0
1479

Записки по вероломствата

tnikolov


Ние, в Централна Европа, живеем под взора на руснаците.

                                                                                 Карл Шмит

Явно Карл Шмит е бил доста прозорлив, тъй като е написал тези редове още през 1929 г., което със сигурност му гарантира солидно бъдеще като теоретик на политическото през XXI в.

Европа отдавна се е простила с илюзиите си за неутралност или ненамеса от страна на необятния съсед на Изток. Първо, в началото на XIX в., когато след победата над Наполеон (1812 г.) казаците връзват конете си на „Шанз-Елизе”, но, кой знае защо, въпреки настойчивите подканвания, задълго забравят да си тръгнат. Второ, в средата на ХХ в., когато след разгрома на нацизма и историческата среща със съюзниците на Елба (1945 г.) половин Европа остана не под взора, а под ботуша на Москва. И, най-накрая (но не на последно място!), след 1 януари 2009 г., когато Русия врътна кранчето с газовите доставки на цяла Европа, за да накаже Украйна, а България, на минусови температури, се опитваше да изчислява икономически загуби и въображаеми компенсации, намирайки сетна утеха единствено в известните ни от читанката стихове: „Кат Русия няма втора…”.

Започвам тези свои записки по вероломствата с пространно историческо въведение, защото искам да покажа, че проблемът с Русия не е само наш и не е от вчера (нито пък започва на 13 септември 2012  г. след заплахата на „Атомстройекспорт” за иск от 1 млрд. евро заради АЕЦ „Белене” или за контролен пакет акции от българската НЕК).

Със сигурност пронизителният руски поглед, за който така добре говори Карл Шмит, е определящ за Европа, но по различен начин. По един начин той се усеща в Берлин, а по друг – в Берн;  едно е неговото възприятие във Варшава, а друго – в Белград. Въпросът обаче е: такава ли е нашата участ? Нима и в началото на XXI  в. парадигмата на българската политика е досущ като в края на XIX  в., когато единственото деление между политическите партии се е задавало от Петербург – по линията русофили/русофоби? Означава ли това, че няма убежище от всевиждащото око на Големия брат? Впрочем всичко изброено дотук  комай се побира в един до болка познат ни въпрос: „защо сме такива?”

Затова в търсене на някаква, макар и минимална яснота в отношенията ни с Русия, (след нейното „вероломно нападение”), смятам да използвам бръснача на Окам. Сещате се, нали? Не става дума за конкретно острие, с което да разсечем отведнъж този политически гордиев възел, а за логически принцип, въведен от въпросния францискански монах още през XIV в., който смята, че можем да разберем един проблем само ако той бъде очистен от всичко излишно и се сведе до най-простите си аргументи.  Сиреч кой, защо, какво?

И така: защо Русия? Защо сега? И що е вероломство?

Предлагам обаче да започнем от края, с помощта на речниците. Отварям първия том на речника на Найден Геров (1895 г.) и що да видя – дума вероломство няма. Според Найден Геров има дума вера (нечто що е истинно и право), има верую, че и весило (бесилка, виселица – как иначе!), ала вероломство – няма. Нейсе, бил е русофил, ще рекат някои. И сигурно са прави, но думата вероломство липсва и в речника на проф. Стефан Младенов (немски и чешки възпитаник) от 1941 г. Ами сега? В речниците от социалистически времена думата си я има. И едно прозрение, по-силно и от това на премиера Борисов, постепенно се загнездва в главата ми. С треперещи пръсти разлиствам знаменития Тълковен речник на руския език (1880 г.) на Владимир Дал и ме обзема ликуване от собствената ми правота:  според Дал има вера, има верование, но съответно има вероломъ, вероломецъ и вероломство (действието на веролома, сломил вяратанарушение на клетвата, на дадена дума или обещание).

Как тогава, понесен от силата на въображението си, човек да не започне да гради езиково-политически теории. Българите верват (кой ли ни призоваваше да му верваме?), докато руснаците верват, но и знаят да ломят своята и чужда вера, сиреч са наясно с вероломството.

Замислям се и сякаш в миг цялата ни следосвобожденска история се престроява пред очите ми в две редици, и то в мундири като на лейбгвардейци.

В първата редица, разбира се, са русофилите. А колко много са те: от Петко Славейков и Драган Цанков, през Петко Каравелов, митрополит Климент (Васил Друмев) и д-р Стоян Данев, та чак до генералните секретари на Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов, без да забравяме родените в СССР премиери – Гриша Филипов, Андрей Луканов и Сергей Станишев.  Втората редица е по-рехава – на разочаровалите се от Русия (русофобите)  – от Стефан Стамболов и Захарий Стоянов, през д-р Васил Радославов и проф. Богдан Филов, до Филип Димитров и Иван Костов, сред които отскоро реши да се подреди и Бойко Борисов.

И в единия, и в другия случай пламтящата или сломена вяра се е запечатала в отчетливи политически формулировки, които продължават да витаят до ден днешен.

Според русофилите: „България не може без Русия!” (Драган Цанков); д-р Стоян Данев: „С Русия политика не правя!” (сиреч отношенията ни са с надвремево естество), жизненоважни като „слънцето и въздуха” (Георги Димитров), че и „от векове за векове” (Тодор Живков).

На обратния полюс естествено са мненията на русофобите: „Махнете ръцете…” (Стефан Стамболов). Захарий Стоянов с прочутото си отворено писмо до славянофила И. С. Аксаков: „Не ви щем камбаните, не ви щем самоварите…не желаем татарска цивилизация.”

И тъй, до ден днешен, до ”вероломния иск за АЕЦ Белене” (Бойко Борисов).

Така въпросът: „защо Русия?” си остава българският въпрос на въпросите.  Разликата в подхода на „другата Европа” обаче се набива в очи. Там няма илюзии по отношение на Москва, а има прагматика. Прави се опит безмерната руска хаотичност (дори в сегашния й вид на ”управляема демокрация”) все пак да бъде вкарана в максимално рационална рамка (Карл Шмит).

Ала при нас е друго. У нас на Русия първо пламенно се вярва (В Россию можно только верить Ф. Тютчев), а сетне тя бива горчиво разлюбвана и заклеймявана като „вероломна”. Руснаците не са ни нито съседи, ни партньори; те са „дваж освободители”, че и по-големи братя (братушки), а „техний цар” – наш дядо. И политиката ни с тях (когато въобще я правим, а и защо ли да я правим, както призоваваше д-р Данев) е все поредица от катастрофи и вероломства. Дори българо-руският бизнес е форма на любов и освобождение (нали сме братя славяни!). Спомнете си прочутата пресконференция на бившия шеф на „Газпром” Рем Вяхирев, който на въпроса защо цените на газта за България скачат толкова драстично, лаконично отговори: „А мы вас освободили!”. И на този политически тютчевизъм наистина не му се вижда края.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВеско Ешкенази свири Бах
Следваща статияТамплиери, архонти, масони…