни двойно по-големи усилия, за да се продължи напред. От гледна точка на човешката история съществуването на източноевропейския комунизъм е една от най-важните поуки за това как не трябва да се задръства пътят.

От друга страна, толкова красиво и човешко е сред вечната колона на хората да бързат и тичат нетърпеливи идеалисти, толкова чудесно е, че тук, на Запад, несмущавани от никакъв терор, цъфтят и се развиват всевъзможни левичарски идеи и течения, без значение колко реални или колко абсурдни са те. Както вече казах, човешкият дух на Запад продължава вечната си борба на търсене, на отричане, на самоотричане, на творчество и разрушение, докато на Изток той е мъртъв.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияДеяния
Следваща статия„Европа на отечествата“
и Каталуня