1 март, 12 ч. Студът и почивните дни буквално са обезлюдили центъра на София, тъй че направо не вярвам на ушите си, когато чувам на високи децибели да ехти руската песничка „Пусть всегда будет солнце”. В съчетание със студено-смръщеното небе, ефектът е ударен: като да ви облеят ненадейно с одеколон „Тройной” или пък да се озовете в ръце с броеве на „Мурзилка” и „Крокодил” вместо с неделната българска преса.
Отърсвам глава, за да пропъдя тези натрапчиви кошмари от времената на соца и ускорявам крачка. Усещам, че май му е дошло времето да попълня записките си по „българските суматохи” с отделна част за русофилството. Речено-сторено. Скоро се озовавам пред фонтана край президентството, където около 50-60 души в третата възраст търпеливо изчакват митинга на русофилите. Разговорите се въртят около това колко велика сила е Русия или как следва да се употребява някакъв кабардино-балкарски чай с невероятно подмладяващ и целебен ефект.
Не след дълго митингът започва. Познати лица не се виждат. Няма ги Михаил Миков и Атанас Мерджанов, не са тук нито Велислава Дърева, нито Александър Симов. Мая Манолова я няма даже. Изглежда, че „високото русофилство” е в почивка, колкото й безмерна да е любовта му към Русия. Нищо, тъкмо удобен повод да се открои редовото, „обикновено русофилство”.
Мъж около 40-те сръчно оперира с тонколоните, качени на каменния перваз на фонтана. Лицето ми се струва познато, убеден съм, че е кадър на БСП, но в момента не се сещам за името му. Не след дълго групата се увеличава до 70-80 души, започват да се веят руски знамена. И не само. Издига се огромно знаме на Луганската сепаратистка република, а край Археологическия музей се вижда друго такова, на което пише Донецк. Явно са изготвени някъде, защото не се продават на улицата, току виж се оказало, че тайни знаменоски ги шият скришно нощем. Забелязвам и едно още по-необичайно знаме с цветовете на жирафа – черно-оранжево – което се развява самотно край фонтана. Червените знамена с Че Гевара са скупчени около него, а то остава екзотично изнесено някак встрани. Приближавам се и с любопитство питам знаменоската що за символ е това, да не би пък да е някакъв нов анархо-ляв стяг „пост-Ципрас”. Тя видимо се затруднява да ми отговори и казва: „Не знам, почакайте. Ще питам Цвятко”. Въпросният Цвятко, развял руското знаме, също не знае. След по-малко от минута пред мен обаче изниква белокос мъж с мегафон в ръка, който дистанционно ръководи трима юнаци, разпънали транспарант с гръмкия надпис „За суверенитета на България”, над който, на син фон, се мъдри ятова гласна под девиза „Бог с нас”.
„Това е Георгиевското знаме” – авторитетно заявява организаторът. „Под него са се сражавали във Втората световна война”.
Усъмнявам се открито в този факт, колкото и 70 години по-късно историята да се пренаписва с лекота. Толкоз съветски филми сме изгледали за войната – от сталинския „Падането на Берлин”, та до брежневското многосерийно „Освобождение” – и никога там не са се развявали Георгиевски знамена.
Чичкото обаче е непоколебим и пуска в спора последния си аргумент – в Русия така честват победата! Дръпвам се встрани, натраквам в интернет през телефона си думите „георгиевски флаг” и що да видя: през 2006 г. по инициатива на Путиновата пропагандна машина РИА „Новости” дава началото на кампания за раздаване на „георгиевски лентички”, символизиращи Деня на победата във Великата Отечествена война. Реванш на империята спрямо съветското минало. Значи родните русофили са в крак с модата и в повече от добра комуникация с идеологическата си родина.
Тук спирам с историческите препратки, защото митингът започва. От името на Българския антифашистки съюз (БАС) мъж на средна възраст и в малиново сако, въпреки студа (идеологията задължава!), отправя на няколко пъти призива: „НАТО вън”, след което дава думата на „другаря Джуров”. Въпросният другар Джуров (но не Добри!), макар и да е на видимата възраст на поколението от отряда „Чавдар”, сръчно бръква в международното положение. След задължителния възглас, че България е винаги с Русия, нека цял свят види това, който предизвиква одобрението на събралите се сто-сто и петдесет души, той тутакси заявява, че Путин води война, защото се бори с… фашизма. Следва познатата тирада за бандеровците и неофашистите, след което другарят Джуров съобщава, че даже американският (!) в. „Ди Велт” признава, че в Украйна има 25 фашистки организации, в които членуват поне 250 000 въоръжени до зъби неонацисти, с които се сражава Москва. Този факт среща пълно одобрение сред белокосите русофили от митинга.
След което мъжът с тонколоната връчва микрофона на младото поколение антифашисти от „Че Гевара”. И още първият от тях интернационализира събирането. Той изчита Отворено писмо до другаря Николас Мадуро, президент на Венецуела, оцелял преди дни след поредния американски пуч (явно съм го пропуснал) – факт, който предизвиква радостно ликуване сред събралите се край фонтана и стопля сърцата им. „Другарю Мадуро, продължава младежът, вие сте истинският президент на борческа Венецуела, наследник на команданте Уго Чавес, не сте като самозвания президент на България Росен Плевнелиев…”. Одобрението сред русофилите доста видимо се засилва, което идва да покаже, че ако не могат да имат Путин за президент, те са склонни да дадат властта поне на другаря Мадуро.
