„Животът пред теб“ по романа на Ромен Гари; превод Красимир Мирчев; постановка Катя Петрова; сценография Рин Ямамура; музика Христо Йоцов; мултимедия Светлозар Георгиев. Участват: Вяра Коларова, Йордан Тинков, Антон Димитрачков , Велислава Маринкова, Тони Николов. Театър 199, премиера 17 април 2025 г.
„Животът пред теб“ е от онези книги, които оформят личности, без да имат претенцията на голямото, ерудирано знание, а случват смисъла си по парадоксалния начин, по който животът дава уроци си. В центъра на историята са двама герои – Мадам Роза – бивша проститутка от еврейски произход, оцеляла от Аушвиц, и един от питомците ѝ – Момо (съкратено от Мохамед), дете с незавидна съдба от арабски произход. В продължение на цялата история се напластяват теми и въпроси от огромно значение преди и днес. Изказани по начин, лишен от съвременната словесна коректност, назовани с истински думи и точно заради това толкова въздействащи. А в контекста на днешния ден, когато все по-остро назрява нуждата от диалог в човешки мащаб, съдбата на двамата герои подава отговори на много належащи въпроси.
Историята за изоставеното дете Момо, дадено за отглеждане при Мадам Роза, вплита в сюжетната си структура идеята за човеколюбие отвъд рамките на добрия тон. И това е обяснимо – Момо и персонажите около него живеят в краен, маргинализиран квартал на Париж (Белвил), населен със съмнителни типове, имигранти и цяла палитра несретници, които обаче са запазили човешкото в себе си. Добрината и съзнанието за взаимопомощ не са изключени от скалата на ценностите им. Със силно цветист език се изразяват героите в романа на Ромен Гари, те са лишени от добрите маниери на буржоазното общество, но пък в постъпките им има много искреност. В продължение на цялата история се развиват темите за расизма, толерантността към различията в етноса, вярата и сексуалната ориентация, етичните норми, свързани с евтаназията, и др., които са силно актуални и днес. Затова представлението на Катя Петрова по книгата на Гари е важно присъствие на театралната сцена у нас.
Независимо от тежестта на разглежданите проблеми, режисьорската визия на Катя Петрова задава много любопитен ракурс, който се изразява както през драматургичната адаптация на текста, така и през избрания сценичен език. Режисьорският подход е лишил разказа от драматичното му звучене и е извел на преден план мъдростта на клоуна, този тъжен поет на смеха. Катя Петрова идва от кукления театър и затова някак съвсем недвусмислено се открояват намеренията ѝ да надгради словесния материал през образността на сценичния език. Пиесата е събрала основните персонажи и събития от романа, който е превърнат в канава, текстът служи като помощник на актьора в играта му. Интересно е решението за ротационен принцип, през който актьорският състав интерпретира няколко роли, похват, характерен за куклените спектакли. Така се създава усещането за отстранено и условно присъствие на отделните персонажи, а изпълнението бива лишено от битово-психологическа достоверност.
Всъщност единствените актьори, които са константни в ролите си, са Мадам Роза (Вяра Коларова) и Момо (Йордан Тинков). Техните изпълнения са в общата стилистика на спектакъла и носят в себе си клоунадата като изходна точка на разказаната история. Парадоксално на пръв поглед, именно през този сценичен език историята на Момо се осъществява в най-пълна степен, защото изхожда от необходимостта за сериозните теми да се говори по смешен начин. А за още по-цялостно налагане на концептуалната рамка голяма роля имат сценографията и костюмите на Рин Ямамура. Окрупнената, хиперболизирана рокля в ярко синьо, както и гримът маска на Мадам Роза предпоставят специфична форма на игра. Така актрисата изгражда стилизирана визия на застаряваща, трудно подвижна жена, в чиито движения е загатнато миналото ѝ. Костюмът на Момо – гащеризон с геометрични фигури по него и каскет на главата, също издава клоунска настройка, като наред с това придава хъшлашки вид на момчето, израснало в краен квартал. Декорът със своята лесна подвижност и двуизмерна образност изгражда динамичния бит на Момо и останалите герои. В зависимост от действието се извършват промени и бързо се оформят различни топоси. Едно отворено прозорче, през което се подават чаша чай или сладолед, фиксира смяната на позицията. Така построена, сценичната среда е силно адаптирана към общата визия на представлението, като наред с това е помощно средство за актьорските изпълнения с множеството си реквизити. Други два съществени за историята персонажа са решени като кукли – кучето Супер и най-добрият приятел на Момо, чадърът Артюр.
Музикалната среда е важен елемент от клоунадния спектакъл. Музиката на Христо Йоцов включва теми с подчертано еврейско и арабско звучене. А на тяхното обединяване също може да се гледа като на актуална метафора.
Стилистиката на спектакъла напълно кореспондира със заложените от автора идеи, като им придава друга гледна точка и хвърля по-различна светлина върху тях. Защото, както казва нидерландският клоун Джанго Едуардс: „На клоуна е позволено всичко! Клоунският поглед върху света измества обичайните акценти, променя скалата на ценностите и кара зрителите да погледнат света с други очи“. Ще забележим колко много това се отнася за историята на Мадам Роза и Момо с тяхната човешка обич отвъд етническа и верска принадлежност. Краят на историята е трагичен – Момо отвежда Мадам Роза в „еврейското ѝ скривалище“, защото тя не желае животът ѝ да бъде поддържан с медицинска помощ. Момчето остава с нея дълго след края ѝ, докато не го намират. Силно внушителна е финалната сцена, в която всички актьори заедно изричат най-въздействащите и определящи целия спектакъл думи: „Те казаха: Ти си полудял заради онзи, когото обичаш./ Аз казах: Само лудите познават вкуса на живота“.
Заглавието на текста е от цитата „Човечеството е само една запетайка в голямата Книга на живота“ от романа „Животът пред теб“ на Ромен Гари, издаден под псевдонима Емил Ажар. За него авторът получава през 1975 г. втората си награда Гонкур.
