Публикуваме разказа „Легенда за Адам Рамката“ от сборника „Записки за бившите хора“, превод Рада Шарланджиева, художник Борис Праматаров, СОНМ, 2016

„Записки за бившите хора“ се появяват през 2005 г. и носят на своя автор непосредствени номинации за престижните канадски литературни награди „РиЛит“ и „Данута Глид“. В тях Горан Симич проникновено интерпретира основните мотиви в съвременната босненска проза: войната, живота като кланица, непоносимата тегота на емигрантското съществуване, последиците от травмите, най-тежката сред които е трайната загуба на смисъла. Героите в тези разкази са действително „бивши“ хора, хора от мирното време на европейския ХХ век, свидетели на катастрофата, преживели апокалипсиса, вътрешни или външни емигранти, успели обаче да съхранят човешката си същност.

Горан Симич е роден във Власеница, Босна, през 1952 г. Автор е на дузина книги с поезия, есета, разкази и театрални пиеси. Един от обещаващите писатели на бивша Югославия, Симич преживява обсадата на Сараево. През 1995 г. емигрира заедно със семейството си в Канада, където публикува на английски език и основава свое собствено издателство. Творбите му са преведени на много езици. През 2013 г. се завръща да живее отново в Сараево.

Рада Шарланджиева – преводачката на тази книга, е завършила английска и американска литература в София. Специализирала е сърбохърватски език и литература в СУ „Климен Охридски“ и френски език и литература в Сорбоната в Париж. Превежда от английски, сърбохърватски и френски на български. Сред преведените от нея автори са Дорис Лесинг, Джак Керуак, Ф.С.Фицджералд, Джоан Дидион, Ричард Бротиган, Бранимир Шчепанович, Иво Андрич, Давид Албахари, Сюзън Зонтаг, Емил Чоран, Джо Ортън, Бранислав Нушич, Милорад Павич, Миленко Йергович и др.

Горан Симич ще гостува в София на 23 ноември 2016.

Горан Симич, „Записки за бившите хора“, превод Рада Шарланджиева, художник Борис Праматаров, СОНМ, 2016 г. Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от Програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Легенда за Адам Рамката

Мистър Григ падаше от умора, когато се яви и последният кандидат за мястото на главен майстор на рамките. За осемнадесети път този ден извади от чекмеджето картина, не по-голяма от размера на книга, на която едно дървесно стъбло се бореше с вълните на придошла река, и за осемнадесети път този ден попита каква рамка би поставил на картината господинът. Високият и необикновено слаб мъж без нито един косъм на главата за миг се усмихна и отговори, че тази картина не търпи рамка. По-точно, че не съществува толкова мощна рамка, която би могла да удържи силата на вълните, изобразени в картината.

Само поет ми липсваше днес, помисли си мистър Григ, като все пак призна, че тоя чироз е по-добър от предния кандидат, който реши, че картината на Том Томсън[1] спада към безобидните мацаници на нашия модернист, както се изрази.

– А ако все пак настоявам да се постави в рамка? – попита мистър Григ, докато наблюдаваше дългия как гали с пръст втвърдените мазки масло на картината.

– Тогава нямате нужда от мен, можете да вземете всеки, който знае да изработва рамки – отговори дългият, поклони се и излезе от кабинета.

А пък вие се мислите за вълшебник, понечи да се заяде мистър Григ, но вместо да си прибере нещата и да повика файтон, се замисли малко, грабна ключа и изхвърча от стаята. Тогава работниците, които довършваха стълбището, видяха мистър Григ, директора на художествената галерия на Онтарио, да гони мършавия мъж и да прескача кофите с боя и хоросан.

Човекът или е луд, или е гений, само такива хора не си търсят работа, а работата търси тях, разсъждаваше мистър Григ, докато вкарваше слабия мъж в стайчето, от което само той имаше ключ. Това беше тайната галерия на неговите тревоги и безсъници.

– Щом се имате за неповторим майстор, решете един мой проблем и ще получите работата – заяви и показа на кльощавия картината „Рибарски лодки в открито море” на стария майстор Хендрик Вилем Месдаг[2]. На пръв поглед нищо особено, рибарски лодки в спокойно море. Но странно, от рамката на картината капеше вода и образуваше локва на пода. Слабият мъж се наведе, близна водата и без капчица изненада каза, че водата безспорно е морска, а картината просто не може да понесе сбърканата рамка.

– Само рамка от корабна палуба може да издържи на морето – каза мършавият и обеща за три-четири дни да направи нова. Също толкова време щяло да му трябва да убеди картината да се пресели в новата рамка.

След седем дни майсторите, които сваляха скелето и събираха четките си, си помислиха, че мистър Григ е получил голямо наследство, защото го видяха да подскача щастлив и да целува прясно боядисаните стени на галерията. В онзи ден кльощавият мъж се настани в работилницата на галерията в мазето и донесе със себе си само една торба с инструменти.

