Привечер пред парламента: 19 ч. Воден от призива на председателя на СЕМ и известен медиен експерт, решавам да „легитимирам протеста в опит да откроя неговите лица, давайки им публичност”. Давам дума пред себе си да не умувам и да не преиначавам. Само да гледам и регистрирам случващото се.
На жълтите павета в пространството пред паметника на Цар Освободител около 300-400 души (преброени на око) протестират. Нестройни възгласи „Мафия” и „Боклуци”. Анонимният ропот на масата бързо ме поглъща и разтваря, превръщайки ме, по думите на Мишел дьо Серто, в част от гъвкавата и непрекъсната тълпа, сиреч в една от кръпките на улицата. Неусетно се лепвам за една от групите встрани от паметника, обвита с трибагреник, но скоро усещам, че май не съм попаднал на най-доброто място. Четирима атлетични младежи вълнообразно разгръщат и загръщат огромно българско знаме с явната подкана да подслонят под него две млади дами. Упражнението е впечатляващо, макар да не постига видим успех, но то все пак повдига градуса на патриотите. Девойките се подхилват, докато младежите с тежест се заявяват като нацисти или фашисти. Решавам да си спестя терминологичните уточнения и бързо минавам в центъра.
Едва тогава осъзнавам, че дифузността на протеста е привидна. В него има ясно откроени групи или „различности”, както би казал Георги Лозанов. При първия си опит вдясно от паметника очевидно съм попаднал в „най-крайната десница”. Ситуацията в центъра (доста по-добре осветен от прожекторите) е далеч по-медийна и доста по-интересна. Там хора със саморъчно написани лозунги търсят публичност. Снимат камери и по силата на стар журналистически рефлекс се изравнявам с микрофоните. В този момент, докато разглеждам огромния транспарант „Това не е протест. Това е процес”, до мен достига гласът на оратор. Точно пред парламента, в самия център на протеста, е спрял червен микробус с тъмни стъкла, оборудван с тонколони, от чиято вътрешност неизвестен глас с апломб анализира политическата ситуация: „Те искат да ни излъжат. Искат да се състави служебно правителство, а не програмен кабинет, който да изпълни всичките ни искания. Ще се съгласите ли?” „Не-е-е”, отвръщат хората. „Искат да ни изпързалят, да ни пуснат по бобслея. Ще го допуснете ли?”„У-у-у, мръсници”, подема събралото се гражданство. Накрая гласът пита не трябва ли новият български патриарх да каже дали подкрепя протестите. Митингът одобрява.
След което друг глас от същата червена кола разяснява, че всичко тръгва от лихвите. „Банките ни налагат лихви, което се подкрепя отвън – от Световната банка и САЩ. А САЩ са страна на има-няма 250 години. Те ли ще ни казват как да живеем?” В отговор се надига мощният възглас: „Българи юнаци”. Обживявайки новата си публичност, установявам, че не само долавям анонимния шепот на тълпата, но и започвам да се ориентирам в нейната полюсност. Изведнъж забелязвам пред балкона на президиума на БАН бял микробус, около който се суетят двама-трима души, но откъдето не се разнася нито звук. Хипотезата ми, че това е кола на полицията, бързо се разсейва. На площад „Народно събрание” органите на реда се представени само от трима полицаи отвъд железните заграждения пред парламента. В този час в Народното събрание няма никой. Нещо, което допълнително разпалва гнева на събралите се, които с викове: „Излезте, страхливци” напразно чакат някой да им обърне внимание. Центърът на София предвид на обстановката е пуст и полуосветен, както обикновено. Тогава от колата се разнася пламенна женска реч, която идва да покаже, че всеки протест си има своята Пасионария. Дамата говори емоционално и искрено: „Ние не сме „лумпени” (следва изблик на страсти, явно това е болното място на протеста). „Ние не сме простаци, казва тя, простаците са отсреща”. Тримата полицаи нервно запристъпват около загражденията преди да схванат, че не става дума за тях, а за народните избраници. „Ние сме висшисти, продължава дамата. Тук са се събрали икономисти, инженери и архитекти.”