Накрая, чегеваристът стига до поантата на своята реч:
„Другари, пита драматично той, знаете ли, че властите в Крим тези дни извършиха пълна национализация? Какво чакаме още? Не разбираме ли, че всичко опира до този основен проблем?”И той иска одобрението на митинга, за да впише в писмото до другаря Мадуро предложението за пълна национализация (по кримски образец!).
Митингът единодушно одобрява. Латино-темата оживява две-три девойки в кубинки, които носят бандери с гламурния лик на Че Гевара и те тутакси изразяват възторга си, поради незнание на руски език, на своя си сленг – „Hasta la vista” плюс още нещо, което не чувам добре.
В същото време микрофонът е връчен във видимо по-опитни политически ръце.
Думата е дадена на Георги Бойков Димитров от БСП-Искър. Ораторът неслучайно е представен с трите си имена, явно неговата идеологическа тежест се крепи на родословието му. Веднага съобразявам, че той ще да е син на онзи Бойко Димитров, който бе външен министър в правителствата на Георги Атанасов и Андрей Луканов, което означава, че говорещият се явява внук на самия Георги Димитров.
И трябва да призная, че внукът на „вожда и учителя на българския народ” изобщо не излъга очакванията ми. С познатата родова категоричност на „лъва от Лайпциг”, сякаш пред него бе не фонтанът, а самият Херман Гьоринг, той осведоми събралите се, че в Москва е бил убит главния агент на американския империализъм Борис Немцов. Световната реакция съответно е надигнала глава и дръзва да обвинява за убийството самия Путин.
Това кощунство изнервя позадрямалия митинг и за първи път виждам възрастни жени с разкривени от гняв лица да викат: „У-у-у-у…”. Сещам се, че въпросният внук на Георги Димитров преди време нашумя в социалните мрежи с доста екзотичното си предложение да се преименува ремонтираното Цариградско шосе на бул „Путин” като продължение на „Цар Освободител”, но БСП бързо позамаза инициативата.
Междувременно гневът на хард-феновете на Путин се уталожва и ораторът преминава към вътрешното положение.
Георги Бойков Димитров категорично застава зад идеята за национализация и успокоява съмишлениците си, по повод на взетите 16 млрд. дълг, че те ще потрябват – „щом дойдем на власт – казва той – с тях ще построим АЕЦ „Белене”, още два блока на АЕЦ „Козлодуй” и ще продължим нататък.”
И тук идва още по-интересното.
„Ние напълно подкрепяме идеите на партия „Атака” – продължава внукът на Георги Димитров – за провеждането на референдум за излизане от НАТО. Идеите на „Атака” са и наши идеи, затова на низово равнище нашите симпатизанти отдавна действат заедно.”
Бурни ръкопляскания от група възрастни дами, споделящи русофилството дори в червенокафявите му оттенъци, както и от страна на неколцина здравеняци с бръснати глави, които мязат на атакисти.
„И накрая, гръмко заявява внукът на последния генерален секретар на Коминтерна, чака ни нов Народен съд!”
Идеята се приема с пълно въодушевление от русофилите, развяват се руски и червени знамена със сърп и чук.
Темата за Народния съд продължава витае във въздуха и бива подета в крачка от новия оратор, представен като проф. Минчо Минчев – от Партията на българските комунисти.
„Пред тази сграда, построена със съветска помощ, гръмовно тръби професорът, където сега пребивават врагове на Русия (У-у-у), ще кажем само едно: новият Народен съд предстои и този път той няма да има пощада. Този път Русия няма да прости! Българската буржоазия ще бъде сложена на колене и ликвидирана веднъж завинаги, защото нейните синове днес застават срещу Русия!”.
Ликуването е всеобщо. Явно 2 730 смъртни присъда и 1921 доживотни, издадени от т. нар „Народен съд” през 1945 г. са почти „нищо” според днешните русофили.
Градусът на емоциите се е покачил достатъчно, затова водещият митинга пуска човека с мегафона, който дава указания за движението по жълтите павета.
Правя няколко крачки към тях и в този миг ми се струва, че разпознавам човека, който дава микрофона.
„Не сте ли Борис Цветков – питам аз – бяхте депутат от БСП?”
„Да, но вече не съм депутат – отговаря той. Тук съм просто като гражданин.”
И на свой ред се вглежда в лицето ми. „А вие не бяхте ли от протестите? Май съм ви виждал някъде…”
Истината е, че за последен път се засякохме в двора на Университета, когато въпросният Борис Цветков, тогава депутат от БСП, бе докарал група „бръснати глави”, за да се разправят с „Ранобудните студенти”. Добре помня паниката в двора и как по-късно той усмихнато даваше изявления, че случайно попаднал в дворчето на СУ и нямал нищо общо с инцидента.
Дистанцирано си кимваме. Той пуска някакъв войнствен руски рок, на чийто фон, под припева „Давай, скачай!”, малката група с руски знамена тръгва да се бори срещу НАТО по жълтите павета, а аз поемам в обратна посока – за да запаля свещ в „Света Неделя” за поредната политическа жертва на руското „смутно време”.