Казваше се Адам. Никога и на никого не разкри фамилното си име, затова го кръстиха Адам Рамката. Никой не знаеше откъде е дошъл; по твърдия акцент на говора му – а проговаряше изключително рядко – предположиха, че е пристигнал от Европа. Някои твърдяха, че идва от белгийския град Антверпен, където изкуството на рамката било толкова разпространена дарба, че там дори децата правели рамки за най-красивите сънища, които сънували.

– Роден съм отдавна и идвам от никъде – каза и това беше всичко, което касиерката научи за него. А известно е, че касиерките винаги знаят всичко. Предполагаше се, че е прехвърлил шейсетте, макар да се срещаха и такива, които, взирайки се в бледото лице на Адам без нито една бръчка, твърдяха, че си имаме работа с Дух. Защото само Дух можеше да реши проблема със салона.

И по-конкретно, салонът – най-прекрасното изложбено пространство в цялата галерия – така миришеше на разложено, че всички го заобикаляха отдалеч и не искаха да знаят за картините. Не помагаха нито постоянното пребоядисване, нито благовонията, скришно поставени из ъглите на помещението. Тогава Адам прекара в салона една цяла нощ и едно утро, през цялото време се дави в кашлица от вонята, а след това заяви на мистър Григ, че миризмата идва от картината „Натюрморт със стриди” от Гюстав Кайбот[3] заради тънката й рамка. После дни наред човърка нещо в работилницата си в мазето, докато накрая прехвърли картината в дебела орнаментална рамка. Освен това намали отоплението до нула и смрадта изчезна.

Като видя как многобройните посетители се вцепеняваха пред картината, някой се пошегува, че цялата галерия може идеално да се самофинансира само от продажбите на чай в салона. Друг обесник коментира злорадо в книгата за впечатления, че е по-добре да живееш в смрад, отколкото да умреш от студ.

Мистър Григ не се противеше, когато Адам поискаше да прекара една или друга нощ насаме с кратините. Нощният пазач Йован Босненеца се кълнеше, че много пъти чувал Адам да разговаря с картините на разни езици, а образите в тях да обсъждат нещо с него. Една сутрин, обезумял от страх, той дочака мистър Григ още на входа и ужасен му съобщи, че във Втори павильон цяла нощ бесняла дъждовна буря. А когато влезли, всичко си било на мястото, само под картината „В бурята” на Джоузеф Райт от Дарби[4] намерили лулата на Адам. Дори клетвите на Йован във Всевишния не спряха подигравките за неговата страхливост. Някакъв шегаджия даже написа на стената на зданието: „Забранява се гръмкото кихане в присъствие на Йован”.

Веднъж картината „Пожарът в квартал Сен-Жан” от Жозеф Легаре[5] започна да изпуска дни наред дим и миризма на пожар, затова под нея сложиха буре с вода, ако, недай боже, пожарът излезе от рамката. Адам постави картината в нова рамка от дърво, поръчано чак от далечния север, и тя се укроти. В друг случай държа цял ден на слънце избледнелия портрет на маркиза Казати[6] и невероятно, но лицето на маркизата възвърна естествения си цвят! Понякога Адам донасяше от улицата някоя жива котка и я оставяше да прекара нощта сред картините с нарисувани котки, а мистър Григ се шегуваше колко е щастлив, че в галерията няма картини със слонове.

Мистичният начин, по който Адам помиряваше картината с рамката или картината със стената на галерията, сближи и Адам с мистър Григ, който свикна дори на него, както на останалите, да му е забранено да влиза в работилницата, когато майсторът работи над рамка. Преглътна даже каприза на Адам понякога да не взема седмичната си заплата, защото не я бил заслужил. Но изобщо не му хареса тъгата, която притисна Адам в деня, в който при него дойде да живее синът му Себастиян.

Двадесет и петгодишният младеж току-що бе завършил живопис в Париж. Преливащ от самолюбие и презрение към всички останали, той беше пълна противоположност на скромния Адам. Съдейки по неговата надменност и разсъжденията му за изкуството, изглежда по-дълго бе усвоявал вино из парижките заведения, отколкото изкуство и повече време бе прекарал пред огледалото да намества черния си цилиндър, отколкото пред статива. Ставаше следобед, грабваше под мишница скицника си и тръгваше да се шляе из града. Почти винаги завършваше деня си под някоя маса в ресторанта, в който Адам редовно се хранеше, като оставяше на баща си да плаща не съвсем скромните му сметки. Твърдеше, че рисува през нощта, а когато Адам му каза, че гръмовното му хъркане не прилича много на работа, се оправда, че сънищата му помагали да концептуализира първата си авторска изложба, която несъмнено щяла да бъде революционна и да се превърне в голямо светско събитие.

Показа му някои от картините си с маслени бои. На Адам, разпънат между родителската любов към единствения син и желанието да го разкритикува, щеше да му бъде по-леко, ако не ги бе видял.

Дано това не е всичко научено за купищата пари, които му изпратих, издаваше лицето на Адам, докато оглеждаше безличните портрети и невзрачните пейзажи от изкуството на Себастиян.

След това, по бащински меко и нежно, Адам с месеци го убеждава да се захване да изучи занаята на изработването на рамки, обясняваше му, че то не е само техника за съвместяване на едно тъпо длето с мъртво дърво, а изкуство на диалога и съжителството.