При тези думи вътрешно се отлепвам от протеста, защото нямам никакво основание да считам себе си за икономист, инженер или архитект. Но за мое успокоение дамата завършва речта си с думите: „Ако не сме такива, поне сме интелигентни”. Това ме отрезвява и тласка в лявата част на протеста. Там е доста рехаво, но пък има три-четири телевизионни камери. Докато чака ред да заяви позицията си, жена на средна възраст с насъбран гняв, но и с видима умора ме пита как да живее с петстотин лева и сама да гледа двете си деца. Какво да й отговоря…?
Междувременно глас от червената кола в центъра съобщава, че протестът може да продължи до 22 ч. Взрив от радост в ученическата група в центъра: „Супер!…” Не е ясно откъде е дошла информацията, както не е ясно и кой е говорил досега. Целият формат на случващото се е напълно аморфен. Няма я не само еуфорията или каузата от първите митинги на демокрацията, но липсва и всякаква яснота кои са координаторите. Мъжки глас от дясната страна отправя подкана с категоричността на заповед: „Към Орлов мост!”
И протестът тръгва: 19,30 ч. Някъде отпред е червената кола. В редица по трима-четирима след нея вървят участниците в протеста, свил се до около 250 души. Най-отзад остава белият микробус, който продължава да бъде загадка за мен. Шествието се движи в дясното платно на „Цар Освободител” с възгласа: „Всеки ден ще е така до победата”, а лявото (откъм университета), е свободно за автомобили. В качеството си на обективен наблюдател аз вървя по тротоара, където тази вече обичайна вечерна разходка се наблюдава от минувачите с любопитство. Развяват се знамена. Протестиращи до мен коментират събития от вчерашния или онзиденшния митинг и все се оглеждат за провокатори. Темата за „провокаторите”, заедно с тази за „лумпените”, е една от фобиите на протеста. Неочаквано в центъра на шествието съзирам Йоло Денев – един от колоритите на първите демократични протести и от „Града на истината”, създател на няколко партии, чиито имена вече не си спомня никой, почитател на Тангра и Бенковски, който и днес може да бъде видян както на екопротестите, така и на „Луковмарш”.
Шествието стига до „Орлов мост”, където спира в карето между орлите – доста гражданска позиция, която позволява на потоците от автомобили да се движат от двете страни на канала. Червеният и белият микробус, за които никой не знае нищо, задават началото и края на протеста. Внезапно група „вдясно”, обвита с трибагреник, се хвърля към кръстовището с викове „Революция…”(останалото не се разбира). Мъжки глас от колата отправя следното предложение: „Братя, по-добре да ударим две-три хора и да си ходим.” Тогава удря часът на белия микробус, от който с прекрасно озвучаване се разнася химнът на протеста – хорото „Бяла роза”:
Бяла роза със росата
ще закича във косата,
да посрещна аз зората.
Бяла роза ще закича,
бяла роза със бодлите,
но пази се ти, пази се.
Възвишено и сюблимно. Протестиращи, мъже и жени, тропват хорце, без да чакат зората, задоволявайки се с наличната луна и електрическата светлина на фенерите под орлите. Кавалери държат дамски чанти, докато половинките им демократично припяват: „но пази се ти, пази се”.
Едва свършило хорото, суров мъжки глас възвестява: „Химнът”. Този път наистина зазвучава: „Горда Стара планина…” и всички коленичат. Следва веене на трибагреници, след което сборището оредява, свеждайки се до 50-60 души. Червеният бус изчезва, без някоя от медиите така и да е разгадала тайната му. Твърдо решен да си изясня поне загадката с белия бус, минавам в „левицата” на протеста. Изпреварила ме е телевизионна камера, пред която млад мъж заявява, че е столичен бизнесмен, че няма нищо общо с никоя политическа партия, а е предоставил колата за протеста. Питам неговия „адютант”, набит здравеняк с кожено яке, какъв е бизнесът на господина и откъде разполага с така оборудвана кола, каквато не съм виждал дори в БНР. Той ме поотмества от буса и казва, че не е моя работа. Няма партии, човекът е честен. Междувременно сбирката се разпада по групи. Използвам затишието да се разговоря с интелигентен мъж на около 30 години, който носи саморъчен плакат с исканията си: „Минимална пенсия – 4000 лв.; Минимална работна заплата – 4000 лв.; минимални обезщетения – 4000 лв. Инфлация – нула; безработица – нула!”
