Хубаво заглавие на втората книга със стихове на Манол Глишев. Обособени в няколко раздела, тези стихове всъщност са доста различни. Като конструкция и ритмика, като жанрова принадлежност, като състояния или присъствия в тях на лирическите или епическите герои.
От една страна, бих казала, че това е една доста „литературна“ книга. В нея много стихотворения признават своята свързаност с книги, истории, легенди, персонажи. Други не го правят, но в тях също, без излишна скромност (и слава Богу) личи литературната култура на автора, откриват се и литературните му пристрастия. Интересът към едни доста по-предишни времена, доста далечни от нас векове, не е само търсене на личен идеал, на „нещо като рай“, на алтернатива на днешното. В книгата на Манол Глишев, според мен, има и рефлексия чрез писането върху едно по-предишно писане, особено удвояване, което разширява контекста на сегашното, снабдява с вече открити литературни „инструменти“ и „техники“. Самото писане на стихове се оказва важно и значимо, то е възможност да вървиш към някакъв „идеален“ хоризонт.
В „Проект за прекрасен живот“ се извършват множество пътувания – с размах, с пренебрежение към границите на времена и пространства. Обширни територии, населени с мъдри люде, с богове, крале и дами, с езическа мистика и християнско благодушие. Едноименното стихотворение пък е лирическо пътуване из Стара Европа, между градовете й, сред замъци и църкви, сред тихи или шумни улици, сред любими музики и книги… Един колкото „исторически“, толкова и личен идеал за място и начин на живот.
От друга страна, връщам се пак на разнообразието, книгата на Манол Глишев е и особена „картография“ на София, на града като място. Градският живот, понякога само регистриран от един лирически герой – минувач, негов жител, неизбежно приел неговите тъжни понякога улици, тъмни входове, слепи безистени или просто плачеща на „Дондуков“ жена, този градски живот много повече е преживяван, неговият пулс, хората, които го създават, сякаш преминават през самия лирически герой и той като че ли ги „спасява“ – запращайки ги другаде, тъй както се е научил да „спасява“ себе си.
Струва ми се също, че невъзможността да осъществиш личния си житейски проект днес, във времето и мястото, в които живеем, поражда и конструктивната противоречивост на книгата. Поражда и тази тъга, за която говори в бележката си за нея Кристин Димитрова. Но по-същностното тук е прозрението, осмислянето, дори, лично за мен, приетото „разпъване“ между неизпълнимите мечти и желания по бленуваните места и хора; между не само мрачното настроение от недоправеното или разрушено днешно, но и всекидневните радости в него, срещите с любим човек и личните опори, които сме си открили и които не ни отказват от него.
Чернова
някои неща не ме оставят или аз тях
и все се гледаме а мислите си имат коловози
това е скучното свещено повторение
какво пък просто ми харесва
зиме да чакам напролет да видя
любимото яркозелено в дъжда
на дъбове и кестени разлистени
далеч не е най-лошата професия
да записваш измислени случки
с истински хора и разговори с птици
но не я препоръчвам на всекиго
