Александър Шурбанов, „Записано“, издателство „Лист“, 2026 г.
Записано се появява след точно 65 години активно присъствие на Александър Шурбанов в българската и поне 60 в световната култура.
Воден от дълголетния си опит, той не оставя на тълкувателите да гадаят за структурата и жанра на книгата. В заключителната „Бележка на автора“ заявява, че изразът „Omnia mea“ би бил заглавието, описващо най-точно съдържанието ѝ. С непоправимата си скромност Шурбанов се оттегля от него. Предпочита думата „есета“ – неща с несигурен статут, заредени със силно субективен елемент, който обаче се разпростира до широката перспектива на човешкия род и Вселената. Заговаря за майстори на жанра: за Паскал, Чоран, Константин Павлов и – с особено внимание – за Атанас Далчев, озаглавил записаните си размисли „бележки“, прекръстени обаче от редакторите му на „фрагменти“.
Във връзка с това преименуване се вглежда в Гео-Милевото дефиниране на фрагмента. При модернизма и постмодернизма, отчита Шурбанов, фрагментът е изразител на усещането за непоправима разглобеност на света. Очевидно приема като валидни и за Далчев постулатите на Милев, че фрагментът е синтез в мисълта и в средствата; че като премахва подробностите, разкрива смисъла. Но не вижда съвместимо с Далчев определянето на „фрагментарното“ като „тъмно, неясно, защото е съчетание на далечни асоциации, съчетани въз основа на интуицията“.
Каква връзка има това, пита той, с мъдрите, дълбоки „бележки“ на Далчев? Какво основание имаме да класифицираме тези пределно съсредоточени, безупречно логични и съвършено ясни текстове като „фрагменти“? Заради близостта си с тях, Шурбанов нарича текстовете си опити, бележки, приписки. В последна сметка се спира на Записано – онова от мисловния му свят, което е кристализирало и в текст.
Общият поглед към цялото открива най-напред Шурбановата деликатност и ненатрапчивост, неимперативността на формулирането. Вижда се как, предпазил се от греха на гордостта, той бива наблюдател на човешката суета, но без надсмиване над човеците. Напротив, гледането му към света е ведро, с усет за неповторимостта на всяко човешко същество и с взор, чувствителен за детайлите. С блага, но неотстъпчива ирония към всички видове глупост и лудост, събрали се в човеците, Шурбанов тихо остава при корените на доброто и светлината. Устоява човешкото достойнство, достойнството на свободата, която носи живот. Като към всичко това се добавят изящните стил и слово, задължително става четенето ред по ред.
Пред даването на отговори-предписания Шурбанов предпочита да задава въпроси, които нямат отговор. Опитва се да превръща въпросите в центрове на мисловни енергии, които задвижват умовете и душите, провокират духовно неспокойствие. Прави го не като интелигент, а като интелектуалец – не като труженик, а като рицар на духа. От тук идва презрението му към „политическото“ в неговите сегашни фигури – негодни за инструменти, осигуряващи общо благо. Без преки политически заявления, той се опълчва срещу всяка държава, разчитаща на култивирано страхливо мълчание и безличие. Против тях издига свои, преосмислени реалности. Затова може да е безпощаден към кусурите на днешна България и нейния народ, заменили закона на зоопарка със закона на джунглата, всред всеотдайната си оптимистична любов към тях, към идеята за България.
Записано е диалог с цялата световна култура, за българската – да не говорим. В основата на текстовете стоят слисваща ерудиция, мащабна памет, критична дистанция и причастност към духовните йерархии в човешката културна традиция. Стои тревогата му за европейската цивилизация. Стои мощната му мъдрост, натрупана в неговия ход през света. Неговото градивно и отговорно съучастие в общото историческо битие.
Предупредих, че четенето на книгата задължително трябва да е дума по дума, а съм се наел с тегобата да я представя накратко… Затова ще очертая само възлите, които – според мен – държат структурата на Записано. Пред скоби казано, няма начин при Шурбанов да не става дума за литература, проза, поезия, драматургия, превод и разбира се, Шекспир, но заедно с това за художества, музика, хортикултура и какво ли не.
Той страстно отстоява: душата на голямото изкуство е истината – тя е по-невероятна от всяка измислица. Изкуството не търпи нищо, което не е изкусно, и нищо, което е изкуствено. Истинската книга говори за същината на човешката природа и орис: за човека без историческото му преоблекло. За да бъдеш голям писател, трябва да имаш малко снизходително отношение към човечеството, предупреждава Шурбанов. Знаменателно е, че литературнокритическите му записки се появяват достатъчно късно в книгата. Други теми имат преднина. Първата от тях е човекознанието – същинският мотив на цялата книга.
Централен е въпросът единен ли е светът, в който живеем, или е множествен, раздробен на безброй несвързани една с друга реалности, които се пресичат само временно и частично? Ние сме твърде малки и краткотрайни, за да осмислим цялата тази удивителна машина. Какъвто и да е отговорът, същественият избор на Шурбанов е против статичността и за динамиката: движението в живота, което отличава човеците от марионетките. Човекът навярно е изпратен сред природата като нов, по-късен и по-чист импулс на вселенските начала.