На кроткия ми въпрос има ли страна, в която да има нула инфлация, той нищо не отговаря и стеснително се усмихва. Тук разговорът свършва. На опразненото каре между Орлите мила възрастна дама събира разпилени плакати. Навеждам се да й помогна и виждам, че те са изписани на гърба на чудесни рисунки в стил art brut. Питам кой е авторът. „Аз”, отвръща тя и ме залива с поток от думи. Имала много искания и цяла икономическа програма от 3 000 страници. Самата тя някога работела в статистиката, но напуснала, понеже говорела всички скандинавски езици, та започнала „шведски бизнес”. Ама данъчните й закрили фирмата. В погледа й свети доброта, у нея има нещо от героините на Селма Лагерльоф. Събирам рисунките-плакати и я моля да се качим на тротоара – всеки момент движението може да тръгне. Тя ми разказва, че живее отсреща, край „Царевец”, че винаги участва в протести, била закачила отдавна плакат срещу Бойко Борисов…В този момент до нас, с тромава стъпка, се доближава адютантът от буса. Оказва се бивш работник от „Кремиковци”, когото дамата вече познава. Наличните петдесетина души от протеста добре се познават. Друг „постоянен”, с вид на ординарец, ми съобщава, че съм на протеста на Янаки Ганчев, което пък първите ми двама познайници отричат. Този Ганчев по-късно дошъл и се наложил. Белият бус вече го няма. Всички пак се връщат към „провокаторите”. Милата възрастна дама ми сочи група момчета, обвити в знамена, и казва – „Те са от тях. Има и побеснели.” „Кой?”, питам аз. „Моят съсед с дългата коса, който е ей там. Готов на всичко, иска да се запали.” Идеята пробужда човека от „Кремиковци”, който отсича, сочейки към Орлите: „Тук трябва да виснат някои. А другите ще ги горим”. Милата дама-скандинавка е привърженичка на Ганди и категорично се обявява за ненасилие.
В този миг развръзката, която отдавна витае във въздуха, набира скорост. Група от 10-15 младежи, водени от дама на средна възраст, запречват движението в посока „Цариградско шосе”. Дамата призивно скандира: „Протестът е за вас. Елате при нас”. В отговор се чува бибиткане на клаксони. Колона от автомобили и автобуси висва пред народния протест. На два-три метра от мен кафяв „Опел” прави няколко опита да приближи кордона. Неочаквано от него излиза девойка с бяла шубка, която се присъединява към протеста. Отекват аплодисменти, но те бързо биват заглушени от ръмженето на „Опела”, който на резки отскоци стига до хората. Изнервени младежи с кожени якета и качулки крещят: „Какво, бе. Хайде, мини през нас!” Скупчват се около колата, после чувам рева на мотора и кафявият „Опел” прорязва кордона. Не разбирам как става, после хора ми разказват, че вдигнал едно от момчетата на предния си капак. Викове и яростни възгласи изпълват кръстовището, над което невъзмутимо бдят само Орлите. Други коли се възползват от пробива и тръгват по „Цариградско шосе”. „Къде е полицията?”, питат някои. Оказва се, че такава има. Незнайно откъде изниква пазител на реда, който започва да регулира кръстовището. По-надолу кафявият „Опел” е застигнат от младежите. Чуват се викове на саморазправа. Докато стигна до мястото, всичко е свършило. Телевизионните камери са вече там, има и жандармерия. Шофьорът е отведен за разпит, както и двете пострадали момчета. В „Опела” с изпочупени стъкла са само спътниците му. Репортерите питат защо полицията чак сега се намесва.
„Това е краят на мелето” – отсича един полицай. Движението по „Орлов мост”се възстановява. От протестиращите са останали две-три групички от по няколко души, които разпалено обсъждат инцидента.
„Краят на мелето” е факт. Суматохата витае из въздуха, преминавайки в „тютюмиха” (както казваше Радичков). И докога ще продължи така, един Бог знае.