– Картината е душата, а рамката е тялото и те не могат една без друга – обясняваше му Адам. – Зная много картини, които могат да избледнеят за една нощ, ако рамката не им подхожда, както зная и много рамки, които в знак на протест могат да се разпаднат, колкото и яко да е лепилото.

Себастиян само кимаше. Май го занимаваше повече как да се добере до кръчмата, отколкото да запомни бащините уроци, че картините и рамките си имат собствен съвместен живот, дишат заедно и да поставиш една картина в грешна рамка е същото, като да тръгнеш с два номера по-малки обувки на краката.

Месеци наред Себастиян се измъкваше под разни претексти – че е уморен или няма настроение, или е изтощен от рисуване на картини, ала накрая склони, не от интерес, а по-скоро защото Адам спря да плаща сметките на нощните му пиянства. Ще започна при теб като чирак, но едва като мине изложбата ми, каза на баща си и постави условие Адам лично да направи рамките за двадесетината платна, които смяташе да включи в изложбата. Два дни Адам се сърди за безочливото изнудване и твърде високата цена, която щеше да плати за своята бащина обич, после се съгласи. Утеши се с това, че никой досега не бе успял да сложи в рамка родителската любов.

Майсторството на Адам в правенето на рамки и още повече съветите му се ценяха толкова високо от художниците в Торонто, че дори беше въпрос на престиж да имаш картина в рамка на Адам. За голямо задоволство на мистър Григ галерията се пълнеше с хора на изкуството толкова видимо, колкото касата й с пари. Затова сърце не му даде да отхвърли молбата на Адам да подреди изложба на Себастиян в приземното пространство на галерията. Мистър Григ щеше да се съгласи и на повече, само да можеше да разведри поне малко лицето на Адам, което с пристигането на Себастиян стана някак сиво и угрижено. Всъщност той беше напълно щастлив с Адам и избягваше да се бърка в преценките на майстора кой художник да си плати рамкирането и кой – изобщо не. Правеше се, че не чува оплакванията на някои художници как Адам ги отхвърлил само след един бърз поглед към картината.

Колкото обаче и да обичаха художниците да се срещат в ателието на Адам, те за миг се разбягваха, щом се появеше Себастиян с неговите теории как кичът щял да е изкуството на бъдещето. Да не говорим за тезата му, че светът скоро нямало да се нуждае от художници, защото по своя характер човешката природа била кичозна, като при това не забелязваше аленеещите от гняв лица на художниците.

Адам работеше над обещаните рамки за изложбата на сина си само нощем. Заради витаещата мълва, че е пъзльо, пазачът Йован Босненеца не сподели с никого как месеци преди изложбата от работилницата на Адам се носели само звуци от длето, чукче и караници. Ако смееше, щеше да се закълне, че майсторът разговаря с дървените летви. Не се знае доколко отговаряше на истината историята, че Адам разговаря с дърветата и знае езика на гората, но е вярно, че при сглобяването на рамките никога не е използвал и един гвоздей. Само туткал, който не наранява дървото, както сам обясни.

Мистър Григ не се разсърди на Адам, че все повече се посвещава на изложбата на сина си, вместо на клиентите, а защото майсторът отслабна, стана още по-мълчалив и съвсем се прегърби. Но в нощта пред изложбата, когато рамкираните картини бяха окачени на стените, мистър Григ изгуби дъх, красотата го прониза при първия поглед към рамките.

Всичко, което недостигаше на картините, се наваксваше от резбата на рамките. Ако портретът в рамката беше безличен, същото лице бе изваяно в дебелата рамка двадесетина пъти в различни настроения. Ако на разпененото море в картината липсваше мощ, майсторски издълбаните в рамката вълни сякаш всеки миг щяха да връхлетят зрителя. Ятото неумело щрихирани по платното чайки веднага се забравяше, щом погледът се преместеше към рамката с десетина така могъщо скулптирани чайки, та ти се струва, че само дървената им направа ги възпира да не полетят. Изкуството бе в рамките.

Нощният пазач Йован Босненеца първо си помисли, че мистър Григ е полудял, когато го завари да цвили от смях пред картините по причини, известни само нему.

На другата сутрин същият този Йован се закле пред полицейския инспектор, че е изкарал буден в галерията цялата нощ и нито е видял крадци, нито е чул някой да кърти вратата. Инспекторът се почеса зад ухото и огледа разхвърляните по пода картини на Себастиян. Бяха изчезнали само рамките.

Странно, помисли си инспекторът, все едно рамките са избягали сами от себе си.

Същия ден побеснелият Себастиян изхвърли картините на боклука, събра си багажа и изчезна.

Два дни по-късно Адам се сбогува с мистър Григ. В този ден художествената галерия на Онтарио затвори за посетители, а те приеха с гняв причудливото обяснение на мистър Григ, че картините не били готови за излагане. Картините тъгували.

– Не съм ви необходим повече тук – каза Адам и си тръгна.

Докато се отдалечаваше, понесъл торбата си с инструменти, такъв един слаб и прегърбен, приличаше на рамка, хванала пътя да дири своята картина.