Той, човекът, е единствен сред земните твари, който не поставя стомаха си над всичко останало. Затова е издигнат над целия останал свят, та и извън него. Само за човека сред телесните освен хоризонталния съществува и вертикален свят. Ето именно защо Шурбанов е гневен на Сталиновите и всякаквите инженерни проекти за осакатяване и обездушаване на човешката душа, нанесли дълготрайни поражения на човешкия геном.
Животът е най-уязвимото и най-неустрашимо дете на вселената. Хората живеят с лице към живота и с гръб към смъртта. Ала животът е непрекъснато и мъчително изкачване към съзнанието за истинността на окончателната и непоправима загуба. Колко окончателна? Като свещта е човекът, установява Шурбанов, той е целият един трепет и един заострен стремеж нагоре. Колкото повече се стреми нагоре пламъкът, толкова по-ниско се спуска. Но душите, останали без плът, едва ли угасват като пламъка на разтопена свещ. Ако изчезването на тялото е приемливо, неприемливо е изчезването на мисълта.
Освен мислещо, човекът е афективно същество. Затова най-необходимото за обществото възпитание е възпитанието на чувствата. Като главни възпитатели Шурбанов именува християнството, Просвещението, европейската цивилизация. Зародишът е доброто, което дреме и у злите. Умножаването на доброто, превземането на владения на злото е промяна на света. То е същинското завоевание. Ето защо мъдростта на Христос не е хрисима и примиренческа – тя е героична в най-истинския смисъл на думата.
Постиганата йерархия на ценностите се надгражда така: сила, справедливост, милосърдие, любов. Милосърдието може да бъде и безлично, абстрактно, но любовта – никога. Човекът се извисява над скота не толкова чрез разума, езика, труда, а преди и над всичко чрез любовта. Тя е силата, която непрекъснато издига реалността до идеала. Нейното издигане у човека прави възможно човешкото битие. Сърцевинната истина за човешкото битие е в думите „Бог е любов“ – резюмето на християнството.
Докато сме живи, няма да узнаем със сигурност има ли Бог, или не, пише Шурбанов. Но за него е безспорно очевидно, че на определена степен от своето духовно развитие човекът изпитва нужда от съществуването на Бог. Самата му изключителна надареност с разум предизвиква човека да се обърне към отвъдразумното с надежда и упование. Породените от самия човешки разум, но недостъпни за него идеи (Светата Троица, безкрайността на Вселената, теорията на относителността) принуждават ума едновременно да осъзнава своята ограниченост и своята способност да надмогне себе си. Шурбанов не пита дали Бог съществува, но се бои, че невинаги схваща езика му. Уважава всяка вяра, убеден, че освен чрез вярата ние нямаме друг път към най-дълбоката истина.
Истинският Бог няма нужда да бъде величан – той не изпитва копнеж да заеме нечие чуждо място, тъй като сам е центърът на битието. Тъкмо оттук извира удивлението на Шурбанов от мъдростта на Христос, от неговата безгранична обич и съчувствие към другия. Промяната на света към добро може да стане единствено отвътре – чрез промяна на самите нас. Христос ни учи да побеждаваме чрез силата на духа, не чрез силата на оръжията; чрез готовността си да понесем всяка болка и страдание, но да не се присъединим към злото. Това е единствената истинска победа.
Тази е основата на светлата вяра, която лъчи от текстовете на Шурбанов, убеден, че силният духом сам осъществява връзката си с Бога и поради това освен Бога над себе си не търпи никого и нищо. Хоризонт, от който институционализираната религия (самата дума е чудовищна, казва) понякога му изглежда като заместител, или по-точно, изместител на вярата.
Природата, настоява Шурбанов, включително вулгаризираната човешка природа, добавям аз, не поощрява изключителното, а ординерното, посредственото, защото знае, че на него може да разчита за своето оцеляване и възпроизвеждане. Природата е консервативна и предпазлива. Бог, напротив, е креативен. Той ѝ изпраща изключителното, за да я провокира към обновление.
Отказът от този вертикал, липсата на върховен арбитър, прави правдата да добива множествено число. Светът е станал относителен и плосък. Съпротивлявайки се срещу оплоскостяването, Шурбанов е непоколебим поборник в борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота. В името на върховното, почти неземно щастие, което наричаме пълнота на битието.
Позволете ми в заключение да се самополаская. Сред първите читатели на ръкописа, редом със своята съпруга, сестра си и Илко Димитров, Александър Шурбанов споменава и мен с „благодаря сърдечно“. Презрението ми към повечето национални, че и интернационални награди е известно на моите близки. Но тази е същинска. Като се добави привилегията да се обръщам към него със „Сашо“ и да го заговарям на „ти“, знам се почетен – във висша степен.
